Четем новия роман на Георги Цветков „Преодоляване на Карпатите“
„Преодоляване на Карпатите“ от Георги Цветков е най-новият роман, който излиза с логото на издателство „Ерове“.
XIX век, светът е претърпял катастрофално наводнение и огромни части от сушата са под вода от десетилетия. Европа е покосена от болести и войни.
Оцелелите градове са свързани в мрежа от плавателни канали. Наред с това европейците са се пристрастили към употребата на настойка от бучиниш, което води до тяхната деградация.
След петгодишно изгнание в Нова Англия маджарският офицер Лайош посещава крепостта на Кобурга в опит да получи от него подводни лодки, с които да атакува Франц Йосиф и да ликвидира властта на Хабсбургите. Следва низ от събития, в края на които Лайош научава за оцелели островитяни, които започват да овладяват безкрайната океанска шир и издигат нови градове.
На хоризонта се задава нова културна епоха.
Георги Цветков е професор по химия в Софийски университет “Св. Кл. Охридски”. Това е втора негова книга, след повестта “Трите смърти на Америгор”, публикувана под псевдоним в издателство “Лемур”.
По-долу четете откъс от книгата:
Заглавието на произведението на Кардано, публикувано през 1552 г., De Subtilitate (съответстващо на това, което днес наричаме трансцендентална философия), би ни накарало да очакваме в главата за минералите много пресилени теории, характерни за онази епоха. Но когато се занимава с вкаменени черупки, той решава, че те ясно показват едно предишно пребиваване на морето в планините.
Чарлз Лайъл, „Основни начала на геологията“,
Лондон, 1830 г.
Пътят, прокаран върху дигата, излезе на кръстовище. Дилижансът спря за момент, конете завъртяха глави, удариха с копита земята и свърнаха вдясно.
Времето – хубаво, въздухът – спокоен. Овощни дръвчета в далечината, тук-таме – жълти, зелени и бели кошери. Файтонджията не бързаше. Спомена веднъж, че бил родом от Баня Лука, ала сега Баня Лука, нали, реката и т.н. На очи се набиваше огърлицата от черупки на коремоноги, нанизана на цилиндъра му. Лайош все нея бе гледал, когато се озоваваха един срещу друг, и затова не беше запомнил добре лицето на файтонджията.
Лайош бавно се облегна на твърдата седалка. С полупритворени очи проследи светлите островчета от нацъфтели край пътя билки, редуващи се с гъсти храсталаци или с по някое дърво. Отвъд крайпътната растителност блестяха канали и безброй езерца. Тръстиките леко се полюляваха.
Лайош седеше отпуснат на едната си страна и по някое време от джоба на панталона му падна монета. Едва чу удара є в дървения под. Той усещаше дясната половина на главата си като натъпкана с памук; ухото му силно пищеше. Махмурлук? Изключено, Лайош не беше близвал алкохол от седмици. Умората от дългото пътуване и цялото това недоспиване… Лайош завъртя глава и вратът му изпука.
Минаха покрай градската градина. Короните на високите храсти бяха оформени кълбовидно. В далечината сивееше реката. Лайош погледна към отсрещния бряг: стена от надвиснали над водата дървета.
Дали от там някъде не долетя глухият тътен от взрив, или просто ухото му бучеше?
Към обяд пристигнаха. Той отвори вратата на дилижанса и слезе.
– Ще се погрижа за сандъците ви – осведоми го файтонджията.
Лайош му подаде монета – монетата, изпаднала от джоба му – и поразкърши снага. Пред него бе зейнала сводестата порта на крепостта. Преди да влезе, той хвърли поглед наоколо. Вляво над тополите се забелязваше зеленикавият покрив на църква. „Бил съм вече по тези места“, помисли си Лайош. Не можеше да определи какво чувство му навява споменът; шумът в ухото му не спираше. Той повдигна глава и се втренчи в далечината: на върха на камбанарията се извисяваше равностранен кръст; вертикалният стълб бе оцветен в зелено, хоризонталната му част вляво грееше в червено, а дясната – в жълто. В центъра на кръста бе поставен златен диск с фигурата на лъв.
Лайош влезе в крепостта и бавно се заизкачва по каменната настилка на широкия коридор. Не се мяркаше жива душа; една-единствена димяща факла на стената. По някое време ботушите му нагазиха в нещо меко – част от настилката бе покрита със син килим. Коридорът забиваше във втора сводеста пор- та на север. Заключена. Той се огледа и изкачи стръмните каменни стълби вдясно. Влезе в тъмен, доста тесен коридор, похлопа на първата врата – заключена; закрачи, все по-силно и по-силно захлопа по врати- те – до една заключени. Лайош въздъхна. Чу слаб звук зад една от вратите, допря лявото си ухо и се заслуша: сподавени звуци от тромпет. Заблъска, но не му отвориха.
Върна се в централния коридор и пуфтейки, изкачи
стълбите вляво. Тук бе различно, коридорът водеше право към вътрешността на крепостта, в дъното се виждаше светлина и Лайош се насочи право към нея. На няколко стъпки от изхода погледът му попадна на открехната врата от лявата страна на коридора. Спря, изкашля се и надзърна вътре; прекрачи прага и остана на място, давайки възможност на очите си да свикнат с тъмнината. Въздухът беше застоял, на пода лежаха купчинки със слама, в един от ъглите се забелязваха няколко големи чувала. В помещението нямаше никого и Лайош притвори вратата зад себе си. В коридора цареше сумрак. Направи опит да отвори портата, ала тя беше вече залостена от другата страна. Лайош поклати глава. Каква заплетена ситуация. Бавно слезе в централния коридор и отново се качи по стълбите вдясно. Пак провери вратите една след друга. Тази, зад която бе чул звуците на тромпет преди малко, сега се оказа отключена и той влезе. Неголяма празна стая с каменен балкон, който се издигаше над кръгла чакълеста пътека, затваряща в центъра си старата крепост Баба Вида“. Лайош обходи с поглед двора, кулите и бойниците, но отново не видя никого. Въздъхна.
Приглади мустаци, разкопча горната част на синята си военна униформа, разстла шинела си на пода и легна отгоре му. Тъй като вратата към балкона зее- ше широко отворена, стаята беше добре проветрена. Дясното му ухо боботеше. „Ще си почина малко“, реши той.
Скоро умората го унесе и му се присъни следният сън:
Възрастен индианец седи пред входа на типито си. Пред него са поставени глинени съдове с вода, повърхността на водата е съвършено спокойна. Индианецът хвърля в първия съд щипка царевично брашно.
Брашното пада върху водната повърхност, бързо се разпръсква в област с приблизително кръгла форма, образувайки много тънък слой от брашнени частици. Индианецът се усмихва под мустак (Лайош се удивява насън: индианец с мустаци?!) и поръсва със съвсем малки количества сол, захар, пясък, сусамово семе и цветен прашец водата в останалите съдове. Наблюдава се същото бързо разпиляване на различните частици. Индианецът извръща лице към Лайош и му казва: „Това, че солта и захарта могат да се разтворят във вода- та, не е важно в случая. Разпръскването на частиците по повърхността се случва много по-бързо, отколкото разтварянето им“. Лайош не разбира смисъла от действията на индианеца. „Гледай внимателно“, казва му индианецът и издухва малко пясък от шепата си в последния съд. Лайош се надвесва над водата и внимателно гледа. Отново вижда бурното разпръскване на песъчинките по повърхността, ала само след няколко секунди те бавно започват да се придвижват към центъра на кръга, сливайки се в малки гранули. Лайош пак не може да разбере какво се случва…
Пфиу!… Нещо изсвири в здравото му ухо и той се събуди. Над него стоеше офицер в масленозелена униформа и леко се усмихваше.
– Сервус – поздрави го Лайош и се изправи.
– Сиевъс – отвърна му офицерът с щирийски акцент. Продължиха да разговарят на немски. – Тъкмо се канех да обядвам.
Лайош потърка очи: докато беше спал, някой бе подредил на балкона походна дървена маса и два стола. Офицерът започна да реже парче салам. Посочи с кимване единия от столовете и Лайош седна на него, облегна се назад и подхвърли:
– Крепостта е празна.
– Всички са на учение. Редът при нас е строг. Вино? Лайош се поколеба.
– Има ли газирана вода?
– Гешприцт – кимна домакинът и наля в две стъклени чаши бяло вино от плетена дамаджана, сетне досипа газирана вода от дебелостенна бутилка. – Вземай си. Ето хляб, сирене, салам, туршия…
Кисела краставичка, глътка вино, адамовата ябълка на мъжа, познат открай време на Лайош с прякора си Кобурга, заигра нагоре-надолу. Той бе слаб, невисок мъж с оредяла светла коса и суха кожа. Импозантни мустаци и остра брадичка, естествено. Синът му със сигурност щеше да ги наследи, така както той самият ги бе наследил от баща си. Мундирът му бе разкопчан до долу и медалите от лявата му страна натежаваха и леко го изкривяваха на раменете.
– Още газирана вода?
– Съвсем малко, благодаря.
– Защо не взе катер? Завършихме канала до Егейско море преди две години.
– Казаха, че се очаквало бурно време.
– А! – учуди се Кобурга.
– Така казаха – повдигна рамене Лайош, постави салфетката на масата и се огледа. – Бил съм тук и преди.
– А-ха. Преди има-няма пет години. – Кобурга се засмя. – Дочух за голямата морална подкрепа в Нова Англия.
– Да, само на думи. Нито пари, нито оръжие. Президент Филмор (Милърд Филмор (1800 – 1874) – тринадесетият президент на САЩ (1850 – 1853). – Б. р.) бе непреклонен.
– А-ха. Те самите ще се вкарат скоро в голяма беля.
– Какво имаш предвид?
– По-късно ще ти кажа.
Кобурга се облегна на стола, извади от джоба си маркуче и го захапа.
– Хукка? – предложи той на Лайош. Недочакал отговора му, се наведе към кошницата до масата.
– Нося си, благодаря – спря го Лайош и извади от джоба си малък стъклен съд, ръсна няколко парченца райско бони в нагорещената каменна чашка отгоре му и засмука от дима.
Кобурга бутна към него тъмно шишенце.
– Какво е това?
– Conium maculatum – усмихна се Кобурга. Лайош помисли малко и сви вежди.
– Бучиниш?
– Настойка от бучиниш. Добавє няколко капки във виното, помага при ухобол.
– Като Сократ… (В Древна Гърция бучинишът е бил използван за отравяне на осъдени затворници, какъвто бил и Сократ. – Б. р.)
– Не, не, настойката не е много силна. Тук ползваме бучиниш непрекъснато.
Двамата мъже се отпуснаха удобно на местата си. Известно време мълчаха, изпускаха дим през носовете си, погледите им меко галеха кулите на „Баба Вида“. По някое време Лайош издърпа тапата на шишенцето и добави две-три капки от настойката в остатъка от виното си. Ято гларуси премина ниско над балкона.
– Аз пуша вече съвсем рядко – каза Кобурга.
– Човек ще реши, че ядовете ти са станали по-малко.
– Не, разбира се. Ангажименти, ангажименти, ангажименти – както винаги. Но бучинишът много помага. Знаеш ли, откакто го ползваме, случаите на епилепсия сред войниците рязко намаляха.
– Така ли?
– Да. Един полезен страничен ефект.
– Радвам се.
Пред очите на Лайош се завъртя хаотично колело от бронзови фигури. Върху тях се различаваха лицата на Франц Йосиф, Линкълн и Мацини (Джузепе Мацини (1805 – 1872) – италиански политик, писател и философ, изиграл важна роля за обединението на Италия в независима държава. – Б. р.). Всеки от тях гримасничеше, а Франц Йосиф дори му се заканваше. Ченето на Лайош направо увисна, ала все пак трябваше да си признае, че мислите му не бяха никак тъжни.
Лайош се почувства така, както никога досега в живота си, и за да си помогне, стисна силно с ръка чашата. Тя се пръсна и по дланта му избиха капчици кръв. Той се загледа в тях и забеляза малка пъпчица на свивката между безименния пръст и кутрето. Пъпките са рожби на потта, те се хранят с нея. „Имам нужда от една топла вана, но невинаги става така, както ти се иска“, замисли се Лайош. Кобурга му помогна да се превърже със салфетка. Лайош изведнъж се успокои и почти замръзна на стола си, усетил се да пуска корени в каменната настилка на балкона.
– За чий дявол ти е притрябвала Трансилвания? – извика неочаквано той.
Кобурга се забави с отговора си. Накрая само поклати глава и Лайош като в полусън го чу да казва, че ей там, оттатък Дунава, растял най-качественият бучиниш.
– Радвам се – равнодушно промърмори Лайош. След около час двамата мъже крачеха по чакълестата пътека на двора. Пищенето в ухото на Лайош бе изчезнало и той почти с радост се вслушваше в хрущенето на камъчетата под ботушите им.
Някъде в града се чу звук от експлозия. Те се спряха и Кобурга каза:
– По два-три пъти на ден ни обстрелват от Карпатите. През нощта мълчат, пазят си мунициите. – Той вдигна очи към жълто-червено-зеления флаг над кулата и замислено изрече: – Ужасът чертае празен кръг, в средата му той спира под своето бавно догарящо знаме… (Райнер Мария Рилке. Из „Песен за любовта и смъртта на корне- та Кристоф Рилке“. Превод: Петя Хайнрих. – Б. р.)
– Същински поет военачалник.
– Не, не, това не са мои думи.
– А-а – учуди се Лайош. Кобурга избягваше да отваря книги с поезия. „Загуба на време“, беше казвал неведнъж той. Лайош се подсмихна. – Голяма си ми скица…
– Ами да – смигна му Кобурга.
От входа на старата крепост се заточи обоз. На каприте на покритите каруци седяха по двойки абисинци (Етиопци. Абисиния е предишното название на Етиопия. – Б. р.) в същите масленозелени униформи като на Кобурга. Лайош зачака офицера до него да издаде някаква заповед на висок глас, ала вместо това той изпъна гръб и застана мирно.
Лайош внимателно го загледа: колко се бе състарил! Спомените го върнаха няколко десетилетия назад във времето. Артилерийското училище в Грац: те двамата, застанали сред дулата на оръдията на върха на хълма; заповедите на полковника: „Към Каринтия! Огън!“; трясък, барут, откат, тишина; безгрижните им младежки разходки в парка: „Вървим по стъпките на Кеплер (Йохан Кеплер (1571 – 1630) е немски математик, астроном и астролог. Той обяснява хелиоцентричния модел, предложен от Коперник, като помества между орбитите на шестте известни тогава планети платоновите тела, които представляват изпъкнали правилни многостени. – Б. р.)“, казва приятелят му, „Платоновите тела“, отвръща му той и вдига театрално показалец, смеят се. Грац е потопен, единствено върхът на хълма стърчи като зелен остров насред река Мур.
Лайош натъртено каза:
– Нали разбираш истинския ръст на моето начина- ние? Нямам време за бездействие!
– Най-накрая изплю камъчето, маджарецо – с лека усмивка му отвърна Кобурга.
– Нима и на теб не мога да разчитам?
– Кога е било да не съм ти помагал?
– Сега е друго… Планът ми виси на косъм. Нуждая се от флота ти.
– Целият наличен състав е съсредоточен в района на Южните Карпати. Пролетната кампания…
– Се закучи.
– Да. Закучване. Гадост.
Със сключени пръсти зад гърба, поклащайки се напред-назад, Кобурга гледаше към обоза. Ботушите му проскърцваха.
– Все още не разбирам как точно се каниш да форсираш Карпатите. Укрепленията на трансилванците са почти непревземаеми, непрекъснато ви обстрелват.
– Снаряди с барут. Не разполагат с АП за далекобойните оръдия.
– Въпреки това. Чух, че непрекъснато бомбардират каналите във влашката низина.
– Засега Влахия е санитарен пояс.
От двайсет и пет години насам територията на Европа беше прорязана от безчет плавателни кана- ли. Разтопилите се ледникови полета бяха направили достъпни всички големи реки – даже от места, разглеждани преди като сушави и безводни. Надигналите се с около двеста фута (~60 м. – Б. р.) морета и океани покриха ниските крайбрежни земи. Красиви градове, както и няколко столици, се озоваха под вълните. Тресави- щата и мочурливите места се приемаха за нормална суша. Отколешните южни части на континента бяха обезкървени от Жълтия Джек (Друго наименование на жълтата треска. – Б. р.). Новоизраслите мангрови гори (Мангровите дървета и храсти са устойчиви на сол и са лесно адаптиращи се към живот в сурови крайбрежни условия. – Б. р.) се превърнаха в обиталище на леопарди и червено-зелени папагали. Целият Север, ведно с неизбродната сибирска пустош, беше пометен от холера – хранилка за лешоядите; хората измряха и в горите покълнаха орхидеи. Нова Англия оцеляваше из Скалистите планини; Чили и Аржентина се справяха добре по върховете на Андите; за най-отдалечените краища на планетата, Terra Australis примерно, нищо не се знаеше, новини спряха да пристигат. Градът на слънцето (Препратка към „Градът на слънцето“ – утопично произведение на италианския философ Томазо Кампанела, написано през 1602 г. – Б. р.) беше окончателно заличен от картата на човешкото въображение; терминът „изсъхнало речно корито“ бе забравен. В Централна Европа и на Балканите сновяха катери и параходи. Под върховете на големите планини земята блестеше, омрежена от новите водни пътища; военният флот на Кобурга бе най-големият в Европа, модерната екипировка на подводните му лодки се приемаше за връх на техническата мисъл. Всичко бе станало с ужасяваща бързина – време колкото да щракнеш с пръсти.
– Защо не тръгнеш нагоре към Банат? По каналите лесно ще навлезеш в Трансилвания от запад.
– Би могло.
– И тогава ще се присъединим към вас.
– Не искам да се съмнявам в това.
– Заедно ще прегазим Франц Йосиф.
– Нима?
Лайош хапеше нервно устни. Кобурга съвсем не изглеждаше убеден в предложението му. Вече нямаше към кого другиго да се обърне за помощ.
Още един снаряд се взриви в близост до крепостта.
– Вторият за днес – каза Лайош и кимна многозначително.
Кобурга извади от джоба на мундира си тъмното шишенце, отметна глава назад и смело ливна от настойката в гърлото си. Преглътна и каза:
– Ела с мен.
Подухна слаб ветрец и Лайош чу шума на короните на тополите. Кобурга влезе в старата крепост и той го последва. Едва направили няколко крачки, и всичко около тях рязко се промени, падна гъста мъгла и Лайош се почувства изгубен насред каменните стени. Кобурга изобщо не реагира, а продължи напред, свирукайки си. Влязоха през една врата; на огромната дървена маса в дъното на помещението светеше карбидна лампа. Лайош забеляза, че това бе нечий кабинет.
Стените бяха покрити с книги, в ъгъла – легло и чердже. Стори му се, че помещението бе многоъгълно, и след като внимателно огледа стените, установи, че то бе в действителност правилен осмоъгълник.
Кобурга пръсна малко вода в лампата и пламъкът се засили. Обърна се към Лайош:
– Ела с мен.
– Моля?
Кобурга високо се разсмя, цялото му тяло се затресе и заогъва и Лайош инстинктивно зае отбранителна поза. Трябваше да мине половин минута, преди ехтенето от смеха да стихне.
– Къде сме? – попита Лайош.
– Ела с мен.
– Какво ти става?
– От бучиниша е, извини ме – каза Кобурга и бързо задърпа пушек от маркучето. – Понякога действие- то му е непредвидимо и се налага да го потискам с райско бони. Ей сега ще се стегна. – Минаха още няколко минути. – Трябва да пробваш някой път да подкараш подводна лодка след половин унция бучиниш. Усеща- нето е… мммм… неповторимо – засмя се той. После със сериозен тон добави: – Това е Австрийската кула (Една от кулите в крепостта „Баба Вида“. – Б. р.). Тук живее Матей.
– Кой е този?
– Един чудак. Сега не е в крепостта, замина за известно време в Търново. Искам да ти покажа нещо.
Кобурга се доближи с лампата в ръка до голям дървен сандък, поставен в средата на стаята. Лайош случайно вдигна глава: част от покрива на кулата липсваше, през отвора се забелязваше движението на мъглите. Той отново обходи с поглед помещението. Въпреки влагата, проникваща от разрушения покрив, стените му бяха гладки и чисти, мухъл по тях не се забелязваше. Кобурга му подаде лампата и разтвори горните капаци на сандъка, а те се удариха с трясък в двете му противоположни страни.
Първоначално Лайош не разбра какво имаше вътре. Кобурга тихо каза:
– Това е една голяма рядкост. Самодвижеща се машина.
Лайош въпросително повдигна вежди.
– Перпетуум мобиле. Увери се сам.
Лайош вдигна лампата над сандъка и внимателно се вгледа във вътрешността му. Изпърво му направи впечатление голямата метална вана, пълна с вода. Ваната се поклащаше равномерно и по водната повърхност пробягваха малки вълни. При движението си към левия край на ваната те завъртаха две гребни колела, досущ като тези на параходите, а в центъра им бяха монтирани зъбни колела, които от своя страна предаваха движението към сложна система от рамена и лостове, заемаща останалото пространство на сандъка. От другия край на тази система се подаваше рамото на везна, на която бе закачено златно менче с вода. Наблюдавайки го, Лайош стигна до заключението, че то много бавно се изкачваше с около половин инч (1,27 см. – Б. р.) нагоре на всеки осем полюшвания на ваната. Менчето се намираше точно под отвора на кулата. Той се опита да разбере какво щеше да се случи, когато то достигне най-високата точка на пътя си, но не успя.
– Впечатляващо – каза Лайош.
– Изключителен апарат – каза Кобурга и поглади брада и мустаци. – Ще поясня за всеки случай. Тук вали през ден и дъждът от покрива компенсира изпарилата се междувременно вода от менчето. Натежало от водата, то тръгва надолу и задвижва ваничката.
– А как се възстановява изпарилата се от ваничката вода?
– Никак. Това не е вода. Лайош погледна.
– Живак? Но той също се изпарява. Много бавно наистина, но все пак…
– Не е и живак – прекъсна го Кобурга. – Това е една нова течност… изобретение на Матей. Тя не може да се изпари. Започва да кипи при много висока температура, над триста градуса.
– Наистина впечатляващо – повтори Лайош. – И все пак… и все пак не разбрах какво е предназначението на апарата.
Кобурга се премести в другия край на сандъка и посочи към дългото бяло платно на пода. В сумрака на помещението то бе останало скрито за Лайош. Над платното висеше графитен писец, прикрепен към много тънка метална пръчица, излизаща от механизма в сандъка. Писецът се движеше от ляво надясно, от единия към другия край на платното, оставяйки след себе си равномерна вълнообразна следа.
– Сменяме платното веднъж на ден. Това е.
– Очевидно тези драскулки са важни за вас.
– Да, да – плесна се по челото Кобурга, – забравих за най-важното. Значи, виж, ваничката е прецизно уравновесена и може да долавя смущения в земната повърхност на хиляди мили разстояние. Всеки един избухнал снаряд лекичко я разклаща, тя предава сигнала на колелата, а те посредством механизма – на писеца и така върху платното се изчертава нещо като планински връх.
Измервайки височината му, безпогрешно можем да установим къде из нашите земи е станал взривът. – След като кимна сам на себе си, добави: – Ваничката е сърцето, а писецът – душата на апарата. Ние се вслушваме в душата му.
– Браво на вас! – възкликна Лайош. – Навремето не сме ги учили тези неща.
– Нямало е как да се случи, това е изобретение на Матей.
– Но кой е този човек?
– Той владее еднакво умно и изящната словесност, и оръжието на войната.
И Лайош закопня да се срещне с него.
Стените на крепостта се разтресоха от близката експлозия. Лайош веднага погледна: на платното се бе появил висок триъгълен връх.
– За трети път – мрачно отбеляза Кобурга и потърка чело. Доближи се до масата, огледа разхвърляните книги и вдигна към очите си бележка. Прочете на глас: – Земята и сезоните вече ги няма, трябва да се придържаме към водата и звездите.
В края на бележката бяха изписани инициалите О. М. Кобурга седна на стола зад масата, изпружи краката си напред, загърна се с мундира си и само след минута вече спеше. Лайош го погледна с упрек. „Няма начин да не се отвори място във военните му планове и за мен“, успокояваше се той.
Лайош се заслуша в тишината на пролетното равноденствие: далечен крясък на гларус в мъглата, шумното хъркане на Кобурга. Зад прозореца нещо присветна и той извърна глава: отвъд замъгленото стъкло се долавяше размазана светлооранжева светлина. Четири елипсовидни форми бяха увиснали в небето над крепостта. Лайош ги оприличи на модернистични канделабри.
Той се доближи до машината и сведе поглед към бялото платно. Писецът трептеше и рисуваше безкрайна серия от малки планини, които често се за- стъпваха и наслагваха хаотично. Серия от експлозии, безразборна стрелба. Лайош не чуваше взривовете, оръдията бумтяха някъде много, много далеч. Все едно, сега искаше само да спи.
Можете да откриете „Преодоляване на Карпатите“ ТУК.