Отлитаме от Студентски град към мистичните Родопи на премиерата на „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ от Милен Хальов 

 На 14 май от 19:00 ч. софийският Tarantino Live Club ще се превърне в сборище на вампири и върколаци, вещици и всякакви необикновени създания, почитатели на вълнуващите фентъзи приключения

 

След като възвърна любовта на децата към българския фолклор и митология с феноменалната трилогия „Кало Змея“, обичаният писател и учител Милен Хальов се завърна с нова мрачна и пленяваща поредица за по-големи читатели – „Общежитие за чудовища“.

Година след началото на едно от най-вълнуващите приключения на родната фентъзи сцена, епичната сага се завръща с експлозивната втора част „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ (ИК „Сиела“). А т ще запрати почитателите на фентъзито от сърцето на винаги разноликия Студентски град към дълбоките гори на мистичните Родопи.

Изданието ще получи своята официална премиера на 14 май (вторник) от 19:00 ч., когато софийският Tarantino Live Club (ул. „Леге“ 10)  ще се превърне в сборище на вампири, върколаци вещици и всякакви други необикновени създания, а гласа на Теа ще съживи повелителката на превъплъщението – талантливата актриса Неда Спасова.

Повече за събитието може да видите на линка тук:

https://www.facebook.com/events/1938259713296960

Теа е момичето, което живее в общежитието за чудовища. Тя обаче изгуби всичко, когато това древно обиталище бе превзето от жестокия хилядолетен вампир Вискера. За да спаси близките си, Теа неохотно приема да се подчини на новия господар. Но нито за миг не спира да търси изход… и може би единственият ѝ шанс е да се обърне за помощ  към онези, които я предадоха.

Дали обаче омразният ѝ вече Див ще ѝ помогне, или ще продължи с тайнствения си план? А на чия страна ще застанат Иринка и ловците на чудовища?

Надеждата за спасение ще прогони Теа далеч от дома, чак в сърцето на Родопите, където я очакват сблъсъци с кошмарни създания, но и срещи с изненадващи съюзници.

Потопена в страст, копнежи и кръв, тя трябва да разгадае истинските намерения на Вискера. Каква е всъщност връзката между него и Див? Кой от двамата е по-могъщ и по-опасен?

А когато се оказва въвлечена в древна битка между светлина и мрак, Теа е изправена пред избор, който може да обрече най-скъпото ѝ – общежитието за чудовища – на гибел.

Любов и омраза, предателства, зловещи събития и истинска магия бушуват сред страниците на „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ – смела и оригинална история, която за втори път ще ни разходи из Каменната ложа на общежитието без номер.

Този път, обаче, читателите ще полетят и към мистичните Родопи, където злото кипи с всички сили и заплашва да разклати равновесието на света в своя полза.

А едно обикновено момиче с необикновена смелост ще застане очи в очи с него…

Из „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ от Милен Хальов

ПРОЛОГ

 

Мъртва беше. Момчето трябваше най-после да го приеме. Но преди това трябваше да приеме друго…

Татко…

Бе крещяло, бе молило, после бе заповядвало: „Живей! Живей! Живей!“, накрая всичко се бе превърнало в неразбираем шепот между хлипанията. Тогава бе замълчало. И се бе молило на баща си дълго, без глас. Точно в гласа му бе проблемът – хрумна му по някое време и обеща, че повече няма да говори, но когато отвори сивите си очи и видя през сълзи, че майка му не помръдва от пода, изруга силно. Сгълча се и стисна челюсти, докато не го заболяха.

Молило се бе цяла вечност. Сега трябваше да приеме реалността. Баща му го нямаше. Майка му бе мъртва. Вината бе негова.

„Час на смъртта“ – помисли си момчето; беше го чувало по телевизията. Стори му се странно забавно. Прихна, но не се разсмя, а издаде някакъв жален звук и сополите, събрани над горната му устна, се разхвърчаха.

Гледаше посинялото лице на майка си, подаващо се измежду боядисаната в патешко русо коса, и макар да виждаше всеки детайл с трезва яснота, не можеше да го допусне до разума си. Сякаш не беше напълно там. Усещаше се леко, направо безтегловно; съзнаваше, че това не е сън, ала не му се виждаше и да е истина. Поне не и докато сърцето не го стегна внезапно. За миг го жегна сляп панически импулс. Стомахът му се сви до болка, гърдите му се вкочаниха, забравило бе как да диша.

Стаята се свиваше. Стените приближаваха, за да го смажат. Прозорците се деформираха. Дневната светлина прогори зрението му. Момчето едвам си даде сметка, че не чувства краката си. Не знаеше колко време бе стояло на колене, знаеше само че не може да се изправи, да избяга… Ледена пот шуртеше по лицето му и се смесваше със сълзите. Пълен шок, в който всичко наоколо добиваше кристална яснота; всяка форма се изостряше, всеки цвят се насищаше, докато момчето чезнеше… Но преди да се е изпарило от мястото си, преди категоричният интериор на стаята да го погълне, детето зърна зеленикавокафявата топка с груби шевове, заради която се скараха, беше се търкулнала до ръката на майка му. Времето замръзна. Ужасна ярост изпълни момчето, почувства я във всяка клетка на безтегловното си тяло. Стрелна ръка, грабна топката и я метна с все сила към мрачния коридор, откъдето се чу дрънчене, после топката тупна няколко пъти и се търкулна обратно на светло, а след нея се появи някой.

Някой, който идваше от тъмнината.

Баща му?! Най-после беше чул молитвите му. Идваше да му помогне!

Стаята вече не се смаляваше, момчето не чезнеше. Въздухът се върна в напрегнатите му дробове. То бързо избърса сълзите и сополите и се вторачи в сенчестия коридор.

Над топката пристъпи дребно момиченце. Беше по чорапи, сякаш… сякаш си се разхождаше у дома. Имаше тънки крака и възлести колене, широк кашмирен пуловер поглъщаше крехкото му тяло. Непознатата беше с матовочерна коса и необичайно тъмни устни, сякаш бе целунала въглен. Скулите ѝ бяха обли, но брадичката и челюстта образуваха ясно очертана линия, като че ли нарисувана със замах. Огромните ѝ очи върху смуглото лице гледаха момчето с детинско любопитство.

Непознатата вдигна топката, хвърли ѝ бърз поглед и загледа момчето, което не помръдваше от мястото си – на колене до майка си.

– Дръж – каза тя и му метна топката, но то дори не се опита да я улови. Зеленикавокафявото кълбо се тупна в гърдите му, удари се в пода и след като подскочи няколко пъти, се спря в тялото на майка му.

Вътрешно момчето побесня.

– Извинявай – веднага се разкая непознатата и приближи със ситни крачки.

Но това не беше истина. Момчето само си въобразяваше, че тя приближава към него, че бе хвърлила топката, че бе там изобщо. Бе станало така, както когато играеше с баща си, топката просто бе рикоширала в стената на коридора и се бе върнала да го удари в гърдите. Полудяваше, ако наистина смяташе, че пред него има момиче. Ала непознатата идваше и обърканото момче надникна зад нея. Чорапите ѝ оставяха потни отпечатъци по ламината. Вярно, бързо се изпаряваха, но беше съвсем истинско.

– Знам, че си в шок. Помислих… – гледаше го тя право в очите, вниманието ѝ дори за миг не се отмести към майка му. – Не знам какво съм мислила… Извинявай! Можеш ли да се изправиш? – Непознатата се наведе и лицето ѝ застана пред неговото. Дъхът ѝ беше топъл, сладко-горчив. Вторачила се бе в момчето, но за него това изобщо не беше непонятно – често му се случваше другите хора да го зяпат като омагьосани, ала в нейния поглед не присъстваше онова опиянение или болнава нужда, характерни за другите зяпачи, а се долавяше загриженост.

Момчето изпита желание да ѝ каже нещо, но си припомни, че бе обещало да не говори. Страхуваше се да отвори уста. Погледна към майка си и тутакси стомахът му затрепери от неудържими спазми. Или отново щеше да ревне, или да повърне. А може би и двете. Изписука тънко, засрами се и отвърна поглед от майка си и от момичето. Непознатата моментално го прегърна – двете ѝ ръце обгърнаха настръхналия му врат и клетото момче пропадна в уюта на кашмирената ѝ ласка. Без да си дава сметка, то зарови лепкавото си лице в шията ѝ. През солено-киселата смесица от пот, сълзи и сополи му се стори, че пространството между нейната плът и яката на пуловера ѝ ухае на козунак, посипан с много захар.

Ръцете ѝ все още го обгръщаха, докато непознатата прошепваше:

– Тук съм да ти помогна.

Бавно, съвсем бавничко момчето се отдръпна, за да огледа това необяснимо създание, появило се в дома му. Спря се на очите ѝ. Огромните зеници бяха обрамчени от седефенокехлибарен цвят, ала при всяко нейно движение, дори най-деликатното, цветът се менеше и вместо това да се стори на момчето неземно, му се видя познато. Сърцето му запърха като впримчена птица.

Момчето отвори уста, но не продума. Преглътна едвам. Спазмите отново го разтресоха и непознатата разтри раменете му за успокоение.

– С мен можеш да говориш. Няма да ме нараниш – увери тя.

Но как да ѝ повярва?

С треперещ поглед момчето се озърна към майка си. Непознатата плъзна ръце по гърба му и го притисна към себе си, към своята утешителна топлина.

– Съжалявам. Съжалявам… Тук съм!

Момчето затаи дъх…

– Коя си ти? – боязливо попита то с надежда, че гласът му наистина няма да я нарани.

Непознатата се зачуди. Не изглеждаше объркана, по-скоро търсеше нещо вътре в себе си, а щом го намери, въздъхна едва доловимо с лека усмивка:

– Аз съм Батия.

Момчето не знаеше какъв отговор бе очаквало, но не беше този. Докато умуваше, вниманието му отново се плъзна към майка му и за първи път Батия също я погледна.

– Баща ми ли те праща? – попита момчето с надежда. Непознатата не отговори веднага, но когато най-после поклати глава отрицателно, упованието в баща му угасна завинаги.

Имаше нещо освобождаващо в това прозрение; по това разбра, че загубата е окончателна – по хладнокръвието, което плъзна във вените му, по окриляващото усещане. Необходимо е да ти пораснат криле, щом земята под краката ти се разпада. Сълзите секнаха и момчето се изправи, като в началото не си даваше сметка, че Батия го държи за ръката. То измъкна дланта си от нейната и я сви в юмрук, който притисна отстрани на бедрото си.

– А откъде се появи? – попита я с подозрение момчето.

Можете да откриете книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *