Дубравка Угрешич за „9 зайци“ на Виргиния Захариева: Щастлива книга за щастлив личен живот
„9 зайци“ е романът на българската авторка Виргиния Захариева (артист, писател и психотерапевт), който е включен в списъка на значими книги от American Library Association’s Notable Books Council и сега излиза с логото на „Изток-Запад“.
„9 зайци“ е нещо като „дневник“, написан от съвременна, образована, еманципирана градска, пътуваща, българска жена на средна възраст. Това е щастлива книга за щастлив личен живот, пише за книгата Дубравка Угрешич, която съвсем неотдавна си отиде от този свят.
„9 зайци“ e сред най-важните български книги, появили се през последните две десетилетия… Страници за детството сред най-мощните, написани някога на български език, пише Димитър Камбуров, в-к „Култура“.
И наистина, нужна е извънредна дарба, за да бъдеш едновременно гаменка, цапната в устата и фанатичен естет, да си джаста-праста и фатално женствена, да се мериш нонстоп нахакано със света и да се замерваш самоубийствено с него… В „9 зайци“ има много страх, гняв, смях, секс и преди всичко много жива и свободна литература, пише Марин Бодаков, когото също загубихме.
Има много необичайни и незабравими моменти в книгата, усещане за абсурд, истинско остроумие и чувство за хумор. Захариева има какво да ни каже и владее езиковите средства, за да развие своята история по интелигентен, дори изкусителен начин. Това също е феминистка книга, която показва провала на много мъже да се обвържат истински със съпругата и семейството си. Със сигурност обаче не е книга на мъжемразка, а на истински състрадателен човек, пише Томас Хубнер.
Романът „9 зайци“ е преведен на английски и е включен в списъка на значими книги от American Library Association’s Notable Books Council.
По-долу четете откъс от книгата:
„9 зайци“ е текст за отстояването
на собствените избори.
Книга за живота като удоволствие и будност.
Текст за падането и ставането.
Пътешествие от тъгата към радостта.
Книга за преодоляването на разни кризи:
постразводна, творческа и криза на идентичността.
***
Рокли
Появявам се в Несебър – някакво неудобно четиригодишно внуче, когато баба отглежда последните две от общо шестте си деца, довършва къщата, командори майстори, върши някои от строителните дейности сама, и слава Богу, защото така oползoтворява чудовищната си енергия, иначе кой знае какво ме чакаше.
Клемент и Маруна, така се казваха изтърсаците, се връщаха рядко, защото учеха в Бургас на пансион. Леля ми в аграрното, а вуйчо в Морското училище. Ако задълго се изгубех някъде из къщата, то се знаеше, че бях на тавана, където имаше десетина големи ракли с обувки, рокли и всевъзможни неща, донесени от Чехия, където семейството се бе замогнало. Баба Никула и дядо Боре – „чехите“, както ги наричаха, бяха работили в стъкларските заводи в Бохемия, Чехия, между 48-ма и 58-ма – точно в най-оптимистичните години, по времето на Клемент Готвалд. Никула имаше усет към материи и цветове. Баща й e бил търговец на платове. В Чехия ушила рокли за себе си и дъщерите си и успяла да ожени в Прага най-голямата на 18 години. Никула наистина се обличаше с вкус. Но само като ходехме на кино или като отиваше да агитира за офето по селата.
Водеше ме с нея, къде да ме остави. Заставах пред трибуната и я гледах. Беше много хубава и убедителна моята баба, като се изправеше пред множеството. Гордеех се с нея: все умееше да вмъкне по нещо и от своята героична биография, което правеше речта й занимателна. Примерно как бременна до осмия месец с вуйчо е строила Хаинбоаз и въпреки тумбака е била ударничка. Сега, потънала в строежа на къщата, нямаше нито време, нито място да разхожда роклите си. Така те всичките ми принадлежаха.
Таванът беше измазан със смес от овча тор, фина слама и тъмночервена глина. Дъх на барабонки и прах съпътстваха моите пътувания през модата на петдесетте пред голямото пукнато огледало, осветявано от единствената капандура на покрива. Първо слагах черен атлазен комбинезон с дантели по края. Добавях бели копринени фусти. После идваха пъстри рокли на цветя, вталени в кръста, бухнали надолу, с презрамки, с голи гърбове, с изрязани деколтета. Обличах ги с трепет една по една. Обувките бяха със стабилни токове, с отворени
пети и малък отвор отпред на върха на пръстите. Качвах се на високите токове. Бях много хубава. Така докарана, се захласвах с часове по съкровищата на семейството. Веднъж намерих даже един пистолет. Показах го на Руфи, моя приятел от съседната къща, и пак го скрих, само че на друго място. Баба и дядо се караха често и се страхувах, че ще вземат да се изпострелят някоя вечер.
Делях тавана с мътещи гигантски гларуси, които с крясък ми отстъпваха територията си. Тогава още не бях гледала „Птиците“ на Хичкок и изследвах яйцата в гнездото, без да се сещам за майката, която дебнеше отвън. По време на някое важно наблюдение се чуваше дрезгавият глас на баба ми: Къде си маа… Донооо, Пепооо, Маруно, Клемо, Ивано,
Верооо… и тук, като беше изредила всичките си деца, напълно бясна, се сещаше за името ми и излайваше… Мандоо, щиоскубяпиргити, слизай оттам веднагаааа… Понякога си мислех, че се казвам Щиоскубяпиргити… Колко пъти ти казах да не мишкуваш горе – кънтеше гласът й в шахтата, която водеше към тавана. Много неудобно за изкачване място. На това разчитах, докато се спотайвах между раклите, но понякога тя беше толкова ядосана, че с пухтене се качваше по правата стълба.
Падаше лудо гонене около подпорните греди на тавана. „Фашкия ниедна“ и „мискин“ бяха бойните й викове. В началото беше забавно, но след това не. Набиваше ме с каквото докопа – колан, закачалка или чадър, и падаше изтощена върху някоя купчина дрехи, а аз бързо се спасявах навън. Прибирах се късно с надеждата да е заспала, но ме издебваше при портата и пак ме натупваше. Този път за лека нощ.
Можете да поръчате „9 зайци“ ТУК.
