Книги

„Рана“: Новият роман на Захари Карабашлиев излиза на 23 октомври

Плътният и емоционално сгъстен стил и мащабни сюжети в книгите на писателя Захари Карабашлиев („18% Сиво“, „Хавра“, „Опашката“) отдавна са му завоювали признанието и обичта на читателите като ненадминат хроникьор на човешките сърце и памет.

На 23 октомври 2023 г. в две издания, с твърди и с меки корици, на пазара ще се появи „Рана“ – виртуозен и разтърсващ роман за смелост, състрадание, любов и спасение на фона на злото, погълнало Европа в началото на миналия век.

Какво е саможертвата? Да загинеш на бойното поле в името на отечеството или да спасиш живота на едно дете?

Сава е бежанец от пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, сега студент по право в София. Елиза е генералска дъщеря, талантлива пианистка, сега в последния клас на  Музикалното училище. Любовта им е невинна и кратка — новата, голяма световна война ще прати младия идеалист в школа за запасни офицери, а през септември 1916-а ще го отведе на Добруджанския фронт, където съдбата го среща с мобилизиран румънски писател и четиригодишно сираче.

От окопите на Първата световна война, през мирна София и назад към пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, този роман e отзвук от жестоките болки на една окрилена от идеализъм, но разкъсвана от безпощадни конфликти България, в която лични и национални рани са все още незараснали.

Дълбоко хуманен и категоричен, „Рана” разгръща някои от най-непознатите страници на българската история, за да ни увлече в зареден с напрежение, но и лиричен разказ, който напомня колко непроменима си остава – без значение какъв език говорим и от коя страна на окопите сме – човешката душа.

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романа „18% Сиво“ – бестселър с 32 преиздания в България и с преводи в Съединените щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др., – класиран сред стоте най-любими книги на българските читатели в кампанията Голямото четене. Вторият му роман „Хавра“ излиза през 2017 г., а четири години по-късно се появява и „Опашката“, която е посрещната възторжено от критиката и читателската публика и е адаптирана от Явор Гърдев в удостоено с Аскеер представление.

Карабашлиев е носител на Националната литературна награда за български роман на годината (2018 и 2022 г.), Роман на годината (Фондация ВИК), Христо Г. Данов, Хеликон, Аскеер и др. Негови творби са публикувани в книги, сборници и списания, превеждани са на много езици, а разказът Разсейки през 2018 г. е включен в престижната американска антология Най-добрата европейска проза.

Ето какво казва за новия си роман самият Захари Карабашлиев:

Както всичко, което съм писал досега, “Рана” е дълбоко личен. От друга страна — стъпил е върху изцяло документални източници, т.е. няма как да не е и исторически. А може ли да е и двете? Проучвах хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, свързани с Първата световна война, двете Балкански войни и ужасите, през които минава цивилното население, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното движение в Тракия и Македония. Потънах в епохата, съпреживявах и възторга, и болката на предците ни и, честно казано, беше трудно да съм едновременно и тук сега и там тогава, а на моменти непосилно.

Въпреки документалната си основа, “Рана” е художествено произведение и като такова, то е исторически и политически субективно.
Как стигнах до тази книга?

Веднага след като написах “Хавра”, започнах проучвания за роман, в който преплитах събития около 1944 с травми от моята семейна история. В процеса на изследване на това тежко минало обаче ставаше все по-ясно, че за да обясня процеси, довели до концентрационния лагер в Белене, например, трябваше да се връщам назад и все по-назад към 1925-та, към 1923-та, към непостигането на българския “национален идеал” с края на Първата световна война през 1918, която пък беше свързана със злополучната за България Междусъюзническа война от 1913, тя пък с Балканската от 1912, което пък ме отвеждаше към ужасната съдба на българското население в Одринска Тракия и Македония, към четническото движение и Илинденско-Преображенското въстание от 1903…

Докато изследвах все по-отблизо този период, се запознавах с една много различна от днешната, но и много позната България, изправена пред същите трудноразрешими проблеми.

Във всяко българско село и град има паметници и паметни плочи със ситно изписани имена на загиналите във войните на национално обединение. Паметник идва от памет. Но памет няма. Памет за онази различна България — тази, която постига Съединението през 1885, която обявява своята Независимост през 1908 и която воюва с доскорошната си потисница Османската империя през 1912 и си връща Тракия, която през септември 1916 освобождава от някогашните си освободители (руснаци и румънци) родната Добруджа — няма.

Паметта за самоотверженост, идеализъм, успех, нравствени и военни подвизи беше подменена, неудобните истини бяха изличени и забранени, или подменени с лъжи, а образованието в продължение на цели 45 години довърши останалото.

И кой днес се сеща за големите български генерали — ген. Киселов, ген. Тошев, ген. Кантарджиев, ген. Колев, ген. Жеков, ген. Вазов, ген. Савов, ген. Жостов, ген. Протогеров и много, много други? Кой днес помни майор Векилски и подполковник Дрангов?! Те са днес само имена на полуизоставени села, градове, улици с разбити тротоари, изпразнени от съдържание и минало. И след като няма спомен за тези знатни имена, какво остава за загиналите безименни войници?

А какво да говорим за стотиците хиляди безименни бежанци – от Тракия, Македония, Мала Азия? Кой помни техните страдания? И кой да ги разкаже?

Затова и посветих тази книга на тях, на незапомнените.

Беше ми трудно да я напиша.
Но пък беше невъзможно и да я измълча.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *