Нарине Абгарян: Най-голямата ми болка е, че хората загубиха надежда

Автор: Катя Тодорова, „Панорама“, БНТ

Идват нови и нови войни, но трябва да останем хора, казва арменската писателка Нарине Абгарян, която се срещна с българските си почитатели по време на Софийския литературен фестивал в рамките на коледния панаир на книгата в НДК.

Публикуваме интервюто на авторката на „Три ябълки паднаха от небето“ за БНТ.

Обичате ли да се шегувате с човешката природа?

Обичам да се шегувам! Дядо ми казваше, че арменците са много трагикомичен народ. В трудни ситуации са умеели да се смеят и така са оцелели. Струва ми се, че това ни сродява с българите. Помня, когато публикуваха „Манюня“ – получих изключително много отзиви. Писаха ми болни хора, които чели книгата в труден за тях период. Посмели се и им олекнало! Аз в това вярвам – в споделянето на радостта!

А къде откривате искреност – живеем в свят на фалшиви новини и фалшиви хора?

Откривам я в град Берд, където съм се родила. Гръмко е да го наречеш град, защото е нещо средно между село и малко градче. Та там живеят много откровени хора, всичко знаят, всичко могат да ти кажат в очите. Веднъж имах смешна ситуация: на улицата ме спря една стара, почти стогодишна баба, която ходеше ето така /показва смешно…/ Та тя ми каза: “В книгата ти „Три ябълки паднаха от небето“ си направила грешка! „Каква грешка“, попитах я аз. А тя отвърна, че съм написала, как докато вали сняг кокошките снесли яйца, но това не било вярно, защото кокошките не снасят, когато им е студено. „Как можа да сбъркаш такова нещо“, възмути се бабата. Много се засрамих! Казах: „Извинете, не знаех, но ви благодаря, че сте прочели книгата ми.“ Ето тази искреност ценя.

Били ли сте скоро в Берд?

Да, буквално преди две седмици!

Героите ви живеят буквално там?

Самата аз живея  там. Където и да се намирам, душата ми живее в Берд. Не го крия, аз съм от хората, които живеят с обърнато към миналото лице.

Разбрахте ли колко болка може да понесе човек? Колко страдания? 

Не разбрах! Даже се обвинявам за наивността си  след като написах тази книга. Вярвах, че  най-сетне хората ще продължат нататък. Ще си отдъхнат най-сетне. Но сега с всяка беда се питам – колко още изпитания ни е съдено да преживеем? Идват нови и нови войни и конфликти. Погледнете колко много неща се случиха. Войната в Украйна. Чудовищния конфликт в Близкия Изток. Тази болка няма граници. Идва още и още… Единственото, което знам е, че трябва да останем хора, да си помагаме. Защото да се надяваме на политиците е напълно безсмислено !

Как обаче да се съхрани човешкото в този свят на насилие?

Вижте, колкото по-голяма е бъркотията на света, толкова повече подреждам вкъщи! Търкам ли, търкам! Подовете ми са идеално измити. Сякаш искам да запазя моето парченце от света чисто. Нямам друга рецепта, нямам други съвети.

Домът е вашето чисто парченце спасение?

Да, това е надеждата ми, че все пак ще успеем да спасим света.

За всички нас, особено за по-голямата част от бившите съветски републики и страните от Източна Европа войната в Украйна беше шок! Показа, че няма граници, които да не могат да бъдат нарушени. Няма червени линии, които да не бъдат преминати. Днес е Украйна, утре може да си ти. Все едно, че наблюдаваме библейска история отблизо. Каин и Авел. Все по-малко вярвам, че войната ще приключи бързо. Много ми се иска да спре и да победи справедливостта. Защото Украйна плати огромна цена. Брани не само себе си, но и нас.

Най-голямата болка за вас каква е?

Най-голямата ми болка е, че хората загубиха надежда. Вярвахме в толкова неща. Свобода, равенство, братство. Бяхме толкова наивни. Вярвахме, че човечеството се учи от грешките си. Но то не се учи. Постоянно си блъска главата в стената. Най-голямата ми болка и най-големият ми страх е онази самотна мисъл, че нищо друго няма да ни се случи, да ни очаква напред. Че всичко ще се повтаря пак и пак. Че ще застигне и децата ни. Но все пак аз зная, че не сме в чистилището. Животът е прекрасен, удивителен. Вчера през нощта докато кацах в България, наблюдавах София отгоре. Изглеждаше като огромно море с милиони перли. Толкова красиво! Животът никога не е лек, но е дар. Имаш тази минута – да видиш нещо  красиво и да го оцениш.

Знаете ли – спомних си вашата героиня Анатолия Севоян – тя легна да умира без да знае какви чудеса я очакват. Животът по-справедлив ли е от смъртта?

Да, животът е по-справедлив от смъртта! Независимо, че смъртта е безкрайна, а животът има край. Защото животът ти подава ръка тогава, когато най-малко се надяваш на това. Това смъртта не го може.

Зная едно арменско поверие – когато прегърнеш с обич, удължаваш живота някому. Вярвате ли?

Еха, има удивителни поверия! Колко е хубаво това, колко утешава. Когато прегърнеш някого, животът му се удължава. Когато кажеш, че ще вземеш болката му, тя вече е станала по-малко. У нас на село в четвъртък, като мият съдовете, никога не изливат горещата вода на земята, защото се смята, че Господ в този ден ходи бос. Ако излееш горещата вода, ще му опариш босите нозе.

Идва Коледа. Каква е душата и вкусът на вашата Коледа?

Миналата Коледа беше първата ми в Германия. Имах една много смешна случка. Почти не говорех немски, тъкмо бях започнала да уча, когато отидох на фермерския пазар да търся патица. Не знаех как да го кажа на немски, но знаех как е на английски. Затова казах „Frau duck“. Човекът се смя много. Така че Коледа ще бъде с Frau duck, арменски сладкиши, вино и елха!

Нали знаете, че в Българя много ви обичат?

Да, зная и съм невероятно щастлива, защото за мен България и българите са много близък народ. Исторически, културно, заради чувството за хумор, заради общите неща, които готвим! За мен тази любов е подарък. Благодаря много, България! Любовта е взаимна.

Книгите на Нарине Абгарян на български език излизат с логото на издателство „Лабиринт“. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *