„Дейзи Даркър“ от Алис Фини ще плени почитателите на Агата Кристи

Авторката на хитовия трилър „Камък, ножица, хартия“, който Netflix в момента адаптира като лимитиран сериал, се завръща!

 

С „Камък, ножица, хартия“ кралицата на сюжетните обрати Алис Фини дебютира на българския пазар и отвя почитателите на добрите трилъри със своя дълбок психологизъм и абсолютно непредвидимите си динамични обрати. Вторият ѝ роман, издаден у нас – „Понякога лъжа“, затвърди Фини като незаобиколим автор в жанра и любимка на родните читатели.

Докато чакаме сериалите, които Netflix (за „Камък, ножица, хартия“) и Warner Bros TV („Понякога лъжа“) разработват по двете книги, в книжарниците вече ни очаква още една мрачна и завладяваща история от британската писателка и журналистка в BBC – романът „Дейзи Даркър“.

Написана в най-добрите традиции на жанра като намигване към почитателите на книгите на Агата Кристи, „Дейзи Даркър“ е зловеща приказка, в която семейно събиране на изолиран остров се превръща в борба за оцеляване на живот и смърт. А единственият шанс за спасение се оказва настъпването на зората.

„Семействата са като отпечатъци от пръсти: няма два еднакви и всички те оставят своите следи.“

Дейзи Даркър е родена с дефектно сърце, но това никога не ѝ е пречело да обича семейството си въпреки всичките му недостатъци. Въпреки факта, че майка ѝ и сестрите ѝ сякаш винаги са предпочитали прогнозите на лекарите да се окажат верни и сърцето на Дейзи най-после да се откаже от битката за живота.

Израснала с пълното съзнание, че е най-малко любимото дете на родителите си, Дейзи открива най-много подкрепа и любов в компанията на баба си – ексцентрична и саможива авторка на детски книжки със значително богатство зад гърба си. Именно това богатство събира семейство Даркър заедно за пръв път от години в навечерието на Хелоуин по случай 80-ия юбилей на възрастната жена.

Готическото имение „Морско стъкло“ се оказва твърде тясно, за да побере тайните и неприязънта, които всички присъстващи с години трупат един към друг. Още повече, че когато приливът и бурята настъпват, семейство Даркър се оказват откъснати от света за цели осем часа.

А точно в полунощ Дейзи и роднините ѝ откриват трупа на баба ѝ, като никой не подозира, че след час още някой ще последва възрастната жена в отвъдното.

В гоблена на взаимоотношенията на семейство Даркър открай време има твърде много разнищили се нишки, някои от които се оказват смъртоносни за проследяване. Преследвани от дебнещ убиец, всички ще трябва да се изправят срещу миналото си, ако искат да преживеят до сутринта.

С пленяваща атмосфера, която откъсва читателите от реалността и ги затваря в зловещото имение заедно с многопластовите герои на Алис Фини, „Дейзи Даркър“ е умен, заплетен и поглъщащ трилър. А ако сме научили нещо от предишните книги на авторката – то е, че никога не бива да се доверяваме на подвеждащите ѝ сюжетни обрати, защото никога не се знае какъв ще е последният.

Из „Дейзи Даркър“ от Алис Фини

ПЪРВА ГЛАВА

Родена съм с дефектно сърце.

Денят, в който съм се появила на този самотен малък свят, бил и денят, в който за първи път съм умряла. Тогава никой не забелязал проблема със сърцето. През 1975 година медицината не била толкова напреднала, колкото сега, и приписали синия ми цвят на травматичното раждане. Била съм седалищно обърната и това усложнило нещата още повече. Умореният лекар казал на баща ми да избира между мен и майка ми и обяснил извинително и леко нетърпеливо, че не може да спаси и двете. След кратко колебание, за което щял да плаща цял живот, баща ми избрал съпругата си. Но акушерката ме убедила да дишам – въпреки малкия шанс за успех и макар да съм знаела, че е по-добре да си го спестя – и цяла болнична стая, пълна с непознати, се усмихнала, когато съм изплакала. Всички освен майка ми. Тя дори не ме погледнала.

Майка ми искала син. При раждането ми вече имала две дъщери и решила да кръсти всички ни на цветя. Най-голямата ми сестра е Роуз, което се оказало странно подходящо, защото е красива, но не без бодли. След нея – но четири години преди мен – се родила Лили. Средното дете в нашето цветно семейство е бледо, хубаво и за някои – отровно. За известно време майка ми отказала да ми даде име, но когато дошъл мигът, ме кръстили Дейзи. Тя е жена без резервни планове, затова никоя от нас няма спасение във формата на средно име. Имало е много други – по-добри – варианти, но майка ми решила да ме кръсти на цвете, което често късат, тъпчат или плетат на венци. Най-нелюбимото дете винаги знае, че е най-нелюбимо на майка си.

Странно как хората постепенно израстват така, че да съответстват на имената си. Сякаш няколко букви, поставени в определен ред, могат да предскажат бъдещото им щастие или тъга. Да знаеш името на човека не е същото като да познаваш самия човек, но имената са първото нещо, по което съдим за хората и хората съдят за нас. Дейзи Даркър е името, което ми даде животът, и предполагам, че съм израснала до степен да му съответствам.

За втори път умрях точно пет години след раждането си. Сърцето ми напълно спря на петия ми рожден ден, може би в знак на протест, когато поисках от него прекалено много, като се опитах да доплувам до Америка. Исках да избягам, но бях по-добра плувкиня, отколкото бегачка, затова се надявах до обед да стигна до Ню Йорк с плуване по гръб. Не можах дори да изляза от залива Черен пясък. От техническа гледна точка умрях при опита. Това можеше да бъде краят ми, ако не бяха полуспихналите оранжеви странични плавници и десетгодишната ми сестра, Роуз. Тя заплувала към мен и ме спасила, издърпала ме обратно на брега и ме съживила с енергично дишане уста в уста, от което пукнах две ребра. Неотдавна беше спечелила значка за първа помощ като момиче скаут. Понякога подозирам, че съжалява. Задето ме спаси, имам предвид. Тя обичаше значката.

След като умрях за втори път, животът ми се промени завинаги, защото тогава всички разбраха със сигурност това, което според мен вече подозираха: че съм дефектна.

Купищата лекари, при които ме заведе майка ми, когато бях на пет, до един изрекоха едно и също нещо с еднакви изражения, сякаш бяха наизустили репликите от един и същ тъжен малък сценарий. Години наред ми правиха тестове, за да докажат колко малко години ми остават. Заболяването ми беше необичайно и тези лекари бяха запленени. Някои идваха от други страни само за да наблюдават откритите ми сърдечни операции; чувствах се едновременно като суперзвезда и като изрод. Въпреки всичките си опити не животът разби сърцето ми. Тази тиктакаща бомба в гърдите ми беше заложена още преди раждането – рядка вродена аномалия.

За да живея по-дълго, отколкото ми беше планирал животът, трябваше всеки ден да приемам коктейл от бета блокери, серотонинни инхибитори, синтетични стероиди и хормони, за да може сърцето ми да продължи да тиктака. Ако всичко това ви звучи като тежка работа с много изисквания, да знаете, че наистина беше така, особено когато бях едва петгодишна. Но децата са по-издръжливи от възрастните. Умеят много по-добре да извличат максимума от това, което имат, и прекарват много по-малко време в тревоги за това, което нямат. Технически умрях осем пъти още преди да навърша тринадесет и ако бях котка, щях да се притесня. Но бях човешко момиченце и имах да се тревожа за по-важни неща от смъртта.

Двадесет и девет години след травматичното си пристигане на този свят съм много благодарна, че имах повече време, отколкото някой предвиждаше. Според мен мисълта, че може скоро да умреш, наистина те кара да живееш по различен начин. Смъртта е последен срок, който променя живота ти, и аз ще бъда вечно задължена на всички, които ми помогнаха да остана тук и след края му. Правя всичко възможно да си платя предварително. Опитвам се да бъда добра с другите и със себе си и напоследък рядко се вторачвам в дребните неща. Може и да нямам много в материално отношение, но тези неща никога не са ме вълнували. Като цяло мисля, че съм късметлийка. Още съм тук, имам племенница, с която обожавам да прекарвам времето си, и се гордея с работата си като доброволка в един старчески дом. Както казва любимата ми обитателка всеки път щом ме види, тайната да притежаваш всичко е следната: да знаеш, че вече го имаш. Понякога хората ме мислят за по-млада. Често ме обвиняват, че още се обличам като дете – майка ми открай време не одобрява вкуса ми към дрехите, – но аз обичам да нося джинсови рокли и ретро тениски. Предпочитам да нося дългата си черна коса на сложни плитки, отколкото да я подстригвам, и нищо не разбирам от гримове. Мисля, че изглеждам добре, като се има предвид колко много лоши неща са ми се случвали. Единственото визуално доказателство на проблема ми е издълбано в гърдите под формата на избелял розов белег. Хората ме зяпаха, когато носех нещо, което не го скриваше: бански, пуловер с остро деколте или лятна рокля. Никога не съм ги обвинявала.

Понякога и аз го гледам; механиката, която ми позволява да удължа съществуването си, ме запленява. Тази розова черта е единственото външно доказателство, че съм родена малко дефектна. На всеки две години от леко нефункционалното ми детство лекарите се редуваха да ме отварят, да надникват вътре и да правят някои корекции. Аз съм като стара кола, която навярно трябва да е спряна от движение, но получава отлични грижи. Макар и невинаги и не от всички.

Семействата са като отпечатъци от пръсти: няма два еднакви и всички те оставят своите следи. В гоблена на моето семейство открай време има прекалено много измъкнали се конци. Бил е поразнищен дълго преди да се родя и ако се загледаш внимателно, може дори да видиш няколко дупки. Някои хора не могат да видят красотата в несъвършенството, но аз винаги съм обичала баба си, родителите и сестрите си. Независимо от техните чувства към мен и въпреки всичко, което се случи.

Можете да поръчате „Дейзи Дайркър“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *