„Пустият бряг“: Четем втората книга за Соня Курц на австралийския автор Тони Парк

Facebook

Twitter

Linkedin

email

„Пустият бряг“ – втората книга за Соня Курц на австралийския автор Тони Парк, излиза на български език с логото на издателство „Ерове“.

ТРУП. ИЗМАМА. ПОГРЕБАНА ТАЙНА.

Соня Курц – бивш войник и оттеглил се наемник, е във Виетнам, посветена на плана си за лично отмъщение, когато получава сигнал за помощ от дъщеря си.

Ема е студентка по археология и в момента присъства на разкопки по периферията на Национален парк „Етоша“ в Намибия. Там тя открива останките на човешки труп, който датира от времето на войната за свобода на страната през 1980 г.

Тялото, идентифицирано като Хъдсън Бранд, се оказва ключов елемент от пъзел, обещаващ да разкрие местонахождението на заровено съкровище от модерната епоха. За такава находка някои хора са готови да стигнат до убийство.

Соня се завръща в родината си, за да се срещне с Ема, но открива, че дъщеря ѝ е в неизвестност.

Бившият агент на ЦРУ Хъдсън Бранд, който в действителност е жив и здрав, също се завръща в Намибия, за да разбули мистерията, съществувала десетилетия. Уликите, водещи към истината, са погребани в отдалечено кътче на пустинята.

Тони Парк е роден през 1964 г. и е израснал в западните покрайнини на Сидни. Работил е като репортер във вестници в Австралия и Англия, както и като прессекретар на правителството и консултант по връзки с обществеността. Писател на свободна практика. Бил е майор в австралийската армия и през 2002 г. служи шест месеца в Афганистан като офицер по обществените дела. Заедно със съпругата си Никола разпределят времето си между дома им в Сидни и Южна Африка, където живеят на палатка. Парк е автор на дузина книги с приключенски привкус. Действието на всичките му романи се развива в Африка.

По-долу четете откъс от книгата:

Жената бе средство за постигане на целта и Соня би нап–
равила всичко възможно да я защити, но също така бе готова
да я убие, ако се наложи. Нещо като допълнителна гаранция.
Жената, Ирина Александрова, живееше в охраняван ком–
плекс от вили от другата страна на реката, в седми район,
скъпа нова част на града, популярна сред богатите както ими–
гранти, така и виетнамци. Оживено място, където непрекъс–
нато се случваше нещо. Ирина бе защитена в дома си, но не
и на улицата. Соня бе проследила таксито, макар да знаеше,
че във вторник рускинята ще посети сърцето на града, за да
се разходи, пазарува, да хапне и да се подготви за нощните си
занимания.

Веднага щом Ирина влезе в мола, Соня натисна клаксона
и закара мотора зад сградата на операта. Паркира и поднесе
на портиера няколко смачкани виетнамски банкноти ведно с
благодарностите си.

Соня свали каската, ръкавиците, блузата с дълги ръкави и
ги прибра под седалката. Извади раницата, която си бе при–
готвила за деня, прибрана до този момент между краката ѝ, и
извади от нея зелено кепе с жълта звезда отпред. Нахлупи го
на главата си. С това наподобяващо военно кепе, свободно па–
дащата блуза без ръкави и шалварите с щампованите слонове,
сега тя бе доста забележителна гледка. Косата ѝ, обикновено
кестенява и само тук-там прошарена със сребристи нишки,
днес също отговаряше на поставената цел, боядисана за целта
и подстригана в подходящ стил. Ирина никога не променяше
нито дневния си режим, нито маршрута. Соня отново дръп–
на ципа на раницата и два пъти провери калъфката за очила,
затвори ципа и отново прибра раницата. Мина покрай хотел
„Континентал“, друг grande dame от френската ера, и прекоси
шосето по посока мола.

Климатикът предлагаше убежище от влажността и топли–
ната на въздуха в Сайгон. Соня настигна Ирина в магазина на
„Диор“. Единственото, което се променяше в дневния ѝ ре–
жим, бе марковият магазин, в който харчеше трудно изкарани–
те си пари. Соня не я съдеше за начина, по който ги изкарваше,
но тя никога не би похарчила своите за чанти и дрънкулки.
Запищяха клаксони, когато Соня и мишената ѝ излязоха
отново на „Донг Кхои“. Соня зае позиция зад целта си, дос–
татъчно близо, за да я вижда, но самата тя да не бъде забеляз–
вана. Възрастните туристи, пътуващи с луксозен кораб, ако се
съдеше по късите им панталони, три-четвърти бели чорапи и
чисти маратонки „Найк“, ѝ осигуряваха допълнително прик–
ритие. Соня тътреше крака в края на групата.

Побърза да потисне чувството за клаустрофобия, което я
бе обзело още при пристигането ѝ във Виетнам. Беше родена
в Намибия, известна още като Югозападна Африка по онова
време, втората най-рядко населена страна в света. Беше израс–
нала там, а по-късно се бе преместила в Ботсвана, близо до
делтата на река Окаванго. Цял живот бе познавала само об–
ширни открити пространства и шепа хора. А тук тълпите кръ–
жаха около нея нагъсто като ятата от онези малки птички от
семейство тъкачи в родината ѝ. Ята, състоящи се от стотици
птици. Застави се да не им обръща внимание.

Ирина мина покрай внушителната сграда на народния ко–
митет и Соня преднамерено извърна поглед от дежурния вой–
ник в зелена униформа, преметнал небрежно карабината си
АК-47 през гърдите. Престори се, че се протяга, и докосна по–
знатата издутина на деветмилиметровия си Зиг Зауер, прибран
удобно в колана на дънките ѝ отзад. Така се увери, че блузата
ѝ го скрива, докато минаваше покрай охраната.

Попита се дали беше по-добра от Ирина и останалите, кои–
то преследваше. Не за първи път си отговаряше на този въпрос
с мислено свиване на раменете. За нея вече нямаше значение
кое е добро и кое – лошо. През последните дванайсет месеца
отмъщението бе единственото, което я поддържаше жива.

След като свършеше тук, нямаше да може да се върне в Лос
Анджелис. Ако я разпознаеха или ако успееха да свържат две
и две, щяха да я търсят. И бездруго Лос Анджелис вече не бе
неин дом, ако въобще някога е бил. Щеше да се върне в Аф–
рика. Дори мястото ѝ вече да не бе в страната, в която бе из–
раснала, все щеше да намери къде да се скрие. Още повече
че единственият човек, който имаше значение за нея, бе там в
момента. Дъщеря ѝ Ема бе на учебна университетска екскур–
зия северно от националния парк „Етоша“. Само бог знаеше с
каква цел.

При катедралата Ирина, вярна на рутината, зави наляво по
„Хан Тхуен“. Красиви момичета в традиционни áo dàis, дълги
копринени рокли, цепнати от глезена до талията, спускащи се
над панталони в същия цвят, и с цветя в косите позираха пред
фотограф в идеално поддържания парк. Ирина се запъти към
Двореца на независимостта, но рязко се закова на място пред
„Пропаганда“, оживен ресторант, много популярен сред бога–
тите имигранти.

Соня продължи нататък и се настани в съседното заведение
за хранене, „Ау Парк“, където си поръча капучино. Знаеше,
че Ирина ще си поръча за обяд супа от месо и оризова юфка.
Соня също започваше да харесва традиционната виетнамска
супа от юфка и рядкото тук говеждо, а в „Пропаганда“ серви–
раха най-добрата, която бе опитвала. Двете съседни заведения
имаха едни и същ собственик и през отворената портална вра–
та тя можеше да държи под око целта, която седеше до стена,
украсена с живописен псевдополитически стенопис.

Докато отпиваше от кафето си, Соня се питаше какво ли
по-старите виетнамци, онези, които са се били във войната,
мислят за тази нова вълна от консуматорство и комерсиализъм,
запазена марка на врага, срещу когото се бяха борили така дъл–
го и упорито, само за да бъдат победени накрая. Дали, като се
имаше предвид безкрайността на времето, някоя война въоб–
ще имаше значение? Баща ѝ се беше бил в Граничната война2,
както се предполагаше, против комунизма, но партията, която
бе спечелила, бе донесла със себе си името Намибия и все още
управляваше страната, която не приличаше нито на Северна
Корея, нито на комунистически Китай. Пръснатите по целия
свят битки от Студената война, от джунглите на Виетнам до
бодливите храсталаци и пустини на Намибия, бяха отслаби–
ли властта на старите колониалисти и техните наследници,
но беше ли се променило нещо всъщност? И тук, и в родна–
та ѝ страна, бездната между бедни и богати все още бе огро–
мна; градският елит живееше разгулно на гърба на селяните.

Комунизмът не бе постигнал триумф. Просто полицейските
палки на престъпленията, корупцията и богатството бяха пре–
минали в други ръце. Но Соня не бе във Виетнам и не дебнеше
Ирина Александрова заради политиците или неузрели идео–
логии, беше тук поради една много по-проста причина. Мъж.
Ирина бе красива, макар и красотата ѝ да бе някак изкуст–
вена, което, без съмнение, се дължеше на времето, което пре–
карваше в един от салоните за красота в девети район. Соня
обикновено нямаше време за такива глезотии, но тази сутрин
на нея също ѝ направиха прическа, кола маска на краката, бяха
я напръскали със спрей за изкуствен тен, бяха оскубали веж–
дите ѝ и я бяха гримирали.

„Уоу“, бе възкликнал Рос, когато тя бе влязла в апартамента
му. Тя бе приела увисналата му челюст за комплимент, но бе
заплашила, че ще го гръмне, ако каже още нещо.

Той бе направил жест, който имитираше заключване на ус–
тата, а тя бе отворила чантата с името на шивача, при когото бе
ходила сутринта. Вътре имаше вечерна рокля, къса, с гол гръб
и дълбоко деколте. Соня мразеше обувките с високи токчета,
защото ѝ причиняваха болка, макар и да им се възхищаваше.

Но онези, които сега извади от чантата, извикаха одобрението
и на Рос. Той изрази мълчаливото си възхищение с кимване.

Тя не се осмели да отвори другата кутия, в която бе красиво–
то предизвикателно бельо, което също бе избрала сама. Соня
много харесваше Рос, но не искаше да окуражава чувствата му.
Каквито и да бяха те.

Рос Кунан бе добър човек, доста по-млад от нея, и тя дос–
татъчно го бе разглезила не само като бе поискала помощта
му, но и като го бе поканила днес да бъде неин партньор. Той
рискуваше да го арестуват и хвърлят в затвора. Може би дори
животът му бе застрашен. Тя бе упражнила чара си над него
съвсем несъзнателно, но от нещата, които бе казал, и от пока–
ните му за вечеря тя знаеше, че той иска нещо повече от това
да ѝ помогне в мисията ѝ.

Соня си пое дълбоко дъх и отпи от кафето. Прелисти клю–
карското списание, което бе на виетнамски, така че можеше
единствено да разглежда снимките. Някои от тях бяха на аме–
рикански и британски актьори и певци, които тя смътно по–
знаваше, но не можеше да си спомни имената им. Сърцето ѝ
подскочи, като обърна поредната страница и видя на следва–
щите снимки изклани носорози, които изпълваха почти цялата
страница. На отделна снимка, виетнамец, облечен в костюм,
показваше на друг мъж рог на носорог. Соня прехапа устни.

Не можеше да прочете надписа под снимката, но се досещаше
за съдържанието на рекламата.

Войната против бракониерството на носорози все още се
водеше в пущинаците на Африка с оръжия и куршуми, и тук,
страната номер едно за незаконна търговия с рогове на но–
сорози или, както я наричаше американската армия, „когни–
тивното пространство“ – новият термин за „сърца и умове“.

Войната не можеше да бъде спечелена единствено от афри–
канската армия и рейнджърите от националните паркове; це–
ната на роговете бе астрономическа, те струваха повече от
златото и кокаина, затова ловците на носорози щяха да ги
преследват и избиват дори с риск за живота си. Много приро–
дозащитни групи се опитваха да се обърнат към клиентите,
които купуваха тези нищо неструващи рогове, ценени не като
афродизиак, какъвто бе всеобщият мит, а по-скоро като нещо,
което помага при махмурлук. Те се бяха превърнали в символ
на статут за богатите и влиятелни виетнамци, които демон–
стрираха богатството, като сервираха напитките си в чаши,
изработени от рогове на носорози, или смилаха роговете,
за да ги смесят с алкохола. Болните от рак и техните семей–
ства бяха втората група клиенти, подвластни на ширещата се
лъжа, че роговете са лек срещу болестта.

Соня бе израснала около носорозите и макар да не се смята–
ше за ревностна почитателка на дивата природа, днес снимка на
мъртъв носорог можеше да предизвика сълзи в очите ѝ. Рядко
в живота си бе плакала и ненавиждаше изблика на чувства на
обществено място, мислеше подобно поведение за проява на
слабост и глупост. Протегна се и отново докосна пистолета си.
Той бе нейният талисман, нейната сила, инструментът на про–
фесията ѝ.

Докато чакаше Ирина, Соня провери имейлите си на теле–
фона. Имаше потвърдителен отговор от въздушната компания,
напомняха ѝ, че е запазила място за полета до Бангкок на след–
ващата сутрин с прикачване в Южна Африка. Това беше. Месе–
ците на планиране и седмиците на наблюдение водеха до този
ден, до тази вечер. Един изстрел и щеше да поправи злото, което
бяха сторили на нея и на Ема. Нямаше съобщение от дъщеря си
и макар да знаеше, че тя вероятно няма обхват сред дивата при–
рода на Намибия и че това щеше да бъде така и през следващите
няколко дни, проверяваше всеки ден. Просто за всеки случай.

Телефонът звънна.
– Да – каза тя, познала гласа на Рос.
– На позиция съм – каза той.
Соня погледна през порталната врата към съседния ресто–
рант. Ирина бе поискала сметката и отваряше чантата си.
– Целта се размърда. Приготви се.
– Окей – отвърна Рос. – Соня, аз…
– Без имена, казах ти. Не изпадай в паника сега. Трябва да
вървя. – Приключи разговора, защото не искаше да му даде
възможност да изкаже страховете си, ако имаше такива.

Ирина излезе от „Пропаганда“. Соня остави дребни за ка–
фето си и започна да си проправя път през тълпата местни и
туристи. Ирина се запъти към сградата на Народния комитет,
но после сви наляво към института „Пастьор“. Като часовнико–
ва стрелка, помисли си Соня. Минаха покрай малки заведения,
където можеше да се хапне, работилници и гаражи за сервиз
на мотоциклети. Соня вдъхваше познатия мирис на подправки,
сготвена храна, изгорели газове и предстоящ дъжд; не беше не–
приятен, но понякога се налагаше да прескочи някоя пробита
канализационна решетка, под която се виждаха тръбите. Отно–
во имаше нужда от сухия въздух на Африка, дори още по-на–
стоятелно от времето, когато живееше в Америка. Опита се да
отхвърли тази глождеща я мисъл, но напоследък тя все по-често
и по-често изплуваше в съзнанието ѝ. „Бях ли наистина щаст–
лива в Лос Анджелис?“ Соня се ненавиждаше, че въобще си
задава този въпрос. Беше тук, защото времето, прекарано в Лос
Анджелис, бе единственото, когато бе искрено удовлетворена.

Застави се да диша равномерно. Обикновено Ирина спира–
ше на още едно място, преди да си извика такси, което да я
откара до вилата ѝ. Сградата беше антидот на всички луксозни
места, които бе посетила досега. Имаше само една причина
някой като Ирина да влезе в порутения блок с апартаменти,
реликва от колониалната ера. Източниците в полицията на Рос
му бяха казали, че мястото се обитава от наркомани и техните
дилъри. Беше опасно да нанесе удара там, но беше единстве–
ното място, където никой нямаше да види какво става. А ако
все пак имаше свидетели, те нямаше да докладват в полиция–
та, защото се страхуваха от закона.

Ирина хвърли поглед зад себе си, но дори това бе добре из–
вестно на Соня и дори бе отбелязано на дъската в апартамента
ѝ, където бе провела цялото планиране. Соня бе готова и се бе
скрила в нишата на вратата на шивачницата. А когато излезе
оттам, Ирина вече бе влязла в блока.

Соня я последва вътре и зае позиция на първата площад–
ка на бетонното стълбище, където силно миришеше на урина.

Ирина бе над нея и чукаше на вратата на четвърти апартамент.

Соня не се бе приближавала достатъчно и не знаеше какво ку–
пува тя, но предполагаше, че е нещо, което да отговаря и на
другите ѝ вкусове на момиче на повикване. Купуваше го само
в деня, когато трябваше да се срещне с Тран Ван Нго, което,
без никакви изменения, ставаше всяка седмица във вторник.

Соня отвори раницата си и извади калъфката за слънчеви
очила и чифт латексови ръкавици. Сложи ръкавиците и отвори
калъфката. Извади спринцовка. И изпрати съобщение на Рос.
„На позиция.“

Телефонът ѝ завибрира само секунда по-късно. „Разбрано.“
Тракането на високи токчета отгоре потвърди, че Ирина е
приключила с покупката. Соня махна капачето на спринцов–
ката. Когато Ирина се появи в полезрението ѝ, тя се показа от
сенките. Ирина бе изненадана, но не и разтревожена да види
западнячката.

– Питам се дали не можете да ми помогнете – каза Соня с
подправен американски акцент. – Изгубих се. Търся музея за
военни реликви.
– Съжалявам, но закъснявам – отвърна Ирина и мина по–
край нея. Соня се бе надявала на такъв отговор.

Можете да откриете книгата ТУК.