Шедьовърът на Марк Твен „Един янки в двора на крал Артур“ излиза в ново издание

Емблематичен за американската литература, класическият роман ще ви накара да се смеете от сърце

 

Забележителната класика „Един янки в двора на крал Артур“ от най-големия хуморист на американската литература Марк Твен се завръща в ново издание след дълго отсъствие от рафтовете на книжарниците.

Този истински шедьовър на сатиричната литература се нарежда до „Приключенията на Том Сойер”, „Принцът и просякът” и „Приключенията на Хъкълбери Фин” като една от най-емблематичните творби на писателя. А новият авторитетен превод на Венцислав К. Венков превръща книгата в незаменима наслада за ценителите на стойностната литература.

Публикуван за пръв път през 1889 г. и вдъхновил култовата екранизация от 1989 г., „Един янки в двора на крал Артур“ ни запознава с Ханк Морган – чистокръвен и прагматичен янки от Кънектикът, който по неведом начин се озовава в епохата на крал Артур. Заловен и откаран при рицарите на Кръглата маса в Камелот, Ханк ще трябва да намери начин да оцелее в този причудлив свят, изпълнен с вяра и суеверия. И някъде по пътя предприемчивият и оправен янки ще се превърне в знаменитост от най-висока величина.

Неговата изобретателност и познанията му за света след Тъмните векове ще го превърнат в смъртен враг на ревнивия магьосник Мерлин. А нововъведенията, с които Ханк се опитва да подобри живота на тогавашните хора, ще предизвикат истински хаос и дори междуособна война.

Сред страниците на тази шеметна бурлеска блести несравнимият талант на Марк Твен да изобличава чрез средствата на иронията почти всичко, което може да ви дойде на ум: качеството на ежедневната преса, телефонните услуги и рекламната дейност, но най-вече монархизма, закостенялата институция „рицарство“, двуличието на католицизма и лекотата, с която управляващите манипулират не само невежите и суеверни маси, но и самите себе си.

Едновременно забавна комедия, но и сурова социална сатира с горчив привкус, „Един янки в двора на крал Артур“ е безсмъртен шедьовър, който ще ви разсмее от сърце, но и ще ви накара да погледнете света около нас с други очи.

Така читателите се впускат в дебрите на безбрежното въображение на един от най-талантливите американски разказвачи, който с чаша греяно шотландско уиски в ръка ни приканва да чуем разказ толкова невероятен, че няма как да не бъде истински.

Из „Един янки в двора на крал Артур“ на Марк Твен

Първа глава. КАМЕЛОТ

Камелот… Камелот – рекох си. – Май за пръв път чувам това име. Сигурно така се казва лудницата им.

Пред очите ми се стелеше блага, отмаряща лятна гледка, безлюдна като в неделен ден. Въздухът беше наситен с уханието на цветя, бръмченето на насекоми и чуруликането на птици, но не се виждаха нито хора, нито каруци или изобщо какъвто и да било признак на живот. Самият път не се различаваше особено от виеща се пътека, белязана от конски копита и тук-таме с някоя бледа следа от колелета от двете ѝ страни – видимо от колела с гуми, широки колкото човешка длан.

По някое време се появи нежно създание накъм десетина годинки с леещ се по раменете ѝ водопад от руси коси, върху които беше наложила венче от алени макове. При цялата му оскъдност по-прекрасно облекло не бях виждал. Момиченцето вървя лениво покрай нас с изписано по невинното си личице пълно душевно спокойствие. Оня от цирка не ѝ обърна и капка внимание, все едно изобщо не я виждаше. А пък и тя хич не се и стресна от фантастичната му дегизировка, сякаш подобни нему се срещаха под път и над път. Крава да беше срещнала, същото безразличие щеше да прояви и към нея; но не можете си представи промяната, след като съзря мен! Вдигна рязко ръце и цялата се вкамени; зяпна, облещи ужасени очи и изобщо се превърна в една картинка на зашеметено любопитство с примес от страх. Така я и оставихме вцепенена до мига, в който свърнахме покрай леса и се изгубихме от погледа ѝ. Но това ми дойде в повече и аз не намирах никакво обяснение защо се стресна от мен, а не от другия. Не по-малко ме озадачи и почудата ѝ от моя външен вид, вместо да отчете собствените си заслуги в това отношение; а така също изненадващата у толкова невръстно същество проява на великодушие към онзи, другия.Храна за размисъл колкото щеш. И продължих нататък, сякаш се движех насън.

С приближаването ни към града позачестиха и признаците на живот. Сегиз-тогиз минавахме покрай някоя порутена колиба със сламен покрив посред не особено грижовно обработвани нивички и градинки. И хора срещахме: яки мъже с дълги, неподдържани и несресани коси, които закриваха лицата им и им придаваха животински вид. И те, както и жените им, най-често бяха облечени в стигащи доста под коляното плъстени роби и грубо изработени сандали, а мнозина имаха на врата си и желязна яка. Задължителната голота на невръстните момченца и момиченца комай не правеше никому впечатление, затова пък целият този народ се блещеше насреща ми, обсъждаше ме и се втурваше в колибите да събира челядта си да ме зяпа. Никой обаче не обръщаше внимание на оня, другия, ако не се смятаха смирените им поздрави, които той не удостояваше с отговор.

В града се срещаха и солидни каменни жилища без прозорци, пръснати сред безразборицата от колиби със сламени покриви; улиците представляваха прашни лъкатушещи проходи; кучешки глутници и голи дечурлига играеха под слънчевите лъчи и създаваха кипеж и шум; прасета се скитаха доволни и ровеха из пръстта, а една свиня направо се беше проснала във вонящата локва насред главния път и си кърмеше домочадието. По едно време отдалеч долетя военна музика; после дойде по-близо, още по-близо, докато накрая видяхме да се приближава достолепна кавалкада от украсени с пера шлемове, бляскави брони, веещи се знамена, пищни жакети, конски чулове и копия с позлатени върхове; процесията си проправи смело път през всичката кал и свинщина, през голите дечурлига, радващите се песове и бедните колиби, а подире ѝ тръгнахме и ние.

Последвахме я по една виеща се тясна уличка, после по друга – нагоре, все по-нагоре – докато стигнахме най-сетне до ветровитото възвишение с огромния замък. След размяната на фанфарни сигнали се проведоха преговори с въоръжената стража по зидовете, която маршируваше напред-назад по ризници и шлемове с алебарди на рамо под плющящи знамена с примитивно изобразени върху тях змейове; накрая отвориха огромните порти, спуснаха подвижния мост и челото на кавалкадата се понесе под намръщените сводове. Вървейки подире ѝ, скоро и ние се озовахме в просторен павиран двор с устремени към синевата кули и кулички по всичките му четири страни; около нас всички заслизаха от конете си, настанаха всякакви поздравления, церемонии, щурания насам-натам и веене на разни пъстри и преливащи се знамена: изобщо едно приятно оживление, гълчава и бъркотия.

Можете да откриете книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *