Нова романтична проза на Джилиан Кантор
Прозата „Призраците на миналото“ на Джилиан Кантор излезе с логото на издателство „Плеяда“.
Оливия Фицджералд е в творческа и лична криза. Най-новият й роман, основан на „Ребека“ от Дафни дю Морие, е провал, приятелят й я е зарязал. Ето защо тя с радост приема предложението на литературния си агент да помогне на мултимилиардера Хенри Ашъруд (Аш) за написването на роман за покойната му баба Емилия и Дафни дю Морие срещу умопомрачителния хонорар от 50 000 долара. Още повече, че Аш намеква за грижливо пазена тайна за познанството между двете жени. Как да устои на перспективата временно да живее в разкошно имения в Малибу, и то в компанията на човек, обявен за най-сексапилния мъж на света?
Ала щом се захваща да проучи миналото на Емилия, тя се натъква на все по-тревожни факти, изникват все повече въпроси, нищо не е, каквото изглежда на пръв поглед. Каква всъщност е истината? Онази истина, която трябва да опише в книгата?
Преследвана от призраците на миналото, неусетно Оливия попада в капана на свой готически роман…
По-долу четете откъс от книгата:
Снощи сънувах, че отново се връщам в Малибу.
Стоях боса на пясъка, студената вода заливаше глезените ми и ме караше да потръпвам. И там, високо над мен, кацнала в края на величествените изсечени скали, се издигаше къщата му каквато беше някога – смайващо красива и невредима. С десет спални, разположена в частен парцел от десет акра до самия ръб на отвесните скали, с дълъг басейн за тренировки, тенис корт и градина с буйно цъфтящи в розово и бяло бугенвилии. Но отдолу, от брега, виждах само остъклената стена със затъмнени прозорци, гледащи към морето.
Той може да ме види там долу, на брега. Дори в съня си съм сигурна, че ме вижда. Както преди стои зад онези прозорци и наблюдава всяка моя стъпка. Аз обаче не мога да го видя. Прозорците са затъмнени отвън. Но си го представям там, до прозореца, така живо, все едно е реално.
Докато тази реалност не се оказа измамна. Докато не изригна жегата от пламъците, която щеше да изпочупи всички прозорци, да ги направи на пепел, димът от музикалния салон да се спусне по скалите и да се разнесе на малки облачета из самотния Пасифик.
Но в съня ми пламъците още не съществуват. Или може би никога няма да се разбушуват. Той и къщата му са там, наблюдават ме. Искат ме. Преследват ме.
– Върни се!
Гласът му е отчаяно ехо – моята гибел. Димът е толкова гъст, че дори на брега не мога да виждам, не мога да дишам.
Затова в съня си правя крачка. Обръщам се, къщата остава зад мен, и влизам навътре в леденостудената вода. Толкова е студена, че се сковавам, но продължавам навътре. Водата стига до раменете ми, до шията, до брадичката. Докато вече не мога да усещам мириса на дим или да чувам гласа му.
И тогава главата ми потъва под водата, приливът е силен. Засмуква ме и ме задържа там.
Не се опитвам да се удавя. Наистина. Само се опитвам да избягам от пожара.
Можете да намерите книгата ТУК.
