Дами и господа, мистър Кольо Гилъна написа книга!

„Извън Контрол“ или изповедта на цяло едно поколение ще се появи на 10 юни

Революциите от края на 80-те и началото на 90-те пламват отново в „Извън Контрол“ – автобиографичната книга на гласа на българския пънк Кольо Гилъна.

Написана в съавторство с Борислав Колев, книгата на емблематичния вокал на „Контрол“ e неподправен и откровен разказ не само за пътя на един младеж, носен от вятъра на промяната, но и на цяла една епоха от родната история, пречупена през призмата на рока.

От първия концерт на „Контрол“ в клуб „113 плюс“, през пробива в радио „Свободна Европа“, непосилната лекота на емблематичния албум „Леле, како“, купоните и любовта, дивия ритъм на турнетата, еуфоричните и незабравими концерти за демокрация, та до надеждите за по-хубав живот и разбитите илюзии – Кольо Гилъна разказва откровено и със завидно чувство за хумор. А думите му щриховат портрета на времена на цензура, бунт и копнеж по свободата.

Допълнено със снимки на самия музикант и архивни кадри от дивите сценични изяви на групата през 80-те, „Извън Контрол“  ще ви направи част от историята на момчета и момичета, превърнали се в символ на своето време. Хора, които не подлежат на „опитомяване“, непримирими съмишленици, които приемат пънка и рока като своя съдба.

Пригответе се за троен албум с „най-доброто“ на едно време с неговите тъги, абсурди, но и смях и стремеж към ново начало.

А книгата ще полеем на 12 юни на зрелищния концерт „60 години Кольо Гилъна“, който ще обедини 3 от най-знаковите групи за българския рок („Ревю“, „Уикеда“, „KGB“). Очакваме ви в Stroeja Open Air, за да празнуваме заедно 60 години Кольо Гилъна и 40 години на сцена на гласа, който промени всичко.

„Гласовете на българския пънк не са много и могат да бъдат преброени на пръстите по ръцете на стругар шлосер…
Един от тези първи пръсти е на Кольо Гилъна – глас, който не може да бъде сбъркан с Иън Гилън, и неконтролирано сценично присъствие!“, категоричен е фронтменът на „Хиподил“
Светльо Витков.

„Моят приятел Кольо Гилъна нито има пет октави диапазон, нито визия на кей-поп звезда, но със сигурност ще остане завинаги в историята на българския рок с присъствие, шоу, талант и уникалност!“, коментира Иван Несторов – Амебата от „Ера“.

„В края на 80-те години имаше сериозен ПИК в развитието на независимата българска музика, а „Контрол“ и Кольо Гилъна бяха важна част от това. Като казвам ПИК, имам предвид, че имаше – „Да ти пикам на музиката“, но имаше и „Да ти пикам на фуражката“…
С активното си и редовно участие в тези събития Кольо се изгради и утвърди като истински рокендрол доайен. Той е един от малкото участници в тези процеси, който успя да запази до днес енергията и ентусиазма си“, казва
Васо Гюров от „Ревю“.

„Познавам Кольо от времето, когато още не беше Гилъна.
Кольо беше в екипа на „Ахат“ за едно турне и се занимаваше с осветлението. Предвид неговата музикалност, осветлението беше супер аранжирано!
След това турне не бях виждал Кольо 7 – 8 месеца. Един ден вървях от „Кравай“ към „Попа“ и го срещнах.
Как си, що си, к’во си…
– Копеле, направихме банда! Казва се „Контрол”!
– Е, ти какво правиш там, светиш ли? – попитах аз.
– Не! Аз съм певецът…

Засмяхме се, след което отидох да ги видя в читалище „Раковски”.
Кольо беше страхотен фронтмен, за което му се радвах и възхищавах!
Останалото е история и революция!“, споделя 
Звезди Керемидчиев от „Ахат“.

„Гилъна е нашият най-добър рок опит за доброто старо épater la bourgeoisie – т.е. да шокираш и да скандализираш заспалата маса със сатиричната сила на „Леле, како“ или „Бий хлапето“. Кольо е истинска БГ попкултурна легенда от най-висок порядък“, гласи коментарът на Ивайло Нойзи Цветков.

„Това е автобиографията на моето поколение – с цялата си абсурдна нелепост, със заразната си лудост, с нашите си тъги, но и с вечния смях до скъсване. Понякога се чудя как след като издрапахме 90-те, все пак останахме сравнително нормални!? Не съм подозирал колко талантлив разказвач е Кольо Гилъна – това не е просто негова изповед, а троен албум с „най-доброто“ на едно време, което никога няма да се повтори. Всяка глава тук е хит“, заявява Захари Карабашлиев.

Из „Извън Контрол“ от Кольо Гилъна

Вместо в Белене – в „Свободна Европа“

Нечовешки спечен бях онази вечер. Стоях зад ку­лисите, поглеждах крадешком към претъпкана­та с публика малка зала и само се молех да не се издъним. Останалите от групата бяха на същия хал от притеснение. Беше 28 април 1988-а и след минути започваше първият концерт в историята на „Кон­трол“.

Забихме в клуб „113 плюс“ в Софийския универси­тет. Вече се бе разчуло за ненормалниците, които се опитват да правят пънк, и дойдоха доста музиканти да разберат що за стока сме. И то какви музиканти! Кирил Маричков от „Щурците“, Петър Славов от „ФСБ“, Румен Спасов от „Сигнал“, Звезди Керемедчиев и Денис Ризов от „Ахат“, Любо Малковски и Иван Нес­торов – Амебата от „Ера“… Все хора, които уважавахме и трябваше да им покажем, че ставаме за нещо.

Изпълнихме всички парчета, които имахме гото­ви до момента: „Роден съм в България“, „Програма“, „Обичам те, мила“, „100-150“, „Без думи“, „Свобо­да“, „Не умирахме от щастие“, „Има“, „Домакиня“.

Повечето ги бяхме направили в мазето на Владо Попчев – Унгареца, на „Стамболийски“, срещу пазара „Димитър Петков“. Там репетирахме в началото. По едни стълби слизахме надолу. Мрак. Плъхове, които ни бяха публиката. Доста пънкарска атмосфера.

Нямахме инструменти. Един касетофон ни слу­жеше за усилвател и Стоян Тенев – Тоняка си включва­ше китарата в него. На баснословната цена от десет лева купихме счупен чинел от някакъв предприемчив циганин. Върху него залепихме с безцветни лепенки по една стотинка. И като го удряш, то се чува един спе­цифичен звук: „Тссссс!“. В смисъл нещо дрънчи такова, като фус. Щото иначе, щом го удариш, дрънчи като тенджера.

Мизерия отвсякъде, но се чувствахме супер. Енту­сиазмът ни беше на хиляда. Всеки даваше идеи.

На първата репетиция в мазето започнахме да правим парчето „Роден съм в България“. То след това си стана емблематично, макар че не влезе в нито един албум заради прословутата Комисия навремето, коя­то цензурираше съдържанието на песните – за плочи, за излъчване по радио и телевизия. Събрали се някакви назадничави чичовци и лели, обикновено некадърни, но пък получили власт. Не им хареса текстът – бам! – от­стрелват го. Нещо в музиката не е достатъчно хар­монично за деликатните им уши – връщат го да се преработи или направо го спират.

Комисията беше най-големият враг на по-млади­те и по-радикално мислещи рок групи. Макар че чле­новете бяха просто слуги на комунистическите си господари. И за да им угодят, често се престараваха.

Честно казано, нямам спомен как сме се предста­вили на сцената на „113 плюс“, всичко ми е мъгла. Пом­ня само, че от сценичната треска ходих няколко пъти до кенефа. Устата ми беше така пресъхнала, че непре­къснато се наливах с някакви сокове.

Но след концерта в гримьорната нахлу с огромни ококорени очи Емил Братанов, журналист от Нацио­налното радио, и се провикна: „Абе, вие знаете ли как­во направихте току-що?!“.

Аз веднага се панирах, че сме направили нещо чудо­вищно скандално и милицията ей сега ще ни арестува. Вече си ни представях в пандиза в Белене, където едва ли имаше много фенове на рокендрола. И драснах през прозореца на гримьорната навън да се спасявам!

То ако ме нарочат за хващане, не че ще се спася, но действах инстинктивно от страх. Защото в ония времена ченгетата хич не ги вълнуваха понятия като „художествена метафора“ или „сценично поведение“ – ако нещо не им допадне, просто те закопчават, без да се церемонят. А аз допълнително бях развил фобия от фуражки в казармата.

Търчах като луд по тъмните улици, докато оста­нах хептен без дъх. Все пак реших да отида на купона в „Зона Б5“, който предварително се бяхме разбрали да си спретнем с пичовете от група „Орион“, те бяха наши приятели. Вървя натам и си мисля: ще видя ли някого от нашата банда, или вече ги обработват в ра­йонното, а мен ме издирват…

Слава богу, никой не ги беше арестувал, изглежда­ха си съвсем добре. Тогава ме светнаха: Емо Братанов всъщност искал да каже, че сме направили истински бум сред публиката. Само че аз изчезнах след първите му думи, преди да свари да си отвори устата, за да продължи. Избъзикаха се с мен, че съм бил по-бърз от Карл Люис, когато съм се изнасял на бегом.

Изслушахме концерта, който някой беше записал на касетка, куфеехме. В същото време течеше крити­ка помежду ни – кой как е свирил и пял, майтапехме се един с друг.

Но майтапът в един момент секна. Владо Унгареца дойде последен на купона и каза, че явно в залата е има­ло човек от радио „Свободна Европа“, което слушахме тайно, защото властите го заглушаваха. Той е записал концерта и по радиото пуснали „Домакиня“ и „Свобо­да“. Представили ни като група с нестандартни тек­стове и музика и бунтарски дух. Което, откъдето и да го погледнеш, си беше така. Може да ни е било страх от ченгетата, но не пеехме за птички и пчелички, а правехме парчета, които наистина ни кефеха.

И ние се чудим сега да се радваме ли, че са ни излъ­чили по „Свободна Европа“, което си беше ебати якото признание, или пак да треперим да не го отнесем, заде­то ни пускат по „вражеска радиостанция“.

Унгареца разреши дилемата: „Дотук бяхме. Ще ни забранят…“.

Нито ни забраниха, нито някой ни потърси за обяснения.

Хубавото предстоеше. Лошото – също.

„Зрял социализъм“ vs „Гнил капитализъм“

Сега яхвам Машината на времето и я пришпор­вам десетина години назад от първия концерт на „Контрол“. (За онези, които ще се излъжат да прочетат тази книга, искам да поясня, че истинските ми имена са Николай Илиев Йорданов и съм роден на 27 май 1964-та.)

Когато бях палав тийнейджър в края на 70-те, поч­ти всичко в България беше много задръстено, особено от днешна гледна точка. Аз тогава не съм си давал ясна сметка за това, приемал съм го за някаква даде­ност, както и всеки от моето поколение.

Пълнеха ни главите с всякакви идеологически прос­тотии. Точно по това време според комунистите тук беше „зрял социализъм“, а отвъд тъй наречената Желязна завеса – „гнил капитализъм“.

Ние виждахме, естествено, от малкото западни филми, които даваха, че там живеят по-различно, ули­ците и сградите обикновено са по-хубави, носят по-го­тини дрехи.

Спомням си един виц, който баща ми разказа на майка ми вкъщи:

Връща се някакъв от командировка на Запад. И го питат: „Е, как е в гнилия капитализъм?“. А той от­връща: „Абе, гнил, гнил, ама хубаво мирише, мама му стара…“.

Баща ми Илия, мир на душата му, беше страхотен пич, винаги пускаше някакви майтапи и беше център на всяка компания. Той имаше и друг талант – да раз­дава неповторими шамари на мен и брат ми Евгени, който е с пет години по-голям. Това се случваше, кога­то направим някоя беля – тоест често. Твърде често.

Майка ми Цветанка в сравнение с татко е много по-спокойна и хрисима. Тя само ме кастреше и заплаш­ваше, че ако не слушам, ще каже на баща ми. Това вина­ги работеше, защото аз съм си предвидлив от малък и знаех какво ме очаква.

Но да оставим непреходните семейни ценности и да се върнем към лайфстайла (впрочем тази дума то­гава още не бе влязла в употреба).

Тъпа беше и музиката по единствените тогава радио и телевизия – предимно соцестрада, една мазна такава, кастрирана. Рядко пускаха песни на английски, основно в радиопредаванията „Музикална стълбица“ и „Пулсиращи ноти“.

Истински кеф беше програмата на радиото на 8 декември, студентския празник. Тогава имаше дълъг поздравителен концерт и въртяха повече парчета на западни банди. Аз винаги бях готов да грабна телефо­на и ако имах късмет да се свържа, си поръчвах нещо на най-любимата ми банда „Дийп Пърпъл“ – за нея ще разказвам доста по-нататък, защото изигра основна роля във формирането ми като музикант.

Иначе Тина Търнър е идвала тука в ония години, Рей Чарлз… Хубави неща, ама се случваха рядко.

Аз например се бях побъркал от еуфория, когато на фестивала „Златният Орфей“ в Слънчев бряг през 1978-а концерт направиха „Мънго Джери“. Те са англий­ска група и имаха едно супер популярно парче – In The Summertime.

Гледах ги по телевизията, досега помня, че Хачо Бо­яджиев беше режисьор. И тия хем пеят на английски, хем всичките с коси дълги ей до тука! И с бради!

Ами ти гледаш нещо, дето не си го виждал досега! Ти си свикнал с нашите певци и групи – спретнати, за­гладени, зализани. Същата работа бяха и мушмороци­те от другите соцстрани, с които ни изтезаваха.

Разбира се, имаше талантливи хора, обаче масово се тиражираха бездарниците. И сега до голяма степен е така, но това е друга тема, а аз съм се заел да говоря в момента за „жестокия лайф“ по време на соца.

„Балкантон“ издаде и плоча на „Мънго Джери“. Взех си я с голям мерак, струваше два и трийсет. Слушах я нонстоп на грамофона, който баща ми купи за пет­десет и пет кинта – „Унитра“, полски, пластмасов, с прозрачен капак. От толкова въртене се надраска без­надеждно.

Имахме вкъщи и някакви плочи на български певци – Емил Димитров, Лили Иванова… Аз харесвах една малка плоча на Стефан Воронов с песента „Урок по танц“. То си беше сингъл, но тогава малка плоча му викаха.

След години, когато бях в „Контрол“, му казвах на Владо Унгареца: „Дай да направим кавър на това парче „Урок по танц“, уникално е!“.

Много исках да го изпея! И наистина „Контрол“ му направиха кавър, но след като вече бях напуснал група­та…

Борсови игри

 

Покрай подаръка на братовчедка ми страшно се запалих по плочи и започнах да си купувам при всяка възможност.

Първо пазарувах от един комшия, Румен – набор на брат ми. Една от най-яките беше Made in Europa на „Пърпъл“ – концертният албум с Ковърдейл и Глен Хюз, издадена в тогавашната Югославия. Нямаше обложка, доста издрана, пукаше здраво, прескачаше тук-таме.

Румен ми я пробута за десет лева, прекалено много пари за жалкия º вид, но аз – щастлив, куфея на Stormbringer, Burn, Mistreated

На „Юрая Хийп“ нещо ми беше шитнал, на „Суит“. Но явно в един момент съвестта го загложди, че ми взема големи пари за плочи с ужасно качество: „Абе, вместо да ти продавам аз, що не отидеш на „борсата“ за плочи?“.

„Борсата“ се намираше срещу „Кравай“. Тогава НДК беше още в строеж, а пространството наоколо – обградено с ламаринена ограда. До оградата имаше павилионче за пуканки.

Аз отивам там, събрал съм си с много зор двайсет лева, спестени от парите за закуска в училище и ресто от магазина, като ме пратят нашите да купя нещо. И почват да идват много по-големи хора от мене. Някои носят плочи в чанти, в пликове, други търсят да купят.

Румен ме беше инструктирал: „Няма да се хвърляш веднага на първата плоча. Проверяваш какво производство е. Американските, английските и немските са най-скъпи. Вадиш я от обложката, гледаш да е запазена“.

Първият човек, при когото спрях, беше Славчо Лазаров, който после създаде „Лазаров Рекърдс“, дори издаваше „Контрол“ по едно време. Тогава не се познавахме, естествено.

Той носи една голяма раница през рамо, отваря я малко, започва да премята плочи. Не ги вади на показ, защото е нелегално всичко, разбира се, внимава да не го спипа някой милиционер. Само чете имената: „Супермакс“, „Бони М“, Глория Гейнър, „Смоуки“, АББА… Подредил ги – от една група или изпълнител по две-три плочи.

И изведнъж чувам аз „Дийп Пърпъл“. Подскочи ми сърцето, обаче спазвам инструкциите на Румен, правя се на непукист.

Изчаках да минат още няколко плочи и после уж небрежно питам: „Какво беше това? „Дийп“ какво?“.

„Дийп Пърпъл“.

Извади почти нова плоча, немска – Last Concert in Japan, с Томи Боулин.

„Колко º искаш?“

„Осемнайсет лева.“

„Дай да я видя.“

Той се оглежда за ченгета, отваря я.

Аз почвам да се правя на търговец: „Ама тя е пускана…“.

„Пускана е веднъж-два пъти. Колко даваш?“

„Дванайсет лева.“

„А, не, не! Дванайсет – абсурд!“

И си стиснахме ръцете на петнайсет. Което, при положение че за десет лева съм купил сръбска, драна, на нищо неприличаща плоча, а сега за петнайсет си купувам почти нова немска, е чудовищен удар!

От там хвърча вкъщи, гледам я като златно съкровище, пускам я с любовен трепет!

Оттогава почнах да ходя редовно на „борсата“. И лека-полека почнах не само да купувам, ами и да продавам. Такива, които много съм ги слушал, а не държа чак толкова на тях, ги шиткам, за да си купя нещо ново. И гледах да се отърва от тези с лошо качество, а да си взема по-хубави. Така си направих добра колекция от плочи, най-много, естествено, на „Пърпъл“.

Един ден брат ми домъкна от битака и един повреден магнетофон с ролки – „Грундиг“. Успя да го поправи. На него слушах рок операта „Исус Христос суперзвезда“ с Иън Гилън. Пуф! Отвях си тиквата от кеф! До ден днешен, ако случайно някой я пусне, знам всеки тон от нея! Без майтап!

Той, Гилън, вече ми беше тотален фаворит, но след „Исус Христос суперзвезда“ се превърна в моя музикален бог.

Дойде времето и на аудио касетките. И щото нямахме пари, а липсваше и внос на оригинални аудио касетки на албуми, отивахме в музикалните магазини на „Балкантон“ и купувахме касетки с приказки. Те излизаха доста по-евтино от новите празни касетки BASF или TDK, които се продаваха тогава – бяха по четиресет и пет минути и струваха лев и двайсет. Триехме записите на приказките и записвахме отгоре музика.

В началото записите ги правихме от грамофон на касетофон, с микрофона на касетофона. Естествено, че ставаха отвратителни – то кънти, та се не трае. И трябваше да пазим тишина, докато се записваше, щото е адски тъпо да слушаш някакво парче и да се чува: „Леле, колко е яко! Чуй солото на китариста!“.

После измислиха някаква система с кабел от грамофона към касетофона, докато не се появиха двукасетъчните касетофони, на които пък записваш от една касетка на друга. Тогава настъпи ерата на тоталните презаписи – всеки влачи празна касетка, записваме, презаписваме…

И нещата изведнъж много рязко тръгнаха нагоре откъм музикална информация – не беше като плочите, които няма как да тиражираш. Имаш ли касетофон, можеш да слушаш каквото си пожелаеш.

 

 

Кашон, а в кашона – джубокс

 

Едно от малкото музикални списания, което можеше да се намери в България в края на 70-те, и то нелегално, беше югославското Dzuboks. В Югославия режимът беше къде-къде по-либерален от нашия, те си пътуваха по чужбина, бачкаха на Запад, имаха готини радиостанции и телевизия. Ние много слушахме тяхното радио „Гонг“, което тук го заглушаваха. Там пускаха големите западни банди.

Въобще, на тукашния жалък фон, сърбите (така им викахме на всички в Югославия, независимо от каква националност са) бяха ебати пичовете. И правеха як рок още през 70-те. Имаха страхотни групи като „Бело дугме“, „Рибля чорба“. В България пък най-популярни бяха „Сребърни крила“, които свиреха по-мелодична музика, с поп звучене.

В Dzuboks, освен за югославските, пишеше за западни поп и рок певци и банди, публикуваха техни снимки. Имаше двоен плакат, на две страници по средата – на „Аха“ примерно или на Сиси Кеч.

А имаше и четворен плакат – сгънат вътре в самото списание, можеш да го махнеш от там и да си го закачиш на стената.

С луд късмет, както и с малко помощ от моя страна, аз се сдобих с кашон с поне трийсет броя на Dzuboks. Комшиите се изнасяха и бяха оставили на етажната площадка разни кашони да ги товарят, сред тях и този със списанията.

Аз тъкмо се прибирам с едно гадже да се понатискаме. То не правех секс тогава още. Само се целуваме, аз º пипам циците, тя не ми пипа нищо. И както отиваме вкъщи, нали съм си любопитен, погледнах какво има в кашоните.

Като видях съдържанието на този със списанията, го сграбчих като орел и го прибрах у нас. Викам на гаджето да си ходи, щото съм се сетил, че имам важна работа. И то си тръгна сърдито, но на мен не ми пукаше. Почнах да разлиствам списанията като в транс – все едно наркоман да намери не пакет, ами куфар с кокаин.

То пише на чужд език, аз се опитвам да чета, сричам и все нещичко разбирам.

Кефя се на снимките и плакатите: „Човече, гледай: „Юрая Хийп“, „Блек Сабат“, „Лед Зепелин“, „Дийп Пърпъл“!“.

И се побърквам!

По-късно съседът ме пита: „Абе, липсва ми един кашон със списания. Да си го виждал?“.

А аз се правя на невинен, като народен артист се раздавам: „Нищо не съм виждал, преди малко се прибрах от училище. Ама нали все повтаряме, че входната врата трябва да се заключва! И ето сега – изчезнали! Някой смотан дришльо ги е гепил…“.

После никакви угризения не съм имал, че откраднах кашона. Винаги съм вярвал, че той си е бил за мен! Не съм тръгнал да ги продавам списанията и да печеля от тях, само си ги гледах вкъщи и им се радвах. Не, не просто им се радвах, разцепвах се от кеф! Защото те ми откриха света, за който мечтаех.

Снимка: Зорница Митин

Можете да откриете книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *