„Дарът на терапията“ на Ървин Д. Ялом с ново издание
На 12 януари, по желание на читателите, „Колибри“ ще предложи ново издание на „Дарът на терапията“ (превод: Людмила Андреева, 328 стр., цена: 26 лв.) от бележития психоаналитик, терапевт и писател Ървин Д. Ялом.
„Дарът на терапията“ е достоен за възхищение опит на известния американски психоаналитик да обобщи дългогодишната си клинична работа в своеобразен пътеводител („идиосинкратичен меланж от идеи и техники”), илюстриращ сложните и динамични взаимоотношения терапевт–пациент. Авторът споделя своя оригинален метод и ценно самопознание в 85 съвета към новото поколение психотерапевти, обединени в няколко тематични сфери, централни за екзистенциалната психотерапия:
– Водещото значение на подхода „тук и сега“ във взаимоотношението терапевт–пациент
– Изследване и овладяване на тревожността от въпросите за смъртта, смисъла на живота, свободата
– Ролята на сънищата в терапията
– Опасностите и привилегията да си терапевт.
Като се позовава на Епикур, Фройд, Ницше, Шопенхауер и Спиноза и като се опира на блестящото си разказваческо умение, Ялом изследва различните подходи – практически, философски или емоционални, присъстващи във всяка терапия. Написана с грижа за бъдещето на психоанализата, съчетаваща експеримент и философия, книгата на д-р Ялом е проницателно четиво, в което съвременният читател може да намери своя отговор на въпроса как да се справи с конфликтността и с болката.
Ървин Д. Ялом (р. 1931 г.) е изтъкнат американски психиатър, почетен професор в Станфордския университет и практикуващ психоаналитик, смятан за един от родоначалниците на груповата психотерапия. Научните му книги и добилите изключителна популярност заглавия „Дарът на терапията“, „Мама и смисълът на живота“, „Все по-близо всеки ден“ го утвърждават като водеща фигура в съвременната невронаука. Удостоен е с Международната награда „Зигмунд Фройд“ и с наградата „Оскар Пфистер“ за значим принос в психотерапията. Оригиналният метод на д-р Ялом, свързващ психотерапията с фундаменталните екзистенциални проблеми, и най-успешните му клинични експерименти са в основата и на неговите белетристични творби: „Палач на любовта“, „Когато Ницше плака“, „Проблемът Спиноза“, „Изцелението на Шопенхауер“.
По-долу четете откъс от книгата на Ървин Ялом – „Дарът на терапията“
ТЕРАПЕВТЪТ И ПАЦИЕНТЪТ КАТО „СПЪТНИЦИ В ПЪТУВАНЕТО“Френският романист Андре Малро описва провинциален свещеник, който от дълги години слуша изповеди и обобщава наученото за човешката природа по следния начин: „Първо, хората са много по-нещастни, отколкото човек си мисли… и няма такова нещо като пораснал човек“. Всеки – включително терапевтите и пациентите – е обречен да изпитва не само възторга от живота, но и неизбежната тъмнина: разочарованието, остаряването, болестта, изолацията, загубата, безсмислеността, болезнените избори и смъртта.
Никой не изразява нещата по-ярко и по-мрачно от немския философ Артур Шопенхауер:
В ранната ни младост размишляваме върху настъпващия живот и сме като деца в театър, преди да се вдигне завесата, седящи там с приповдигнат дух и нетърпеливо чакащи да започне пиесата. Благословени сме, че не знаем какво наистина ще се случи. Ако можеха да го предвидят, има моменти, когато децата биха изглеждали като осъдени затворници – осъдени не на смърт, а на живот, и въпреки това изобщо несъзнаващи какво означава присъдата им.
И отново:
Ние сме като агнета в полето, развличащи се под погледа на касапина, който първо избира едно, а след това друго за своя жертва. И така в добрите ни дни не осъзнаваме злото, което Съдбата може да е запазила за нас – болест, бедност, осакатяване, загуба на зрението или разума.
Макар че становището на Шопенхауер е силно оцветено от личното му нещастие, трудно е да се отрече вграденото отчаяние в живота на всеки самосъзнаващ се човек.
Двамата със съпругата ми понякога се забавляваме, като планираме въображаеми вечерни партита за групи от хора със сходни наклонности, например парти за монополисти, пламенни нарцисисти или изкусни пасивно-агресивни лица, които познаваме, или обратното, „щастливо“ парти, на което ще поканим само наистина щастливите хора, които сме срещали. Макар че не сме имали проблеми със запълването на всякакви подобни ексцентрични маси, никога не сме успявали да запълним цялата маса за партито на нашите „щастливи хора“. Всеки път идентифицираме няколко характерологично жизнерадостни хора и ги поставяме в списъка на чакащите, докато, продължавайки търсенето, запълним масата, но откриваме, че един или друг от щастливите ни гости в крайна сметка бива засегнат от някакво голямо житейско бедствие – често тежка болест или болест на дете или брачен партньор.
Това трагично, но реалистично възприемане на живота отдавна влияе върху взаимоотношенията ми с тези, които търсят помощта ми. Макар че има много названия
на терапевтичното взаимоотношение (пациент–терапевт, клиент–консултант, анализиран–аналитик, клиент–фацилитатор и най-новото, но и най-отблъскващото: потребител–доставчик), нито едно от тях не предава точно усещането ми за терапевтично взаимоотношение. Вместо това предпочитам да мисля за пациентите си и за себе си като за спътници в пътуването – термин, който премахва разграничението между „тях“ (засегнатите) и „ние“ (лечителите). По време на обучението ми често се сблъсквах с идеята за напълно анализирания терапевт, но след като натрупах години зад гърба си, създадох близки взаимоотношения с много от колегите ми, срещнах се с големи фигури в областта, след като към мен се обръщаха, за да оказвам помощ на бившите ми терапевти и учители, и самият аз станах преподавател и възрастен колега, започнах да осъзнавам митичната природа на тази идея. Всички ние сме заедно в това трагично възприемане на живота и няма терапевт или човек, който да е имунизиран срещу присъщите на съществуването трагедии.
Една от любимите ми притчи за изцеляването, която може да се намери в „Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе, разказва за Йозеф и Дион – двама известни лечители, които живеели в библейските времена. Макар че и двамата били много ефективни, работели по различен начин. По-младият лечител, Йозеф, изцелявал чрез тихо, вдъхновено слушане.
Поклонниците вярвали на Йозеф. Страданието и тревожността се изливали в ушите му и изчезвали като вода в пясъка на пустинята, а разкаялите се го напускали изпразнени и успокоени. От друга страна Дион – по-възрастният лечител, активно се конфронтирал с онези, които търсели помощта му. Той отгатвал техните неизповядани грехове. Бил голям съдия, очистващ, смъмрящ и пречистващ, и изцелявал чрез активна интервенция. Отнасяйки се с поклонниците като с деца, той давал съвети, наказвал чрез възлагане на покаяние, нареждал да се предприемат поклоннически пътувания и да се сключват бракове и принуждавал враговете да се сдобряват.
Двамата лечители никога не се били срещали и работели като съперници в продължение на дълги години, докато Йозеф се разболял душевно, изпаднал в дълбоко отчаяние и бил обзет от идеи за самоунищожение. Неспособен да се изцели със собствените си терапевтични методи, той тръгнал на път на юг, за да потърси помощ от Дион.
По време на поклонническото си пътуване Йозеф спрял да пренощува в един оазис, където се заговорил с по-възрастен пътник. Когато Йозеф описал целта и крайната точка на пътуването си, пътникът се самопредложил за водач, за да му помогне в търсенето на Дион. По-късно, насред дългото им пътуване заедно, по-възрастният пътник разкрил самоличността си пред Йозеф. Mirabile dictu: той бил самият Дион – същият човек, когото Йозеф търсел.
Без да се двоуми, Дион поканил своя по-млад, отчаян съперник в дома си, където двамата живели и работили рамо до рамо дълги години. Дион първо поискал от Йозеф да бъде слуга. По-късно го издигнал до ученик, а накрая – до пълноправен колега. Години по-късно Дион се разболял и на смъртното си ложе извикал при себе си по-младия си колега, за да му се изповяда. Говорил за по-ранната ужасна болест на Йозеф и за пътуването му до стария Дион, за да моли за помощ. Говорил за това, че според Йозеф било чудо, че спътникът му и негов водач се оказал самият Дион.
Сега, когато умирал, казал Дион на Йозеф, бил дошъл часът да наруши мълчанието си за това чудо. Дион признал, че по онова време и на него срещата им му се струвала чудо, защото и той бил изпаднал в отчаяние. И той се чувствал празен и духовно мъртъв и затова, неспособен да се изцели сам, тръгнал на път, за да търси помощ. Същата нощ, когато двамата се срещнали в оазиса, той бил на поклонническо пътуване към прочут лечител на име Йозеф.
ПРИТЧАТА НА ХЕСЕ винаги ме е затрогвала по свръхестествен начин. Според мен тя е дълбоко просветлено изявление за даването и получаването на помощ, за честността и двуличието и за взаимоотношението между лечителя и пациента. Двамата мъже получили огромна помощ, но по много различен начин. По-младият лечител бил обгрижван, обучаван, поучаван и насочван. По-възрастният лечител, от друга страна, получил помощ чрез служенето на другия, чрез сдобиването с ученик, който го дарил със синовна любов, уважение и успокоение в неговата изолация.
Днес обаче, преосмисляйки историята, се питам дали не е било възможно тези двама наранени лечители да получат още по-голяма помощ един от друг. Може би са пропуснали възможността за нещо по-дълбоко, по-автентично, по-силно променящо. Може би истинската терапия се е осъществила в сцената със смъртното ложе, когато те са преминали към честността чрез откровението, че са били спътници – и двамата просто хора, и двамата твърде много хора. Двадесетте години потайност – колкото и да са били полезни – може би са попречили (или са предотвратили) на още по-дълбинна помощ. Какво би се случило, ако признанието на Дион на смъртното ложе беше станало двадесет години по-рано, ако лечителят и търсещият помощ се бяха обединили в изправянето пред въпросите, които нямат отговор?
Всичко това отразява като ехо писмата на Рилке до млад поет, в които той съветва: „Имай търпение с всичко нерешено и се опитай да обичаш самите въпроси“. Аз бих казал: „Опитай се да обичаш и задаващите въпросите“.
Можете да откриете книгата ТУК.