„Предградие на фалш и смрад“: Мрачно и чудато приключение из викториански Лондон с Едуард Кери

„Предградие на фалш и смрад“ от Едуард Кери отново ни потапя в мрачния и хипнотизиращ свят на поредицата „Айърмонгър“. В тази история читателите се запознават с фамилията Айърмонгър, която управлява бунището на Лондон и крие опасни тайни.

Действието на „Предградие на фалш и смрад“ е директно продължение на първата книга „Имението на бунището“.

Романът е част от популярната трилогия, получила признание по различни поводи. Поредицата е включена в селекции за най-добрите книги на годината на медии като New York Times, Publisher’s weekly, Kirkus и The Sunday Times. 

Сюжетът на втората част проследява премеждията на младия Клод, който се бори със своята самоличност и странните сили, съпътстващи това да си част от фамилията Айърмонгър. Романът излиза на български в превод на Ивелина Минчева-Бобадова (изд. Artline Studios) и отново включва ексцентричните илюстрации на Едуард Кери, който е известен с това, че сам рисува героите от книгите си.

С разгръщането на историята мистериозна мъгла се спуска над Лондон, носейки със себе си множество странни и опасни същества, които заплашват жителите на града. Клод и приятелите му се оказват въвлечени в мрежа от интриги, която ги отвежда до сърцето на семейство Айърмонгър – група ексцентрични аристократи с тъмна и обезпокоителна тайна.

Стилът на Кери е чудноват и емоционален, с неподражаемо остроумие, което държи читателя под напрежение. Героите му са ярки и незабравими – от любопитния и състрадателен Клод до енигматичните и обезпокоителни родственици Айърмонгър. И самият свят на романа е чудноват – той представя един фантастичен Лондон, изпълнен с оживяващи предмети и дебнещи създания, който се усеща едновременно познат и крайно странен.

„Предградие на фалш и смрад“ е повече от вълнуваща приключенска история. Книгата разглежда темите за идентичността, семейството и природата на властта. Носителката на награда „Ман Букър“ Еленор Катън определя романа като „…очарователен, ексцентричен, сърдечен, изненадващ, философски – всичко, което един роман за юноши трябва да бъде.

Неустоимо злокобна и чудата, поредицата „Предградие на фалш и смрад“ ще грабне всеки, който се осмелява да се посегне към странни истории, и ще остане с вас дълго след като обърнете последната страница.

Едуард Кери е драматург, писател и илюстратор. Работил е в театри в Лондон, Литва, Румъния, както и редом с кукловод в куклен театър на сенките в Малайзия. Той адаптира за сцената „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд и „Пинокио във Венеция“ на Робърт Кувър. Автор е на два илюстрирани романа за възрастни – Observatory Mansions и Alva and Irva, като и двата са преведени на много езици. На български е познат още с „Малката“ – нашумелия роман за живота на мадам Тюсо. Живее в Остин, Тексас, където и пише трилогията „Айърмонгър“, защото започват да му липсват студът и мрачното време.

По-долу четете откъс от книгата:

Наблюдения от една детска стая

Разказът на Джеймс Хенри Хейуърд, собственост на фабриката при имението Лавров лист, Форличингъм, Лондон

Казаха ми, че съм единственото дете в цялата огромна сграда, но не бях. Знаех, че не съм. Понякога чувах гласовете им, на останалите деца. Чувах ги да се обаждат някъде отдолу под нас.

Живеех в оскъдна стая с гувернантката си. Ейда Крукшанкс беше името ѝ. „Госпожице Крукшанкс“ трябваше да я наричам. Много често ми даваше със супена лъжица лекарство за прочистване на червата, което имаше доста странна миризма, но някак ме затопляше отвътре, като че ли прогонваше студа. Даваше ми се да ям сладки неща – хапвах кекс и чаен сладкиш, хапвах и форличингъмски пай, който честно казано не ми беше от най-любимите с традиционно поизгорялата си коричка и пълнеж от наквасени остатъци, полети със сладникава меласа, която да прикрие вкуса. Госпожица Крукшанкс казваше, че трябва да си изяждам всичко до трошичка и ми се караше, ако не го правех. И така си го изяждах.

Разказваше ми чудати истории госпожица Крукшанкс, като не ги четеше от книга, а ги имаше в главата си – сядаше до мен със строгия си поглед и започваше с: „А сега, дете, ето това е самата истина…“.

– Съществуват два типа хора – такива, които знаят за предметите, и такива, които не знаят. И тъй като аз самата съм от групата на първите, мога да ти разкажа. Мога да ти разкажа, че едно време съществувало място, където предметите не правели това, което им се казвало. На това място, няма да ти кажа името му, не бих си позволила тази волност, та на това място хората така се оплели и объркали с вещите, че вещите можели да заприличат на човеци и човек по същия начин можел да бъде опредметен. На това място трябвало много да внимаваш какво взимаш в ръце, защото може и да си мислиш, че държиш една обикновена чашка за чай, но тя впоследствие да се окаже някой на име Фредрик Смит, който е бил превърнат в чашка. А из това място се разхождали върховни господари на вещите, ужасяващи домакини на имения, които можели да превърнат човек във вещ, без дори да им мигне окото. Какво ще кажеш за това, а?

– Трудно бих казал каквото и да било за това, госпожице Крукшанкс.

– Е, тогава добре си помисли и ми кажи.

Много често ме питаше:

– Още ли е в теб? Покажи ми го сега! Покажи ми!

И тогава аз изваждах от джоба си златния си половин британски суверен и ѝ го показвах. Трябваше винаги да нося тази монета със себе си, беше лично моят суверен. А какъв шум само се вдигаше около него! Ако го извадех сред хора, всички наоколо в голямата стара сграда зяпваха изумени, но тогава госпожица Крукшанкс се разпищяваше:

– Прибери го! Прибери го далече от хорските очи! Не е безопасно! Не е! Не знаеш кога кой те наблюдава!

***

 

От време на време ме викат извън детската ми стая, за да се срещна със стареца. Изпращат ме в неговите просторни покои с многото рафтове, а той ме оставя да разглеждам нещата, наредени по тях, макар и да не ми дава да ги пипам. Имаше най-причудливи неща, някои от които просто боклуци – парчета от стари тръби, керемида, стара тенекиена чаша за чай, но и други, които блестяха, направени от сребро или злато. Не знам защо ги пазеше всичките. Предполагам, бяха част от специалната му колекция. Реших, че и аз бих искал някой ден да си имам такава.

Първото нещо, което винаги трябваше да направя, когато ходех при стареца, беше да му покажа суверена ми. Носех му го и му го подавах в едрите, набръчкани ръце. Той го разглеждаше и обръщаше от едната и от другата страна няколко пъти. Беше доволен от действието и го правеше известно време. Накрая ми го връщаше и ме наблюдаваше как си го прибирам надълбоко в джоба.

– Доволен съм от теб, млади Джеймс Хенри. Добра работа вършиш.

– Благодаря ви, сър. Много ми харесва да работя така, щом е за вас.

– Господарят Ъмбит е много зает човек – казваше госпожица Крукшанкс.

– Не бива никога да харчиш този суверен, Джеймс Хенри – предупреждаваше ме старецът.

– Знам, сър. Много добре го знам – отвръщах аз, защото ми го напомняше при всяко мое посещение.

– Кажи го, Джеймс Хенри – изричаше той с много сериозен вид.

– Никога няма да изхарча моя суверен.

Къде изобщо бих могъл да го похарча? Със сигурност нямаше къде из фабриката, а в града не ми разрешаваха да ходя. Но пък само как не спираха да ми повтарят: „не го харчи, никога да не си го похарчил“.

– Добро дете – казваше старецът. – Госпожа Груум ще ти изпече сладкиш. Тя е най-умелият готвач, най-добрият в цял Форличингъм. Големи късметлии сме, че ни изпраща храна тук в имението Лавров лист.

Тогава трябваше да му се поклоня леко и ме отвеждаха обратно към детската ми стая.

***

 

Имението Лавров лист, моят дом, беше най-високата и най-величествена сграда в целия район. Построена там като една огромна притегателна сила, като котва. Едно сигурно място. Място, което оставаше завинаги. На едно такова място можеш да заспиш с лекота, с мисълта, че когато се събудиш на сутринта, Лавров лист ще е все така там. Да, ето такова място беше то! Какъв късметлия бях и с всичките вкусотии за хапване!

Всъщност те бяха тези, които ми напомняха отново и отново какъв късметлия съм. Не съм убеден, че аз самият се чувствах така. Имението Лавров лист беше нещо като фабрика, макар че не бях сигурен какво точно се произвежда в него. На места тук беше много горещо. Имаше пещи и комини, които бълваха дим. И покриваха останалата част от предградието със сажди.

Из цялата къща имаше тръби – огромни метални тръби, които се виеха като змии по таваните, редяха се като колони по стените, понякога с диаметър над сто и повече сантиметра. И бяха навсякъде тези тръби. Съмнявам се да имаше и една стая в цялата сграда, в която да няма тръби. Някои от тръбите бяха студени на допир, много студени, а други бяха ужасно горещи, дотолкова, че да те опарят.

Имаше много стаи, в които не ми беше разрешено да влизам.

„В никакъв случай няма да ходиш там, момче, чуваш ли? Там не е за теб. Стой далече от втория и третия етаж“. „А откъде звънят камбаните?“ – питах аз. „Не ти влиза в работата“ – отговаряха те. „А защо звучат всички онези свирки и денем, и нощем?“ – чудех се аз. „Не те засяга това теб“ – отвръщаха те.

И така, за обобщение трябва да се отбележи, че познавах много малка част от имението Лавров лист. Понякога дочувах разни неща от случващото се в къщата. Понякога бяха нечии викове, които отзвучаваха от някъде недалече като писъци от болка. И бяха детски гласове, бих се заклел. И когато ги чувах, се смущавах. Тогава Ейда Крукшанкс взимаше един чук и започваше да удря по тръбите. Миг по-късно и виковете секваха.

– Чух ги, чух ги, госпожице Крукшанкс! Чух децата!

– Не, не си.

– Знам, че ги чух.

– Нищо не знаеш.

Е, и това си беше вярно.

***

 

Знаех, че името ми е Джеймс Хенри Хейуърд, че живея в лондонския район Филчинг, до самите хълмове на бунището. Знаех, че съм роден тук, във Филчинг. Мястото беше в кръвта, която тече във вените ми. Но всичко това ми го беше казала госпожица Крукшанкс, не беше нещо, което да си спомням сам. Наричаше ме мизернороден.

Опитвах всячески да си спомня семейството си, но не можех. Как изглеждаше майка ми, как изглеждаше баща ми? Имах ли братя или сестри? Защо бях затворен тук с нея, а не бях някъде с тях? Как се бях озовал в тази огромна къща? Защо изобщо живеех в тази фабрика?

– Може ли да изляза навън? – питах я. – Семейството ми все още ли живее там? Не мога да си ги спомня. Може ли да отида да ги видя?

– Не, не! – сопваше ми се тя. – Мръсно! Само ще се изцапаш там. Ще вземеш да се изгубиш навън, във Форличингъм. Не е безопасно, пълно е с ужасни хора, крадци и убийци. Дръпни се от прозореца, колко пъти да ти казвам!

И тогава ми се нахвърляше с думите:

– В теб ли е? Покажи ми го! Покажи ми! 

И аз ѝ показвах монетата.

Само малки собствености, това беше Филчинг. Виждаше се от прозореца – дребни пространства, запустели на места, с разбити прозорци, дупки по покривите, едва закрепени стабилно сгради, издигнати с евтини материали и тем подобни.

Виждах и стената на бунището, която предпазваше Филчинг от масите боклук, а пък в отсрещния край на мръсното предградие се виждаше другата стена. Стената, която отделяше Филчинг от самия Лондон. Тя беше по-висока от стената на бунището и по-наскоро построена. Най-отгоре ѝ стърчаха шипове, а отвъд нея се простираше Лондон – истинският Лондон – ей там, така близо до нас, но и така далече, защото в този Лондон не трябваше никога да припарваме. Лондон беше недостижимо място за нас, хората от Филчинг. Не биваше да престъпваме границите на стената.

Под прозореца ми, отвъд огражденията на фабриката, се намираше най-близката до имението Лавров лист част от Филчинг. Беше една висока бяла сграда и от и в нея постоянно се стичаха хора с бърза крачка. Харесваше ми да ги наблюдавам. Щом погледнех през прозореца, виждах добре познатото уродливо предградие, което обичах. Знаех си, че копнея да изляза насред него, да тръгна по онези негови виещи се мрачни улици. Някъде там беше и моето семейство.

***

Мъчеше ме ужасно главоболие и когато ме връхлиташе, когато горката ми глава прелееше от всичките ми размишления, госпожица Крукшанкс ми носеше от лекарството в супена лъжица. След като го изпие човек, отвътре го изпълва една истинска топлина и главоболието веднага изчезва, като че ли всичко някак се замъглява, но по един много приятен начин. Общо взето бих казал, че винаги ми беше едно мъгляво на мен. Знаех толкова малко, толкова много се пазеше в тайна от мен, като че ли живеех насред смог. А за капак, или просто за да затвърди всичко останало, беше госпожица Крукшанкс, със своето черно боне с воал отпред, така че да не виждам ясно лицето ѝ. Не ми беше позволено да го виждам. Различавах само очертанията му, сенки под воала. Така и не го видях ясно никога. Не можех да кажа с точност как изглеждаше тя.

Само че дори след като си изпиех лекарството, не можех да спра да мисля за роднините ми там навън, във Филчинг.

– Знаете ли къде са родителите ми? – попитах я аз.

– Има много по-важни неща на този свят.

– Бих искал да ги навестя. Ако са някъде там, отвъд портите.

– Е, не може, момче. Не бива.

– И защо не може?

– Ех, тези въпроси! Въпроси, въпроси и нищо друго, освен въпроси. Въпросите ти ме кълват като човки – човъркат ме и ме разяряват. Нека ти кажа нещо, което останалите ще ти спестят: районът е опасен и порутен, пълен с болести и жестокости. Дори обикновените хора вече не го наричат Филчинг, сред тях е познат като Фалшсмрад, подходящо наименование за смрадливото тресавище, пълно със зарази, което всъщност е това място. По уличките дебне мъж, подвизаващ се с прозвището „Шивача“, и убива наред, а хората там са така незначими, че никой дори не си прави труда да повдига проблема.

Стъпиш ли вън от дома си, Джеймс Хенри Хейуърд, няма да оцелееш и минута там. Опасностите ще те дебнат на всеки ъгъл. Заразите се носят в самия въздух. Пристъпи през прага на това имение и умри. Пристъпи и се срини. Пристъпи и завинаги си отиди.

– Но нали и там живеят хора? Виждал съм ги из мрачните улици.

– Хора-плъхове, хора-хлебарки. Болни и умиращи хора…

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *