Американската авторка на еротични романи Дж. Т. Гайсингер с дебют у нас
„Апостроф“ публикува две от най-търсените заглавия на писателката
Провокативни, бурни и изкусителни, романите на Дж. Т. Гайсингер предизвикват истински фурор сред почитателите на любовни истории. Популярната авторка стъпва на българската сцена с първите две книги от най-горещата си мафиотска поредица. „Безмилостни създания“ и „Безпощадни желания“, издавани от „Апостроф“, потапят публиката в света на мрачната романтика, изпълнен с експлозивна страст, възбуждаща опасност и обсебваща мистерия.
До момента Гайсингер е публикувала 32 романа, обявени за бестселъри от USA Today, Publishers Weekly и Amazon Charts. Вариращи от забавни разкрепостени истории до напрегнати еротични трилъри, книгите ѝ са преведени на над 20 езика и са продадени в общ тираж от над 15 милиона екземпляра по целия свят. Неслучайно писателката е трикратен финалист на наградите RITA, смятани за най-високото отличие в жанра.
В настоящата поредица авторката предлага пламенни интимни сцени, осезаема химия между героите, пикантни диалози и неочаквани обрати. А динамиката на действията носи прилив на адреналин с всяка следваща страница.
„Безмилостни създания“ запознава читателите с Натали, чийто живот се преобръща, когато годеникът ѝ изчезва преди пет години. Тя остава с булчинската рокля, която никога няма да облече, и рани, които никога няма да излекува. Мъжът, около когото е градила бъдещето си, се изпарява като призрак и всичко, което има сега, е разбито сърце и милиони въпроси без отговор. Докато в града не се появява мистериозен непознат.
Висок, тъмен и опасен, Кейдж е изтъкан от тайни и сексапил. Макар да знае, че крие нещо, Нат е привлечена към него. Интензивността на връзката им е пристрастяваща и несравнима с нищо, което е усещала досега. Между тях припуква похот при всеки поглед, желанието прераства в изпепеляваща страст и Нат пропада все повече, неспособна да устои. Но тогава открива, че той е свързан с нещо мрачно от миналото ѝ и разбира какво се случва, когато си безразсъдно близо до огъня – изгаряш.
„Безпощадни желания“ проследява историята на Слоун и Деклан, които се срещат при крайно необичайни обстоятелства. Тя е дръзка и непреклонна, а той е дяволски красив, обича да контролира и я ненавижда неистово. Обвинява я, че е предизвикала гангстерска война, че е близка с противниците му и че заради нея мъжете му умират. Макар тя да е невинна по всички обвинения, Деклан иска отплата. Устремен към отмъщението, той я прави своя пленница. Но скоро и двамата ще разберат, че има по-могъщи желания от тези за възмездие.
По-долу четете откъс от „Безмилостни създания“:
– Извинявай, но повече не мога така. Истината е, че само аз полагам усилия.
Гласът в слушалката звучи мрачно. Крис е напълно прав. Той искрено съжалява, че връзката ни не се получава. Нищо чудно. Отдавна предчувствах такъв развой на нещата. Лошото е, че изобщо не ми пука.
Иначе нямаше да сме в това положение.
– Да, ясно. Хайде, чао.
Настъпва кратка пауза, колкото съжалението да прерасне в раздразнение.
– Какво? Само това ли ще кажеш? Ходим от два месеца и накрая ми казваш „хайде, чао“?
Вместо да съм разстроена, аз чувствам облекчение. Но че не мога да го призная на глас.
Както стоя до мивката в кухнята, поглеждам през отворе-ния прозорец към двора. Денят е ведър и слънчев, есента скрибуца във въздуха, както всеки септември на езерото Тахо.
Идеалният сезон за сватба.
Пропъждам неканената мисъл и се съсредоточавам върху разговора.
– Е, какво да ти кажа? Ти късаш с мен.
– Очаквах по-адекватна реакция. – Тонът става заядлив. – Трябваше сам да се сетя.
Крис не е лош. Не е избухлив като предишния или депресивен досадник като по-предишния. На техния фон Крис даже е свестен.
Трябва да го сватосам с приятелката ми Мерибет. Създадени са един за друг.
– Затънала съм в работа. Не ми остава време за връзка. Знам, че ме разбираш.
Нова по-дълга пауза.
– Ти преподаваш рисуване с пръсти на шестокласници.
Настръхвам.
– Преподавам изобразително изкуство.
– Да. На няколко дванайсетгодишни деца. Нищо лично, просто работата ти не е натоварваща.
Решавам да замълча, понеже нямам сили да споря. Крис го приема като покана за фронтална атака.
– Хората ме предупредиха да не се захващам с момиче с твоето минало.
Моето „минало“… Какъв учтив евфемизъм.
Зарязаната невеста, чийто годеник изчезна безследно в навечерието на голяма църковна сватба преди пет години. Това моето не е багаж, ами карго. Иска се мъжество, за да ме поемеш.
– Искам да останем приятели, Крис. Знам, че не съм идеална, но…
– Трябва да продължиш напред, Нат. Все някой трябва да ти го каже! Ти живееш в миналото. Хората те съжаляват.
– Знам това. Нали виждам как ме гледат.
– Кингс бийч е приятно курортно градче на северния бряг на Тахо с население от около четири хиляди души. Струва ми се, че вечер още се молят за мен.
Понеже мълча, Крис въздъхва.
– Не исках да прозвучи така…
– Все едно. Виж, хайде просто да си кажем довиждане. Наистина искам да останем приятели. Ти си добър човек. Нали не се сърдиш?
След малко Крис отсича:
– Не, разбира се. Не се сърдя. Безразлично ми е, макар че безразличието е твоя специалност. Пази се, Нат.
Той затваря, а аз оставам заслушана в осиротялата тишина.
Въздъхвам и затварям очи.
Крис греши. Аз не съм безразлична. Чувствам… тревога… умора… тиха депресия… непреходна меланхолия, примесена с кротко отчаяние.
Изобщо не съм емоционален айсберг, както твърдят.
Окачвам слушалката на стенния телефон. Той моментално звъни наново.
Колебая се дали да отговоря, или да хвана бутилката, както всяка година по същото време. Обаче преценявам, че остават десетина минути преди началото на ежегодния алкохолен ритуал.
– Ало?
– Знаеш ли, че случаите на шизофрения скачат в началото на ХХ век, когато котките стават популярен домашен любимец?
Това е Слоун, моята най-добра приятелка. Не признава баналните поздрави, което е една от многото причини да я обичам.
– Защо мразиш котките? Намирисва ми на психоза.
– Защото са космати серийни убийци, чиито акита гъмжат от амеби, които разяждат човешкия мозък. Но те търся по друг повод.
– Какъв?
– Май ще си взема куче.
Представям си бунтарката Слоун с куче и поглеждам към Моджо, който дреме на слънчевото петно в хола. Той е тъмнокафяв мелез с белези на овчарско куче, 45 килограма любов и рунтава дружелюбна опашка.
Двамата с Дейвид го спасихме, когато беше на два месеца. Сега е на седем години, но се държи като старец. Не съм виждала толкова сънливо куче. Сигурно е кръстоска с ленивец.
– Всеки ден трябва да чистиш акита, да го извеждаш и да го къпеш. Все едно имаш малко дете.
– Именно. Един вид тренировка.
– Откога обмисляш да имаш деца? Че ти фикус не можеш да гледаш.
– Тази сутрин видях един убийствено готин мъж в Спраутс. Биологичният ми часовник заби като Биг Бен. Висок, тъмнокос и красив… Нали знаеш колко си падам по набола брада? – Тя въздиша. – Неговата беше епична.
Усмихвам се и си представям как Слоун съзерцава въпросния мъж в бакалията. Обикновено става обратното. Йога класовете ѝ са пълни с обнадеждени самотни мъже.
– Епично набола брада… интересно.
– Нещо като тридневна брада на стероиди. Приличаше на пират. Излъчваше опасна бруталност. Феноменално готин мъж. Бррр.
– Готин, казваш? Значи е турист.
Слоун изсумтява.
– Трябваше да му предложа да му покажа забележителностите!
Засмивам се.
– Вече така ли наричаш гърдите си?
– Завистница! Те са моят актив. Изкарали са ми дузина безплатни питиета. – Тя млъква за момент. – Искаш ли довечера да отидем в „Даунриджърс“?
– Извинявай, не мога. Имам планове.
– Аха, тези ги знам. Време е да скъсаш с миналото. Да обърнеш традицията.
– И да се напия навън вместо вкъщи?
– Точно така.
– Мерси, ще пропусна. Грозно е да повръщаш на обществено място.
Слоун се киска.
– Ти никога не повръщаш. Лишена си от този рефлекс.
– Много странни неща знаеш за мен.
– Между нас няма тайни, съкровище. Знаем се от детската градина.
Отбелязвам сухо:
– Колко трогателно. Като сладникава поздравителна картичка.
Тя ме игнорира.
– Аз черпя. Което е коз за скъперника в теб.
– Да не искаш да ме изкараш циция?
– Доказателство номер едно: миналата Коледа ми преподари ваучер за двайсет долара в „Аутбек Стекхаус“.
– Пошегувах се!
– Хм. – В гласа ѝ има съмнение.
– А ти трябва да го пробуташ на трети човек. Това е номерът. Шегичка.
– Само за човек с мозъчна травма след автомобилна катастрофа. За нормалните хора не е смешно.
Въздишам тежко и драматично.
– Добре. Тази година ще ти купя кашмирен пуловер. Доволна ли си?
– Идвам след петнайсет минути.
– Не. Никъде няма да ходя.
Слоун отсича категорично:
– Няма да те оставя вкъщи да се наливаш с шампанското, което трябваше да изпиеш на собствената си сватба.
Другото остава неизречено, но увисва във въздуха.
Днес се навършват пет години от изчезването на Дейвид.
В Калифорния на петата година, след като обявят някого за безследно изчезнал, го приемат за покойник. Дори да е жив и здрав, законът го признава за мъртъв.
Необратимият крайъгълен камък.
Обръщам гръб на прозореца и красивата слънчева гледка.
В ума ми изниква Крис. Горчивината, с която заяви, че живея в миналото… и че всички го знаят.
Дори и аз.
– Добре. Ела да ме вземеш след петнайсет минути – промълвявам.
Слоун ахва.
Затварям телефона, преди да размисля, и отивам да се преоблека.
Ако ще се напивам пред хората, поне да съм хубава.
[…]
По-долу четете откъс от „Безпощадни желания“:
Отварям очи и виждам мъж, надвесен над мен.
Облечен е в черен костюм на „Армани“. Има гарвановочерна коса, силна челюст и най-красивите сини очи, които някога съм виждала. Обградени са от гъсти мигли, дълги и извити, и тъмни като косата му.
В продължение на около две секунди съм силно заинтригувана от този красив непознат, докато не си спомням, че той ме отвлече.
Трябваше да се сетя. Колкото по-секси е един мъж, толкова по-бързо трябва да бягаш от него. Красивият мъж е бездънна яма, в която личното ти достойнство може много бързо да потъне и никога повече да не бъде видяно.
С глас, омекотен от напевен ирландски акцент, моят похитител изрича:
– Ти се събуди.
– Май си разочарован.
Плътните му устни се извиват в лека усмивка. Очевидно го забавлявам. Но усмивката изчезва така бързо, както е дошла, и той се затваря в себе си, като разполага мускулестото си тяло на стола срещу мен.
Впива в мен поглед, от който би могла да замръзне и разтопена лава.
– Седни. Да поговорим.
Аз лежа. Изтегната съм на кремав кожен диван в тясна стая със заоблен таван. Голите ми крака и ходила замръзват в сухия хладен въздух.
Нямам никакъв спомен как съм се озовала тук и къде въобще е това „тук“.
Спомням си само, че отивах на гости на най-добрата ми приятелка Натали от Ню Йорк и в мига, в който излязох от колата в подземния гараж на нейната кооперация, през рампата нахлуха шест черни джипа, а този синеок дявол изскочи от един от тях и ме грабна.
Имаше и престрелка. Това поне си го спомням. Миризмата на изгорял барут във въздуха, оглушителният рев на изстрелите…
Сядам рязко на дивана. Стаята около мен се завърта. В дясното ми рамо се усеща остра болка, като че ли съм била ударена там. Борейки се с гаденето, аз си поемам въздух няколко пъти, притиснала едната си ръка върху къркорещия ми стомах, а другата – върху лепкавото ми от пот чело.
Идва ми да повърна.
– Това е от кетамина – казва моят похитител, без да сваля очи от мен.
В паметта ми внезапно нахлува името му – Деклан. Каза ми го веднага след като ме набута в джипа си. Каза ми името си, както и че ме води да говоря с шефа му в… Бостън.
Сега вече си спомням. Намирам се в самолет, който ме води на среща с кръстника на ирландската мафия, за да му обясня как почти съм започнала война между неговата фамилия и руската мафия. И с всички останали всъщност.
Дотук с нюйоркската ми ваканция.
Преглъщам няколко пъти, за да накарам разбунтувалия ми се стомах да се успокои.
– Значи сте ме упоили?
– Наложи се. Ти си изненадващо силна за жена, обличаща се като Феята на зъбките.
Сравнението ме ядосва.
– Само защото се обличам по момичешки, не означава, че съм малко момиче!
Той плъзва поглед по тоалета ми.
Облечена съм в яркорозова многопластова тюлена поличка от „Бетси Джонсън“, съчетана с късо бяло дънково яке и бяло потниче под него. Пришила съм към якето кристални пеперуди, защото пеперудите са красиви, първокласен символ на надеждата, промяната и личната трансформация, а това е точ но онази шибана позитивна енергия, която търся.
Ако ще и да е твърде детинско.
– Очевидно – отвръща сдържано Деклан. – Това твое дясно кроше е впечатляващо!
– Какво искаш да кажеш?
– Имам предвид онова, което причини на носа на Киъран.
– Не познавам никакъв Киъран. Още по-малко носа му.
– Значи не помниш? Ами ти го счупи.
– Счупила съм го?! Щях да си спомням, че съм счупила нечий нос.
Когато Деклан не ми отговаря и само продължава да ме гледа втренчено, аз прошепвам:
– Упойката, а?
– Аха.
Свеждам очи към дясната си ръка и с удивление зървам рани по кокалчетата си. Наистина съм счупила нечий нос. Как може да не помня подобно нещо?!
– Божичко! – панически извисявам глас. – Да не би мозъкът ми да е увреден?
– Имаш предвид повече от преди ли? – отвръща той, като повдига вежди.
– Не е смешно.
– Така е, как би могла да знаеш! Съвсем сериозно си облечена в детски костюм за Хелоуин. Бих казал, че чувството ти за хумор е толкова на ниво, колкото и изборът ти на тоалет.
Едва сдържам пристъпа си на смях, но все пак питам:
– Защо съм боса? Къде са ми обувките?
Мълчанието му е продължително и преценяващо.
– Това беше единственият ми чифт обувки на „Луи Вюитон“! Имаш ли представа колко са скъпи? Трябваше да спестявам месеци наред, докато си ги купя!
Той накланя глава настрани и ме оглежда с пронизителните си сини очи за по-дълго, отколкото изисква приличието. Накрая изтърсва:
– Не си уплашена.
– Ти вече ми каза, че няма да ме нараниш.
Присвил вежди, той обмисля чутото за момент и накрая изтърсва:
– Така ли съм казал?
– Да. Още в онзи подземен паркинг.
– Може да променя решението си.
– Няма да го направиш.
– Защо?
Свивам рамене и отвръщам:
– Защото съм чаровница. Всички ме харесват.
Към приведената му глава и смръщването му се добавя и присмехулна извивка на горната устна.
– Така си е. Хората ме смятат за чаровница и ме харесват – повтарям.
– Аз обаче не те харесвам.
Това ме кара да настръхна от гняв, но се старая да не го показвам. Само заявявам:
– И аз не те харесвам.
– Не аз съм човекът, който твърди, че е готин.
– Което е добре, защото наистина не си!
Двамата се втренчваме един в друг като разярени котаци.
След секунда той промърморва:
– Казвали са ми, че акцентът ми е много приятен.
Което ме кара да се разсмея, когато отвръщам:
– Няма нищо подобно.
Когато го виждам, че започва да се колебае, се смилявам над него и казвам:
– Но дори и да беше така, отвратителната ти личност го скрива. За какво искаше да си поговорим? Не, почакай! Първо трябва да пишкам! Къде е тоалетната?
Когато ставам, той се привежда напред, сграбчва здраво китката ми и ме принуждава пак да седна. Без да ме пуска, изръмжава:
– Ще отидеш до тоалетната, когато кажа аз! А сега престани да дуднеш и ме чуй!
Вече е мой ред да повдигна вежди.
– Слушам по-добре, когато не ме стискат мъже – казвам.
Пак правим онази сцена с взирането. По-скоро бих ослепяла, отколкото да мигна първа. Патова ситуация. Безмълвно дър пане на въже, при което никой от нас не си позволява да мръдне и сантиметър. Докато накрая в челюстта му един мускул потрепва. Той издиша насъбралия се в гърдите му въздух и неохотно пуска ръката ми.
Ха! Свиквай да губиш, мафиот долен!
Усмихвам му се и елегантно изричам:
– Благодаря!
Изражението му е същото като на по-големия ми брат, който, когато бяхме деца, се чудеше дали да не ми зашлеви шамар, задето го дразня. А това, естествено, ме кара да се усмихна още по-широко.
Мъжете често твърдят, че обичат силни жени. Но само докато не срещнат такава.
Сгъвам ръце в скута си и го чакам да си обуздае нервите. Накрая той се обляга в стола си, оправя си вратовръзката, изскърцва със зъби и изрича:
– Ето и правилата.
Правила? За мен? Пълен абсурд! Но се престорвам на отзивчива, седя търпеливо и го чакам да продължи, вместо да му се изсмея в лицето.
– Първо: Не търпя неподчинение! Ако ти дам заповед, ти я изпълняваш безпрекословно!
Магическата топка ми казва: изгледите не са особено добри.
– Второ: Не говориш, докато не те попитат нещо!
В коя вселена би се случило това? Не и в нашата.
– Трето: Аз не съм Киъран. Ако ме удариш, ще те ударя и аз! – Сините му очи ме поглеждат пронизително. Гласът му става басов, когато допълва: – И този път ще боли!
Явно е, че се опитва да ме сплаши, за да му се подчинявам. За баща ми тази тактика не работеше. Няма да проработи и за него. Гласът ми кипи от презрение, когато изричам:
– Какъв кавалер!
– Вие, дамичките, постоянно настоявате за равни права и отношение към вас. Но само докато ви е удобно.
Този е първокласен гадняр. Но също така е прав. Щом не мога да преглътна нещо, не трябва да му се нахвърлям.
Само дето аз мога да го преглътна и мога да му се нахвърля.
Рано или късно ще си го получи.
Не съм прекарала последните десет години да си потя задника по курсове за самоотбрана, за да сега избухна в сълзи пред някакъв си нещастен ирландски гангстер!
След известно време, през което той мълчи, аз питам:
– Още нещо?
– Прецених, че увреденият ти мозък ще може да се справи само с три правила – контрира ме той.
Брей, този май си въобразява, че птиците излитат от дърветата само по негова заповед!
– Каква съобразителност! – изтърсвам.
– Както сама каза, аз съм кавалер.
Изправя се. Надвиснал над мен с целия си ръст, внезапно изглежда застрашителен. Аз се облягам на дивана и се втренчвам в него, несигурна какво следва.
Той като че ли е доволен от изплашеното ми изражение, защото казва:
– Тоалетната е в задната част на самолета. Разполагаш с две минути. Ако не излезеш, когато изтекат, ще разбия вратата!
– Защо? Да не си мислиш, че се каня да избягам през тоалетната?
Миглите му се свеждат. По бавното поемане на въздух разбирам, че е ядосан. Но изрича меко:
– Внимавай, девойче! Твоето гадже Ставрос може и да търпи устати жени, но на мен тези не ми минават!
Допускам, че спомена Ставрос, за да ми подскаже, че знае всичко за мен, че е написал домашното си за своята пленница. Но с това не ме изненадва. Всеки заслужаващ званието си похитител би сторил същото.
Обаче не е доразбрал един важен факт – а аз съм маниачка на тема придържане към фактите.
– Ставрос не ми е гадже.
Деклан ме поглежда презрително, повдига вежди и изрича:
– Моля?
– Казах, че той не ми е гадже. Не държа гаджета.
– Сигурно е заради проклетата ти уста, която никога не се затваря.
Тестисите му се намират на нивото на погледа ми, но успявам да сдържа желанието си да ги запозная с моя юмрук. Времето е пред мен.
– Не. Исках да кажа, че не ги държа така, както човек държи кокошки. Или както един мъж държи любовница. Нямам необходимото търпение за гаджета. Изискват твърде много грижи. И създават прекалено много неприятности, че да си заслужават.
Той свежда към мен безизразен поглед, но очите му правят нещо много интересно. Почти виждам как колелцата в главата му се въртят.
– Значи сте скъсали.
– Ти чуваш ли ме изобщо? Той никога не ми е бил гадже! Не обичам гаджета!
– Хубаво – отбелязва с леко зловеща усмивка той. – В такъв случай няма да ми се налага да се чудя какво да го правя, ако реши да тръгне да те спасява на бял кон.
Засмивам се, когато си представям Ставрос на бял кон. Той се ужасява от животни.
– О, да, бе! Веднага ще тръгне да ме спасява, бъди сигурен! – разсмивам се аз.
Когато Деклан присвива очи, допълвам:
– Би било страхотно, ако не му причиниш нещо лошо. Бих се чувствала виновна, ако Ставрос бъде наранен заради мен.
Последвалата оглушителна тишина налага обяснение.
– Искам да кажа, че ти, разбира се, си длъжен да си вършиш твоите гангстерски неща, но Ставрос всъщност е свястно хлапе. И не е виновен, че ще се опита да ме спаси. Просто няма да може да се сдържи да не го направи.
– И защо?
– Вече ти казах. Аз съм чаровница. Той беше пътник още в мига, в който се появи пред мен!
Никой никога не ме е гледал така, както ме гледа Деклан в този момент. Ако ще и сега върху самолета ни да кацне някоя летяща чиния и извънземните да ни приберат в нея със специалния си притегателен лъч, той надали би бил по-объркан.
Не мога да не призная – удовлетворена съм.
Ала чувството ми на удовлетворение се изпарява в мига, в който той хваща раменете ми с големите си ръце и ме вдига от дивана.
Привежда се към мен и през зъби просъсква:
– Чаровна си колкото херпес! А сега бягай да пишкаш!
Бутва ме напред по пътеката, прокарва пръсти през косата си и изругава тихичко.
Ако бастунът, който този гадняр е глътнал, беше по-дълъг, спокойно щеше да мине за дърво.
Насочвам се към задната част на самолета, подминавайки още много луксозни кожени дивани и кресла. Обзавеждането е елегантно и умерено, всичко е в нюанси на шампанско и златисто.
Илюминаторите си имат мънички завески. Килимът под босите ми крака е мек и пухкав. Обстановката прилича на миниатюрен скъпарски апартамент… включително охраната.
Шестима нацепени батки в черни костюми ме гледат лошо, когато ги приближавам.
Седят от двете страни на пътеката във високи кресла с лъскави дървени маси между тях. Двама играят на карти. Други двама пият уиски. Петият държи списание в месестите си ръце, а шестият изглежда така, сякаш иска да ми откъсне главата.
Той е най-едрият гангстер. С черни очи, лепенка през подутия нос и кървави петна, украсяващи яката на скъпарската му бяла риза.
Почти ми става жално, че съм му причинила такова нещо, особено пред приятелчетата му. Нищо чудно, че ме гледа така. Ударен зверски от момиче. Егото му на петгодишен в момента реве и пищи пред количката за сладолед.
Но на някакъв етап от това приключение може да ми притрябва съюзник. Малко галене по косъма сега би могло да се окаже ключово за бъдещето ми.
Спирам до него, усмихвам се и изричам:
– Много съжалявам за носа ти, Киъран!
Няколко от мъжете се изсмиват. Двама се поглеждат втрещено.
Изгарящият поглед на Киъран би могъл да стопи и стомана. Обаче аз съм прекарала предостатъчно време сред мафиоти и гангстери, за да бъда имунизирана срещу такива погледи.
– Ако това може да смекчи болката ти, трябва да ти кажа, че не помня нищо от случилото се. Този кетамин, с който вие, момчета, сте ме упоили, е бил доста добър. Обикновено не се държа гаднярски. Вярно че при необходимост нямам нищо против насилието, но прибягвам до него само в краен случай. Когато съм в съзнание, де.
Киъран продължава да ме изпепелява с поглед. Аз се замислям и продължавам:
– Честно да ти кажа, сигурно щях да се опитам да ти счупя носа дори и в пълно съзнание. Така де, вие ме похищавахте! Какво да направя? Да си трайкам ли? Но във всеки случай сега обещавам, че няма да чупя нищо друго, освен ако не е крайно необходимо! Даже ти предлагам сделка – ако искаш да вляза в багажника на кола или в товарния отсек на самолет, само ме помоли любезно и аз с удоволствие ще го направя за теб! Няма нужда да бъдем толкова язвителни един към друг.
На Киъран му трябва минута, за да обмисли отговора си. Или може би се чуди какво означава „язвителен“. Но и в двата случая този тип не би могъл да се класира на първите места в конкурса „разговорчив събеседник“. Очевидно целият товар по говоренето се пада на мен.
– Искам да кажа, че не е необходимо да бъдем врагове. Ти си имаш задачи за изпълнение, а аз няма да ги правя още по-трудни, отколкото са. Просто ми казвай каквото трябва, нали? Ще видиш, че за нула време ще станем първи дружки!
Тишина. Той примигва. Веднъж. Приемам го за „да“ и му се усмихвам широко.
– Жестоко! Благодаря! Най-вече, че не ме удари и ти! Шефът ви тук ми разправя, че лично той нямал такива скрупули.
От другия край на самолета се чува гръмовният глас на Деклан:
– Заминавай да пикаеш, докато не съм дошъл аз!
Поклащам глава и промърморвам:
– Съжалявам майка му. По-добре е щяло да бъде за нея да глътне спермата.
И се запътвам към тоалетната. Затварям вратата, а зад мен продължава да гърми втрещеното мълчание на шестима мафиоти.
Можете да намерите книгите ТУК.
