„Нация“, „Светът на а̀кото“ и „Готварска книга на Леля Ог“ – цялата магия на Тери Пратчет, събрана в три заглавия
„Нация“, „Светът на а̀кото“ и „Готварска книга на Леля Ог“ се присъединяват към новите издания на книгите от „Светът на Диска“, за да внесат магията и ненадминатия хумор на Пратчет в живота на малки и големи.
Първото заглавие е „Светът на а̀кото“. Нека името на Пратчет на корицата не ви заблуждава, тъй като истинският автор на „Светът на а̀кото“ е Педагогия О’Майна – водеща писателка на детски книги в света на Диска. Този своеобразен пътеводител из света на а̀кото ще забавлява читателите от душа и сърце, а ако съществува автор, който би могъл да вземе една тема табу за нашето общество и да я превърне в безкраен празник на смеха, то това със сигурност е сър Тери Пратчет.
Главен герой в самата творба е малкият Джефри, който отива на гости при баба си през лятото в големия космополитен град Анкх-Морпорк. Разбира се, всяко дете се нуждае от хоби, което да го развлича. Затова любопитният малчуган влиза в ролята на изследовател и колекционер на екскременти. Занимание, благодарение на което Джефри завързва множество интересни приятелства. В тази книга Пратчет е в стихията си – тя е поучителна както за възрастни, така и за деца.
Всеки себеуважаващ се фен на Тери Пратчет не би устоял на изкушението да се сдобие с второто заглавие – кулинарния фентъзи шедьовър „Готварска книга на Леля Ог“. В сборника с рецепти е скътано съкровището на цялото многообразие и колоритност на Дисковия фолклор – вещици, върколаци, джуджета, човеци и много други.
Любимата вещица от света на Диска поднася на читателите си интригуващи готварски рецепти, които всъщност стават за ядене, стига да пропуснем да сложим малко арсеник, опашки или камъни. С тази книга ще разберете как се приготвят любимите ястия на някои от най-обичаните персонажи от света на Тери Пратчет. В допълнение към вкусотии като хоуондалендско къри и клемърски гувежди пастет, Леля Ог споделя разсъжденията си над живота, смъртта, „етикецията“, ухажването, децата и сватбите и всичко това в изключително изискан стил.
„Нация“ е романът, който ще се нареди на книжарските лавици заедно със „Светът на а̀кото“ и „Готварска книга на Леля Ог“. Това е една от малкото книги на Пратчет, чието действие не се развива в света на Диска.
Сюжетът показва една алтернативна история на нашия свят през 60-те години на 19 в. На отдалечен, но населен остров, наричан просто „Нация“, в Южния пелагичен океан се случва нещо необикновено. Природна стихия помита острова и местното момче Мау остава напълно само, без да е завършило своя ритуал.
Романът получава множество признания, сред които номинация за медал „Карнеги“. През 2009 г. „Нация“ е отличен с наградата Michael L. Printz за изключителност в юношеската литература. Самият Пратчет вярва, че това е най-добрата книга, която някога е писал.
Сър Тери Пратчет отново отправя читателите на шеметно приключение с типичния си хумор и остроумна закачливост. „Нация“, „Светът на а̀кото“ и „Готварска книга на Леля Ог“ ще припомнят на читателите ненадминатия талант и въображение на Пратчет.
ТЕРИ ПРАТЧЕТ е един от най-успешните съвременни писатели. Най-известен е със серията си от комични фентъзи романи за света на Диска. Книгите му са продадени в над 100 милиона екземпляра по света и са преведени на над 37 езика. Пратчет е вторият най-четен автор във Великобритания и седмият най-четен чуждестранен автор в САЩ. Много от историите му са адаптирани за екран и самият той е носител на множество отличия и награди. През 2001 г. печели медала „Карнеги“ за романа си „Изумителният Морис и неговите образовани гризачи“. Пратчет е офицер на Британската империя от 1998 г. и през 2009 г. получава рицарско звание заради приноса си към литературата.
По-долу четете откъс от „Нация“
ГЛАВА 1
ЧУМАТА
Снегът валеше толкова силно, че образуваше трошливи снежни топки във въздуха, а те се разбиваха и топяха при падането си върху конете, наредени край пристана. Беше четири сутринта и обичайната суматоха вече настъпваше, но капитан Самсън за пръв път виждаше такава трескава дейност по пристана. Товарът буквално изхвърчаше от кораба, подемните кранове се огъваха от усилие да разтоварят денковете възможно най-бързо. Корабът вече вонеше на дезицфектант, направо беше пропит с миризмата. Всички на борда бяха така наквасени с него, че той се стичаше по ботушите им. Но това не беше достатъчно. Някои бяха домъкнали на кораба големи тежки пръскачки, които плюеха киселинно-розов разтвор по всичко.
Но капитанът не можеше да направи нищо. Изпратеният от собствениците служител стоеше изтъпанчен на пристана със заповедите си в ръце. Капитан Самсън обаче нямаше как да не пробва.
– Наистина ли смятате, че сме заразни, господин Блезърд? – изрева той към човека на пристана. – Мога да ви уверя, че…
– Не сте заразни, капитане, доколкото знаем, но това е за ваше добро – извика служителят през огромния си мегафон. – И отново предупреждавам: нито вие, нито хората ви не напускайте кораба!
– Имаме семейства, господин Блезърд!
– Така е и за тях вече се полагат грижи. Повярвайте ми, капитане, те са късметлии, а и вие също ще бъдете, ако следвате заповедите. Трябва да тръгнете към Порт Мерсия на зазоряване. Не мога да подчертая достатъчно дебело колко е важно това.
– Невъзможно! Това е на другия край на света! Ние пристигнахме едва преди няколко часа! Нямаме достатъчно храна и вода!
– Ще отплавате на зазоряване и в Ламанша ще се срещнете с „Ливърпулската дева”, която тъкмо се върна от Сан Франциско. На борда й вече има наши служители. Те ще ви дадат всичко необходимо. Ще опразнят кораба си до ватерлинията, за да ви осигурят нужните провизии и екипаж
Капитанът поклати глава.
– Това не е достатъчно, господин Блезърд. Искате твърде много. Аз… за бога, човече, трябват ми повече основания от някакви думи, извикани през тенекиена тръба!
– Мисля, че в мое лице ще откриете всичките ви необходими основания, капитане. Може ли да се кача на кораба?
Капитанът познаваше този глас.
Беше гласът на Господ или най-малкото на неговия наместник. Но макар и да разпозна гласа, едва различи говорещия, застанал в подножието на рампата, защото беше нахлузил нещо като кафез. Поне така изглеждаше на пръв поглед. Като се взря, успя да види, че е фина метална рамка, обвита с тънък плат. Човекът в нея пристъпваше сред трепкащ ореол от дезинфектант.
– Сър Джефри? – възкликна капитанът само за да се увери, докато мъжът бавно закрачи по проблясващата рампа.
– Действително, капитане. Извинете ме за тази премяна. Нарича се спасителна екипировка по очевидни причини. Наложителна е като предпазно средство. Руската епидемия беше по-страшна, отколкото можете да си представите! Вярваме, че най-лошото мина, но взе ужасната си дан… от всеки слой на обществото. От всеки слой, капитане. Повярвайте ми.
В начина, по който председателят каза „всеки”, имаше нещо, което накара капитана да се поколебае.
– Нали Негово величество не… не е… – той млъкна, неспособен да изкара остатъка от въпроса от устата си.
– Не само Негово величество, капитане. Казах „по-страшна, отколкото можете да си представите” – отрони сър Джефри, а червеният дезинфектант капеше от ръба на спасителната му екипировка и се стичаше по палубата като кръв. – Чуйте ме! Единствената причина, поради която страната не е в пълен хаос в момента, е, че повечето хора са твърде уплашени, за да припарят навън. Като председател на корабната компания ви нареждам – а като стар приятел ви умолявам – в името на империята да отплавате с дяволска скорост до Порт Мерсия и да намерите губернатора. Там ще… а, ето и вашите пътници. Насам, господа!
В суматохата на пристана бяха пристигнали още две карети. По рампата се качиха пет закачулени фигури, мъкнещи възголеми сандъци, които оставиха на палубата.
– Кои сте вие, господине? – запита капитанът най-близкия непознат, който отвърна:
– Не ви трябва за знаете, капитане.
– О, нима! – Капитан Самсън се обърна към сър Джефри, разперил питащо ръце. – Дявол го взел, сър, извинете френския ми, не служих ли вярно на компанията над трийсет и пет години? Аз съм капитан на „Кати Рен”, сър! Капитанът трябва да познава кораба си и всичко на него! Няма да стоя в неведение, сър! Ако не можете да ми се доверите, веднага слизам от кораба!
– Не се разстройвайте, капитане – помоли сър Джефри и се обърна към водача на новодошлите: – Господин Блек? Лоялността на капитана е безспорна.
– Да, прибързах. Извинете ме, капитане – продължи господин Блек, – но се налага да реквизираме кораба ви поради неотложни обстоятелства, така че, уви, без формалности.
– От правителството ли сте? – озъби се капитанът.
Господин Блек изглежда се изненада.
– От правителството ли? Не, опасявам се. Между нас казано, в момента от правителството не е останало много, а и каквото е останало най-вече се свира из подземията си. Не, честно казано на правителството открай време му е по-удобно да не знае много за нас и бих ви посъветвал да сторите същото.
– О, нима? Не съм вчерашен, да знаете…
– Така е, капитане, роден сте преди четиридесет и пет години. Вторият син на Берта Самсън, кръстен на дядо си Лайънъл. – Господин Блек спокойно отпусна багажа си на палубата.
Капитанът отново се поколеба. Изказването някак си вещаеше заплаха. Фактът, че не последва същинската заплаха, по някаква причина беше доста обезпокоителен.
– Както и да е, за кого работите? – стегна се той. – Бих искал да знам с кого съм на борда.
Господин Блек се изправи.
– Както желаете. Наричат ни Господата от последното прибежище. Служим на короната. Това помага ли ви?
– Но аз реших, че кралят е… – капитанът се запъна от вътрешна съпротива да изрече ужасната дума.
– Той е мъртъв, капитан Самсън. Но кралската власт не е. Да приемем, че ние служим на… по-висша цел, а? И за тази цел, капитане, ще ви кажа, че хората ви ще получат четири пъти над обичайното за това пътуване и по десет гвинеи за всеки ден над рекордната скорост до Порт Мерсия, плюс още сто гвинеи при връщането им. Изгледите за повишение на всички редови и старши кадри на борда доста ще нараснат. Вие, капитане, естествено ще получите по-високо заплащане, както подобава за чина ви, и тъй като разбрахме, че планирате да се пенсионирате скоро, короната със сигурност ще пожелае да изяви благодарност по традиционния начин.
Зад гърба му сър Джефри се обади и покашля едновременно:
– Кхрицарскокхзвание.
– Убеден съм, че госпожа Самсън би се зарадвала – додаде господин Блек.
Беше като мъчение. Капитан Самсън си представи живо какво би станало, ако някой ден госпожа Самсън разбере, че е отхвърлил възможността й да бъде лейди Самсън. Мисълта беше непоносима. Той се втренчи в мъжа, нарекъл себе си „господин Блек”, и тихо каза:
– Ще става ли нещо? Опитвате се да предотвратите нещо ли?
– Да, капитане. Война. Наследникът на трона трябва да стъпи върху английска почва до девет месеца от смъртта на монарха. Така е записано в Магна Харта, най-отдолу със ситен шрифт или по-скоро с миниатюрни буквички. Бароните, видите ли, не са искали още един Ричард Лъвското сърце. И за съжаление, тъй като заразен лакей е сервирал супата за рождения ден на краля, двамата следващи наследници на трона са някъде из Великото южно открито море. Надявам се, че го познавате добре, капитане?
– О, сега разбирам! Ето какво има в тези сандъци – посочи капитанът. – Английска почва! Откриваме наследника, той стъпва на нея и всички викаме ура!
Господин Блек се усмихна.
– Не е зле, капитане. Впечатлен съм! Но уви, вече са се сетили за това. Има и подклауза. Тя гласи, че английската почва трябва да е здраво скрепена към Англия. Можем да обявим престолонаследника в чужда страна, дори да го коронясаме там, ако е необходимо, но за пълно узаконяване той трябва да дойде на английска почва в посочения срок.
– Знаете ли, господин Блек, смятах, че познавам Магна Харта от край до край, но никога не съм чувал за тези клаузи – сподели сър Джефри.
– Да, сър – търпеливо отвърна господинът от последното прибежище, – понеже са в утвърдената версия. Нали не смятате, че барони, които трудно са пишели собствените си имена, биха разработили пълна система от разумни правила за правилното управление на такава голяма страна, докато свят светува? Чиновниците им са съставили пълната Магна Харта месец по-късно. Седемдесет пъти по-голяма е, но е понятна дори за глупаци. За съжаление французите имат копие.
– Защо? – недоумяваше капитанът. Още една карета спря на пристана. Имаше луксозен вид и нарисуван герб на вратата.
– Защото ако не успеете в това начинание, капитане, твърде вероятно е крал на Англия да стане французин.
– Какво? – извика капитанът, изцяло забравяйки за новата карета. – Никой няма да търпи това!
– Чудесни хора са това французите, чудесни хора – бързо се намеси сър Джефри, размахвайки ръце. – Съюзници в скорошните неприятности с Крим и прочее, но…
– О, по този въпрос сме големи приятели с френското правителство, сър – увери го господин Блек. – Последното, което искат да видят, е французин на трона. На нашите галски братя това няма да им свърши работа. Във Франция обаче има някои на друго мнение и според нас би било добре за всички заинтересовани, ако нашият монарх бъде докаран тук без много шум и с максимална скорост.
– Те убиха последния си крал! – отприщи се капитан Самсън, който не допускаше напушилият го гняв да отиде нахалост. – Баща ми се би срещу тях при Трафалгар! Тая няма да я бъде, сър, за нищо на света! Говоря от името на хората си! Отново ще счупим рекорда, сър, както насам, така и нататък! – Той се озърна за сър Джефри, но председателят беше избързал надолу и се суетеше около две забулени фигури, слезли от каретата.
– Да не би да са… жени? – усъмни се капитанът, когато се качиха на палубата на „Кати Рен” и го подминаха, сякаш изобщо не съществува.
Господин Блек изтръска снега от качулката си.
– По-ниската е прислуга и приемам на доверие, че е жена. По-високата, на която вашият помощник толкова се старае да угоди, е главен акционер в корабната ви компания и по-важното – майка на наследника. Тя без съмнение е дама, макар че оскъдното ми общуване с нея подсказва, че е смесица от Буцика без колесницата, Катерина Медичи без отровните пръстени и хуна Атила без чудесното чувство за хумор. Не играйте карти с нея, понеже мами като мисисипски комарджия, дръжте шерито настрана, правете каквото ви казва и може би ще оцелеем.
– Остър й е езикът, а?
– Същински бръснач, капитане. Горе главата, възможно е пътьом да застигнем щерката на наследника. Слава богу, вече бе тръгнала към баща си, преди да ни удари епидемията. Трябваше днес да поеме от Кейп Таун с шхуната „Сладката Джуди” към Порт Мерсия през Порт Адвент. Капитанът е Натан Робъртс. Сигурно го познавате.
– Какво, старият Робъртс Алилуята ли? Той още ли е на служба? Бива си го, да ви кажа, един от най-добрите е, а „Сладката Джуди” е много спретната. Момичето е в сигурни ръце, бъдете уверен. – Капитанът се усмихна. – Само се надявам, че обича песнопения. Чудя се дали още кара екипажа си да псува само в бъчва вода в трюма?
– Дълбоко религиозен, а? – подметна господин Блек, докато вървяха към топлината на главната каюта.
– Една идейка, сър, една идейка.
– В случая с Робъртс, капитане, колко голяма е тази „идейка”?
Капитан Самсън се ухили:
– О, горе-долу колкото Йерусалим…
