Мария Касимова-Моасе за „Безкраят в стрък тръстика“: Великолепна книга! Блазе ви, че ви предстои да ви се случи!
Да пишеш за книга винаги е трудно, защото то какво повече и хубаво можеш да кажеш за нея от онова, написаното на страниците ѝ. Обаче за тази книга мога да говоря с часове и да пиша много.
„Безкраят в стрък тръстика“ (издателство „Колибри“) е книга за книгите. За това как сме стигнали до идеята да си разказваме истории, които да запечатваме със знаци, за да можем да ги пренесем във времето и пространството. Как осъзнаването, че разказът е нещото, което ни държи в развитие, води до писаното слово. А пък писаното слово – до различни носители, които да го съхраняват. Носителите от своя страна са причина да се създадат библиотеките. Там не просто са се съхранявали ръкописи, папируси, плочки, свитъци и подвързани книги почти като тези, които ползваме днес. Библиотеките в античността, а и малко след това – преди да започнем да горим човешкото си знание, заради религиите си и да заличим библиотеките – са най-скъпата и желана плячка във всяка война. Онези антични владетели, които си представяме в тоги и върху бойни колесници, са осъзнавали, че натрупаното и написано знание е най-голямото оръжие. Дори и да не са можели да четат, защото това е било работа на роба, са водели войните си, за да придобият събрания човешки разказ. Нещо като атомното оръжие днес, а?
Автор на тази невероятна книга, в която самият разказ е едно от съвършенствата ѝ, е направо скандално млада. Казва се Ирене Вайехо, испанка и е само на 44 години. На снимката на корицата изглежда като студентка. Само че тази студентка е прочела такова количество литература и така я е обработила и интерпретирала в своя разказ, че всеки академик би могъл просто да цъка с език зад гърба ѝ и да се учи. На всичкото отгоре разказването ѝ е не просто ерудирано, но и завладяващо интересно, персонифицирано, сладкодумно. Четеш и си представяш: Александър Велики, който закусва, преди да тръгне на военен поход; Сократ с дебелия си корем, чип нос и поразителната си грозота; Омировите герои, щъкащи насам-натам със странни музикални инструменти и щитове в ръце; прелъстителната, доста грозна и абсолютно самостоятелна Сафо; Аристотел с неговия смях и заклеймената от монаха-убиец теория за комичното в „Името на розата“; Демостен, който говори с камъчета в устата, катери хълмове, говорейки стихове и се разхожда по бурни морски брегове, за да се концентрира, въпреки рева на вълните; софистите с техните пра-TED беседи; Есхил с личната си трагична съдба, превърнала се в основа на театъра като място за споделяне; горенето на „нечестиви книги“ от вярващите в Корана и фашистките клади на неправилните книги, които говорят за свобода на духа…
Няма как да изредя всичко и всеки, споменат в този уникален труд. Ще кажа само, че за първи път ми се случва да се чувствам толкова добре, уютно и щастливо между кориците на нещо. Да искам да чета нататък, но да не искам да свърши, за да мога още да живея вътре в историята. Да виждам разни хора и да научавам различни неща. Да се смея понякога на някои хрумвания и фрази. Да се възхищавам на разказ като ето този:
„Ти, който четеш тази книга, си преживял няколко години в света на устната реч. От несвързаното ти бърборене преди да се научиш да четеш, думите са съществували единствено в гласа. Срещал си навсякъде немите рисунки на буквите, но за тебе те не са означавали нищо. Докато възрастните, които са контролирали света, са четели и пишели. Ти не си разбирал много от това, нито то е имало голямо значение за тебе , защото ти е било достатъчно да говориш. Първите разкази в твоя живот са влезли през ушните ти миди – очите ти още не умеели да слушат. После дошло училището: чертичките, ченгелчетата, буквите, сричките. В малък мащаб в теб се е извършил същият преход, направен от човечеството от устната реч към писмеността.“
Имам навик да си пиша с молив по белите полета на страниците, за да си оставям знаци за нещо, което ме е впечатлило, трябва да проверя или да помисля над него още. Понякога и прегъвам ъгълчетата на страницата (знам, че не е правилно, но след като монасите през вековете са оставяли частици от себе си по преписите на свещените книги, някак знам, че това има смисъл не само за мен). На „Безкраят в стрък тръстика“ изпопрегънах и изписах почти всяка страница! Оставях сърца за хубави сравнения и красиви фрази, усмивки за готино чувство за хумор, NB за нещо, което трябва проверя и развия. Записвах си имена на значими хора, споменати в това пътешествие на словото и за словото. Накрая си организирах и тефтерче, в което да си пиша, защото си знам кокошата памет, а от тази специална книга искам да запомня колкото е възможно повече.
Сигурно няма да запомня, въпреки усилията си.
Затова ще я чета пак, и пак. По малко, според настроенията, настолно, между другото. Както се гледа картина, с която живееш – без да се втренчваш нарочно, но просто да се вглеждаш ей така, без причина.
Дълго стана, но за тези 580 страници пълен разкош на мисълта и душата съм написала направо просто изречение. След „Безкраят в стрък тръстика“ четеш по друг начин, пишеш внимателно, изписваш различно дори името си. Някак си даваш сметка, че в молива в ръката ти се съдържат вековните усилия на милиони хора да оставят след себе си нещо, което знаят. Да оставят за другите свое научено – от геометрия и ботаника, през еротика, готварство и философия, до съкровени разкази за нещата, които чувстваме и които ни се случват. Нужни са само молив и къс хартия, а колко много време е било необходимо, за да се създадат. Две чудни и може би най-велики човешки творения – писането и четенето. Буквите и книгите. Безкраят в стрък тръстика…
Великолепна книга! Блазе ви, че ви предстои да ви се случи!
Публикацията е от фейсбук страницата на писателката Мария Касимова-Моасе за книгата на „Безкраят в стрък тръстика“ от Ирене Вайехо.
