„Социология на господството“ – преведени текстове на Макс Вебер
В книгата са преведени текстове по социология на господството на големия германски
социолог и социален мислител Макс Вебер (1864–1920).
Вебер разглежда господството от две основни гледни точки: във връзка с легитимността и като
организация, т.е. институционна структура. За да бъде едно господство устойчиво, само
психологическите мотиви за подчинение не са достатъчни, а подвластните трябва да са
убедени в правото на властимащите да управляват, т.е. че господството им е легитимно.
Концепцията за легитимността заляга в основата на Веберовата обща типология на
господството с три основни типа: господство на закона (бюрокрация), традиционно господство
(с подтипове своеволен и съсловен патримониализъм) и харизматично господство по силата на
извънредни личностни качества.
Вебер се спира на отношенията между господство и икономика при споменатите типове
господство. Най-общо смята, че преследването на икономически интереси е ако не цел на
притежаването на властта, то във всеки случай нейно желано следствие. В същото време
стремежът към власт е самостоен мотив на човешкото действие – както заради самата нея, така
и заради престижа, който я съпровожда.
Преводът е основно прегледан и редактиран от преводача специално за това издание.
По-долу четете откъс от книгата „Социология на господството“
Типове господство
Харизматично господство
Харизма ще наричаме едно смятано за извънвсекидневно (изначално при пророци, при
лечители и правни мъдреци, както и при водачи на ловни походи и при военни герои) качество
на една личност, заради което тя се оценява като свръхестествена, свръхчовешка или поне
специфично извънвсекидневна, надарена с недостъпни за всеки друг сили и качества, като
богоизпратена или като служеща за пример (vorbildlich) и затова водач. Понятийно е изцяло
безразлично как би се оценило съответното качество „обективно“ правилно от някаква
етическа, естетическа или друга гледна точка. От значение е само това как то фактически се
оценява от подвластните на харизмата, от привържениците.
Харизмата на един берзеркер (на чиито маниакални припадъци явно неоснователно се е
приписвало използването на някакви отрови – във Византия използвали такива хора като един
вид бойни средства, надарени с харизмата на воински бяс), харизмата на един шаман
(магьосник, условие за чиито екстази в чист вид била възможността за епилептични
припадъци) или например на основателя на ордена на мормоните, който вероятно бил
рафиниран тип мошеник, или харизмата на един увлечен от собствените си демагогски успехи
литерат, като Курт Айзнер, се третира от ценностно неутралната социология по напълно
еднакъв начин с надарените с харизма, обикновено оценявани като „велики“ герои, пророци и спасители.
1. За валидността на харизмата решаващо е признаването от страна на подвластните,
осигурявано чрез доказване (Bewährung), което отначало винаги е едно чудо, родено от
отдаването на откровение, почитанието на героя, доверието в родения за водач. Но това (при
автентичната харизма) не е основа на легитимност, а е задължение на онзи, който е
призоваван да признае това качество на призваност и изпробване. Психологически това
признание е една породена от въодушевление или беда и надежда, изпълнена с вяра, изцяло
лична отдаденост.
Никой пророк не е разглеждал своето качество като зависещо от мнението на тълпата за него и
никой същински крал или харизматичен военен водач не е третирал противопоставящите се, и
онези, които остават настрани, иначе – освен като пренебрегващи дълга си – неучастието във
формално доброволно рекрутирания военен поход на един водач се е посрещало по цял свят с
подигравки.
2. Ако доказването дълго време не се състои, ако харизматично надареният се покаже напуснат
от своя бог или от своята магическа или героична сила, ако дълго време му се откаже успех и
преди всичко, ако неговото водачество не донесе благоденствие на подвластните, то неговата
харизматична власт може да изчезне. Това е автентичният харизматичен смисъл на „Божията
дарба“ (Gottesgnadentum).
Дори сред старогерманските крале се среща един „отхвърлен“. Това е масово при т.нар.
примитивни народи. За Китай харизматичната (докато не била модифицирана в наследствено-
харизматична) квалификация на монарха била толкова абсолютно утвърдена, че всякаква
несполука, все едно от какъв вид, не само военен неуспех, а също суша, наводнение,
неблагоприятни астрономически явления и т.н., го принуждавала към публично покаяние,
евентуално към абдикиране. Тогава се смятало, че той не притежава харизмата на изискваната
от Духа на Небето (определена от класиката) „добродетел“ и, значи, не е легитимен „син на
Небето“.
3. Общността на властовото обединение е една емоционална общност (Vergemeinschaftung).
Щабът за управление на харизматичния владетел не е чиновничество, а още по-малко
професионално школувано такова. Той не се избира нито от гледна точка на съсловност, нито
по домашна или лична зависимост, а според харизматични качества: на пророка съответстват
апостоли, на военния водач – дружина (Gefolgschaft), на водача изобщо – доверени лица. Няма
„назначаване“ или „снемане от длъжност“, няма „кариера“ или „повишаване по служба“. А
само призоваване по хрумване на водача на основата на харизматична квалификация на
призования. Няма „йерархия“, а само намеса на водача при проявяваща се общо или в
конкретен случай харизматична непригодност на щаба за управление за дадена задача,
евентуално при зов за помощ. Не съществува „административна област“ на „компетенции“,
няма и апроприация на служебни власти чрез „привилегия“, а само (евентуални) локални или
предметни граници на харизмата или на мисията (Sendung). Няма „заплата“ и „служба-приход“.
А апостолите или приближените живеят (изначално) с господаря в комунизъм на любовта и
другарството и от меценатски набавяни средства. Няма твърди „ведомства“, а само
харизматични пратеници, упълномощени в кръга на поръчението на владетеля и от
собствената харизма. Няма регламент, няма абстрактно право, няма ориентирано към тях
рационално правосъдие, няма ориентирано към прецеденти от традицията обичайно право и
съдебни присъди. Меродавно е непосредственото правотворчество според случая, изначално
това е „Божия присъда“ и откровение. В съдържателно отношение за всяко автентично
харизматично господство е в сила принципът: „Писано е, но аз ви казвам“; автентичният
пророк, също както автентичният военен водач, както всеки автентичен водач изобщо,
възвестява, създава, изисква спазване на нови заповеди – според изначалния смисъл на
харизмата по силата на откровение, оракулство, вдъхновение или по силата на конкретна воля,
които се признават от верската, военната, партийната или друга общност заради своя произход.
Признанието се схваща като дълг. Когато на разпореждането противостои конкуриращо
разпореждане на друго лице с претенцията да притежава харизматична сила, то в крайна
сметка се състои борба между водачите, разрешима само чрез магически средства или чрез
(смятано за дълг) признание от общността, при което с необходимост правото стои само на
едната страна, а изискващата изкупване несправедливост – само на другата.
Харизматичното господство като извънвсекидневно противостои рязко както на рационалното,
в частност на бюрократичното, така и на традиционното, в частност на патриархалното и
патримониалното или съсловното господство. И двете са специфично всекидневни форми на
господство, а (автентично) харизматичното е тъкмо противоположното. Бюрократичното
господство е специфично рационално, в смисъл на придържане към поддаващи се на
разсъдъчен анализ правила, а харизматичното е специфично ирационално, в смисъл на
враждебност към правила. Традиционното господство се придържа към прецеденти от
миналото и в това отношение също е ориентирано към правила, а харизматичното преобръща
(в своята област) миналото и в този смисъл е специфично революционно. То не познава
апроприация на владетелски права подобно на имущество нито към владетеля, нито към
съсловни сили. Легитимно е само дотам и дотогава, докато личната харизма се смята за
потвърдена, а това значи – докато намира признание. Довереникът, апостолът, последователят
също е „полезен“ само докато трае неговата харизматична потвърденост.
Казаното едва ли се нуждае от поясняване. То важи еднакво за чисто плебисцитния
харизматичен владетел (Наполеоновото „господство на гения“, което създава крале и генерали
от плебеи), както и за пророка и военния герой.
4. Чистата харизма е специфично чужда на стопанството. Там, където се явява, тя образува
едно призвание в подчертан смисъл на думата: като „мисия“ (Sendung) или като вътрешна
„задача“. В чист тип тя пренебрегва и отхвърля икономическото използване на дарбата като
източник на доход, което, разбира се, често остава повече изискване, отколкото факт. Не бива
обаче да се смята, че харизмата винаги се отказва от имущество и печалба, както това правят
при известни обстоятелства пророците и техните апостоли. Военният герой и неговата свита се
стремят към плячка, плебисцитният владетел и харизматичният партиен водач се стремят към
материални средства за своята власт, а първият освен това и към материален блясък на своето
господство, за да затвърди владетелския си престиж. Това, което всички те презират, докато
съществува автентично харизматичният тип, е традиционното или рационалното всекидневно
стопанство, получаването на редовни доходи чрез една насочена към това трайна
икономическа дейност. Меценатско – едромеценатско (подарък, дарение, подкуп, едър
бакшиш) или просешко снабдяване, от една страна, плячка, насилствено или (формално) мирно
изнудване, от друга страна, са типични форми на харизматичното задоволяване на потребностите.
От гледна точка на едно рационално стопанство харизмата е типична сила на
безстопанствеността, понеже отхвърля всяко смесване с всекидневието. Тя може с пълно
вътрешно безразличие, така да се каже, „да приема попътно“ непостоянната случайна печалба.
Рентиерството като форма на издигнатост над стопанството може да бъде стопанска основа за
много видове харизматични съществувания. Но това обикновено не е така за обичайните
харизматични революционери.
Отказът на йезуитите от църковни служби е едно рационализирано прилагане на този
„апостолски“ принцип. Ясно е, че тук се включват всички герои на аскезата, просешки ордени и
борци за права вяра. Почти всички пророци са били издържани от меценати. Насоченото срещу
паразитизма на мисионерите изречение на Павел: „Който не иска да се труди, не бива и да
яде“, естествено, не означава утвърждаване на „стопанството“, а само на задължението, все
едно как, „в странично занятие“, да се създаде необходимата издръжка, понеже автентично
харизматичното сравнение с „криновете в полето“ не може да се осъществи буквално, а само
като безгрижие за следващия ден. От друга страна, при последователи на един харизматичен
човек на изкуството е възможно за нормално да се смята издигането над стопанските борби
чрез ограничаване на кръга на действително призованите до стопански независимите
(следователно рентиери) – така е в кръга на Щефан Георге, поне според първоначалното
намерение.
5. Харизмата е голямата революционна сила в традиционни епохи. За разлика от също така
революционализиращата мощ на ratio, която действа от вън навътре – чрез промяна на
житейските обстоятелства и проблеми, и оттук на нагласата към тях, или чрез
интелектуализиране, харизмата може да бъде едно преобразуване от вътре навън, което,
родено от беда или вдъхновение, означава основна промяна в ориентацията на начина на
мислене (Gesinnung) и действане, водеща до изцяло нови нагласи към отделните форми на
живот и към света изобщо. В предрационалистичните епохи традицията и харизмата са почти
единствените ориентири на действането.
Можете да намерите книгата ТУК.
