„Общежитие за чудовища“ крие неподозирани тайни за „Студентски град“ в новото градско фентъзи от Милен Хальов

Авторът на хитовата детска трилогия „Кало Змея“ представя началото на нова магична поредица на 27 април

 

След завършека на хитовата трилогия за Кало Змея, която завладя сърцата на хиляди млади читатели, талантливият писател Милен Хальов е готов с нова порция магични приключения, този път в сърцето на купона – „Студентски град“. 

„Общежитие за чудовища“ ще се появи на 27 април на пазара, като дава началото на смайваща поредица, която добавя магия към едно от най-необикновените кътчета на София и напомня, че истинската сила на духа идва тогава, когато се осмелим да се качим в асансьора на собствените си страхове. 

Деветнайсетгодишната Теа живее в сърцето на купона – „Студентски град“. Но тя нито е студентка, нито пък обитава който и да е от култовите блокове във вечно будния квартал в полите на Витоша, приютил младежи от цялата страна.  

Не, Теа живее в мистериозен блок без номер, който само на пръв поглед изглежда като всички останали. Изграден с могъща магия, той е убежище за митични създания и страшилища, които трябва да се крият от света. А самата Теа, единственият човек в общежитието за чудовища, притежава умението да управлява структурата на това тайнствено и вълшебно място. 

Въпреки необикновеното си ежедневие, младото момиче се опитва да живее (горе-долу) нормално – да има социален живот и приятели, които дори не подозират колко странно е мястото, което Теа нарича свой дом. Но двата ѝ свята рязко се преплитат, когато под прозореца ѝ се появява ранен младеж и тя е принудена да го пусне в блока. След ураган от съмнения и емоции тайнственият непознат заживява сред създанията, но остава загадка какви точно сили притежава и колко е опасен. А и защо изобщо е дошъл в общежитието за чудовища?

Докато Теа търси отговорите на тези въпроси, се оказва въвлечена в поредното надиграване между лидера на блока – духа, който я е отгледал – и непокорните му обитатели. Смъртта пристига неканена зад вълшебните стени. Теа ще трябва да се изправи срещу човекоядец, върколак, коварни духове, изчадия от подземията и ще се сблъска с жестоко предателство, докато над блока надвисва сянката на опасен вампир от миналото…  

Да отпразнуваме появата на книгата на пазара малко след 18:30 ч. на 27 април, когато емблематичният бар Singles ще се превърне в  истинско „Общежитие за чудовища“!

Призовани на помощ ще бъдат бъбривите Цветомир Цанов и Орлин Милчев от подкаста 2&200, a магнетичната Климентина Фърцова ще се превърне в гласа на Теа, от който няма да може да се отърсите още дълго!

Линк към събитието може да откриете тук: 

https://www.facebook.com/events/610035997840221

Входът е свободен, а всякакви защитни средства против чудовища ще бъдат предоставени на първите смелчаци, осмелили се да прекрачат магичния свят на Милен Хальов!

Милен Хальов завършва Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта. 

Разказването на истории с думи и образи продължава да го вълнува и се насочва към специалност Анимационна режисура в НАТФИЗ. Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина. 

Именно анимацията става повод за първите му срещи с ученици. Първо започва да преподава в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама. 

През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Страстта му да разказва истории се превръща в забавни видеа, с които преподава учебния материал. А с поредицата за момчето-змей и неговите приключения спечелва сърцата и на децата извън класната стая. 

Из „Общежитие за чудовища“ от Милен Хальов

Глава 1

БЛОК БЕЗ НОМЕР

– Кой блок е това?

– Няма номер – усмихнах се с надежда, че тревогата ми няма да проличи. 

– Е как така? Не може. Сигурно се е изтрил, то в „Студентски“ нали всичко е суперподдържано – изхили се момчето и ме погледна прозорливо, малко високомерно, сякаш нямаше значение каква тъпотия ще изръси, вярваше, че вече ме е спечелило. – Онова там беше двайсет и девети блок – втренчи се в общежитието на НАТФИЗ, което преди малко подминахме, после обърна глава към блока на Художествената академия, – а това е… – Пули се дълго, но не откри номера в тъмното. 

Всъщност да кажеш тъмно, е доста пресилено. През нощта „Студентски“ се превръща във Вегас – източноевропейски вариант. Неонова кочина. Светещи реклами, прожектори, избождащи очите надписи на казина и нощни клубове, на копирни услуги, на хранителни магазини, на заведения за бързо хранене – почти всичко работи двайсет и четири – седем. 

Но има кътчета, мрачни острови, недокоснати от мнимия лукс. Прекосяваш границата между светлината и тъмнината неусетно, мълчешком, пленен от насрещната съблазън. Удоволствия и зверства тук живеят заедно, усмихнати по съседски.

– Твоето общежитие на Медицинския ли е? – попита ведро младежът, щом откъсна поглед от блока на художниците и загледа моя.

Малко след като се запознахме, го излъгах, че съм първи курс медицина. Дойде ми спонтанно. По принцип си признавам, че не съм студентка, но явно съм искала да му се харесам. А и разбирам от медицина; можех да поддържам лъжата лесно, ако се наложеше.

– Не. Тук събират студенти и преподаватели от различни университети. 

– Изглежда… – Очите му се разходиха по височината на сградата: тринайсет етажа без саниране и почти нямаше светещи прозорци. – Прилично. Вътре яко ли е?

– Ъхъм.

– Трудно ли се уреди да живееш тук?

– С връзки – поклатих глава небрежно. Именно тогава усетих познатата миризма. – Благодаря, че ме изпрати! 

– Кавалерите изпращат до вратата – ухили се и оголи нащърбените си предни зъби. Вместо да го правеха отблъскващ, му придаваха хлапашки чар. 

Израснала съм сред чудовищни муцуни, това ме научи да се оправям с грубияни и наглеци, но към миловидните създания имам слабост.

Трябваше обаче да си тръгва! 

– Ще бъда честна – потърсих зрънце истина, само така можех да съм убедителна, – предстои ми ужасен скандал с един от блока и предпочитам да не ме вижда, че се прибирам с някого.

Не знам дали прие довода ми сериозно, но предвкусих готовността му да упорства. – Значи си скандалджийка, така ли? – гарнира казаното с магнетична усмивка, все едно така нямаше да забележа, че продължава да върви към входа на дома ми. 

– Оу, ужасна! Не ти е работа. – Спрях на място.

– Не ти вярвам, щях да усетя. Виждаш ми се голям пич. – Той също спря, метна ми бегъл поглед и се зачуди как да продължи.

Изглежда, още не бе забелязал животното на тъмната поляна до блока. 

Някъде отдалеч долитаха гласовете на шумна компания, а откъм масите пред денонощното магазинче в общежитието на НАТФИЗ младеж свиреше на китара и пееше „Синева“. Въпреки че наближаваше три през нощта, още студенти – по домашному и с наметнати якета – се присъединиха към него с весела глъч. Пространството трептеше от звуци и насекоми, които търсеха зелената светлина от входната лампа на магазинчето. Нарастващият есенен студ още не ги бе отпратил в летаргия; даваше им шанс да летят, пъплят и подскачат за последно, преди суровата зима да вледени соковете им. 

Съвсем близо до този извор на веселие се простираше пространството от плътен мрак в подножието на блока без номер. 

Животните, скрити в тъмнината, бяха станали три.

Наложително бе младежът – Васко, ако не се лъжа – да си тръгва, затова реших да пробвам нещо рисковано. Ако успеех, и вълкът щеше да е сит, и агнето цяло… 

Все си въобразявам, че мога да постигна и двете. 

Приближих се към него. Прибрах кичур от кестенявата си коса зад ухото като свенливо момиченце, каквото никога не съм била. Улових се, че потърквам леко устни една в друга. Опитвах да премахна сухотата и противния вкус, изплувал в устата ми заради позната миризма, която вещаеше единствено проблеми. 

– Много ти благодаря, че ме изпрати. – Разбрах, че не мога да се освободя от натрапчивия вкус, и реших направо да действам.

Със сигурност на деветнайсет има момичета с повече опит в прелъстяването, но и от малкото ми интимни преживявания бях разбрала, че женската съблазън може да бъде както полезен трик, така и освобождаваща възможност да бъда себе си или поне да проуча значима част от себе си. 

Целунах го и държах устните ни слепени, докато не усетих, че преодолява изненадата и отвръща, после отдръпнах лице, надникнах през рамото му към животните и като видях, че са станали четири, по найбързия начин дарих Васко с още две малки сладки целувки и преминах към следващата част от плана:

– Дотук всичко е идеално, обаче имам навика да развалям хубавите неща. Затова за тази вечер – толкова. Така знаем, че сме направили нещо хубаво, а не всичко на един път.

Отново го целунах, благодарствено и прощално, а след това припнах към блока без номер като детенце, което на игра се мъчи да избяга от ужасна опасност. 

– Ами… добре, да, ще ти пиша – промърмори Васко с объркана сладострастна надежда.

Усмихнах му се и запазих гримасата, докато не прекрачих в черното пространство на поляната. 

Животните бяха станали седем. Движеха се безшумно и душеха въздуха – седем кучета, мускулести или поне жилави, с дълги тела и диви муцуни. 

Незабележимо погледнах назад към Васко – стоеше, без да помръдва. Бързо обмислих дали да не превключа на режим пълно психо – и бездруго след малко ще изглеждам така – да се обърна и да му се разкрещя да изчезва, да го нарека навлек, крипар, изнасилвач… и да се моля да не дойде към мен да се разправя. 

Слава богу, тръгна си! Ужасно бавно направи няколко крачки и погледна към мен с нащърбената си усмивка; спря се… махай се… пак потегли, отдалечи се. 

Онези, пеещите пред магазинчето, бяха достатъчно далеч, надявах се и достатъчно пияни. 

Каквото ще да става! 

Направих няколко крачки към събралата се глутница. Сърцето ми подскачаше бясно в гърдите и изобщо не можех да го укротя. 

Едва ли щях да ги стресна кой знае колко само с присъствието си – висока, тънка фигура, младо дръвче, откопчило се от земята, което приближава. Наймного да ме препикаят. 

Изобщо не ме отразиха. Онова, което ги бе довело, ги опияняваше. Щяха да ми обърнат внимание – и да станат много агресивни – единствено ако миризмата на парфюма, дето се бях окъпала с него, изместеше витаещия във въздуха аромат, който ги подчиняваше. 

Две от кучетата насочиха муцуни към пеещите студенти пред магазинчето. Имаше опасност да ги залаят и Васко да реши да се върне, за да ме провери. А може би му придавах твърде голямо благородство. 

Повиках кучетата и потрих три пръста, като гледах ръката ми да не надвишава нивото на очите им, само че примамливият ми жест не ги впечатли. 

Огледах се: дали пък нямаше шанс да си въобразявам? Отчаяна надежда, но все пак…

Китаристът пред магазинчето захвана нова песен, другите взеха да му пригласят. Станаха пошумни. Още три кучета насочиха муцуни в тяхната посока и започнаха да ръмжат, а едното даже се затича натам с настръхнала козина, но сякаш стигна някаква невидима преграда, която взе да души усърдно. Завърташе се ту към мен, ту към студентите на масите. 

Около блока без номер се въздигна зловещ ореол. Мракът се сгъсти още повече, а в пределите му настана гробна тишина, посилна от китарата и пеещите гласове. Макар да следваше появата на нещо ужасно, в прикритието на този ням мрак поне можех да действам шумно, без да се опасявам, че околните ще ме забележат.

Не можех да се обадя за помощ, тъмната енергия нарушаваше сигнала на телефона и нета. Може би можех да се добера до входа навреме, но портиерът беше твърде мързелив, за да ми помогне, а тръгнех ли да търся помощ нагоре по етажите, вече щеше да е късно.

Вакуумът на мрак и тишина бързо се стегна около кучето, което бе поело към пеещите студенти. То изскимтя объркано, после се уплаши, а накрая – разгневи. Огледа се и впи очи в мен. Аз тутакси вдигнах заплашително ръце и изкрещях срещу него, след това и срещу останалите песове. Кучетата се сепнаха и веднага преминаха в атака, като оголиха зъби, затова нададох още посилен и продължителен вик. 

– МАХАЙТЕ СЕ! – ревнах с цяло гърло. – МАРШ ОТТУК! ВЕДНАГА! – Гласът ми бързо падна в петите. 

Кучетата ме лаеха злостно, едно се втурна, а челюстите му изтракаха във въздуха на педя пред коляното ми, но не отстъпих и сантиметър. Трябваше да ги изгоня отвъд обръча на примамливата миризма. Започнах да пляскам с ръце; гледах така да държа шепите си, че между тях да се образува силен, нарастващ звуков балон, който да ошашави животните. Глутницата се отдръпна леко, но отделеното куче, усетило по-рано невидимата бариера на собственото си примитивно желание, не искаше да се отдалечи повече. Немислимо беше да изпусне пленителния аромат, затова единственият му избор бе да атакува човека, опитващ се да го изпъди. То бързо набра скорост с няколко дълги скока и изпълнено с решимост, разтвори паст насреща ми. Крещях и се опитвах да изглеждам страшна. Нямаше да отстъпя, удрях с ръце, дерях се силно, колкото можех, но подивялото куче не спря. Връхлиташе към мен… 

Самата тъмнина се превърна в плът, в сблъсък с трошене на кости, и го събори. Песът изквича и продължи да квичи, докато се гърчеше на земята сред високите бурени. Останалите от глутницата реагираха различно – някои заскимтяха и почнаха да се оглеждат уплашено, други изпаднаха в ожесточен лай и се приближаваха с премерена стъпка към мен и падналия си другар. 

Втурнах се към поваленото куче и креснах: 

– РАЗКАРАЙ СЕ! – Блъснах с две ръце катранената маса, превита над агонизиращото животно. Тъмни кървави локвички се разляха около тялото му. Същият кървав цвят описваше уста с жестоки, извити зъби, която литна към приближаващите кучета. – Не, върни се веднага! Остави ги! – заповядвах на хвърчащата червена паст, но тя отказа да се подчини и се вряза в глутницата. Разнесе се лай, ръмжене и скимтене; четириногите подскачаха, хапеха въздуха, мятаха ноктести лапи с надежда да покосят страшния си противник, но все не успяваха да го докопат. Той обаче събори едно от кучетата и бе готов да впие червени зъби в шията му, когато аз се хвърлих върху животното и изблъсках нападателя. Пареща болка ме проряза над лакътя и усетих топли струйки да шурват към дланта ми. В паниката си кучето под мен ме беше ухапало. 

Вотраг, това, което правиш, е забранено! Аз лично ще настоявам Сларай да те прати долу! – Това беше празна заплаха, но трябваше все някак да привлека вниманието му. 

Кървавата уста спря, витаеща в мрака на педя от земята, после се издигна триумфално на два метра и се усмихна презрително. 

Отдръпнах се от кучето, което защитавах с тяло, и натиснах с длан раната над лакътя ми. 

Пленителната за кучетата и лепкавата за човешкото небце миризма отслабваше и инстинктът за самосъхранение на животните найпосле надделя; те побягнаха в различни посоки. Напуснаха ципестите ограждения на мрака с жално квичене, а пеещите студенти ги загледаха разсеяно и бързо се върнаха към среднощния си концерт.

Остана единствено агонизиращото куче, съборено в бурените. Не можеше да се отдалечи, не можеше дори да се изправи. Кървавите челюсти се обърнаха към раненото четириного, после пак към мен.

– Изобщо не си го помисляй! – процедих през зъби. Ухапаното на ръката ми пареше и това подклаждаше яростта ми. 

Виж го – лепкавият глас, излязъл от кървавата уста, беше готов да се пазари. 

– Ще го видя, разкарай се! – Тръгнах към бедното животно. Червените челюсти не помръднаха от мястото си, все така витаещи в мрака. Заобиколих ги, като си представих очертанията на фигурата, която стоеше невидимо под тях. Проточих врат към кучето. В тъмното не можех да разбера ясно какво е състоянието му, а това будеше както надежда, така и безпокойство. Но звуците на животното, плюс самодоволната усмивка на кървавата уста, накланяха везната в полза на безпокойството и то бързо се превърна в безнадеждност. 

Извадих телефона от джоба на дънковото си яке и осветих падналото животно с фенерчето. 

Нямам диплома за ветеринар, но имам добри познания за животинската анатомия, защото някои от жителите на блока много наподобяват животни. По същата причина познавам и човешката анатомия… И тази на създанията, които почти никое човешко същество не познава. 

Не ми трябваше да държа светлината дълго, за да си дам ясна представа за състоянието на кучето. Спрях фенерчето малко след като обърнах глава към кървавата уста на Вотраг. За секунда зърнах тялото му – дълго и гладко, с черна кожа, лъщяща на светлината. Фино създание, но можеше да те изкорми за секунди като месарски нож.

Завъртях се предизвикателно към червените челюсти и погледнах право в извитите остри зъби, всеки от които подълъг от показалеца ми. Сигурна съм, че и той ме гледаше. Представих си главата: изпъкналата муцуна, хлътналите бузи, малките твърди скули, скосеното чело и двете сиворозови цепки плът под ушите. Оттам излизаха феромоните, с които примамваше плячката си.

Ударих му шамар с всичка сила. Смразяваща тръпка пропълзя по гърба ми. Усетих ледената му кожа, лигава от собствената му слуз и кръвта на кучето. От удара червената уста се отмести, ала веднага след това се върна на предишното си място, насочена непокорно срещу мен.

Отдръпнах се от пътя му със заблудата, че съм се примирила, а кървавите зъби мигом се нахвърлиха върху обреченото животно. 

Червената уста ставаше все почервена. 

Обърнах гръб на противния пир.

– Сларай ще научи за това! – заканих се с отрова в гласа и душата.

Кървавите челюсти – всъщност вече цяла издължена муцуна с груб, квадратен завършек – се надигнаха от плячката и с дъх на вътрешности процедиха:

– Сигурен съм. 

Звукът отвъд мрака проникна приглушено: студентите от НАТФИЗ пееха, китарата свиреше, а аз, стегната като камък, с бързи гневни крачки се насочих към входа на блока без номер.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *