Страст, изнудване, тайни и лъжи в британската криминална класика „Убийство в „Пикадили” от Чарлс Кингстън
“Добър старомоден трилър, запазил топлото очарование на отминали времена”.
Мартин Едуардс
Малко е известно днес за Чарлс Кингстън, макар че от 1921 г. той публикува средно по една книга годишно в продължение на четвърт век. Неговите криминални романи се радват на голям интерес и му спечелват много почитатели на жанра между двете световни войни. За разлика от Агата Кристи и Дороти Л. Сейърс, които предпочитат провинциалните имения за заплитане на интригата в своите романи, Кингстън е пристрастен към прослойката на бохемите и техните любими места за забавление – нощните клубове в Лондон.
Пример за това е може би най-известния му роман „Убийство в „Пикадили“, в който за първи път се срещаме с главен инспектор Уейк от Скотланд Ярд, благодарение на издателство „Еднорог“.
Интригуващата история смесва страст, богатство, изнудване, тайни, лъжи и неизбежното убийство. Когато разглезеният безделник Боби Челдън се влюбва в красива танцьорка в нощен клуб в Сохо, той е изпълнен с мечти за идиличен брак. Но Нанси е далеч по-прагматична и има свои планове за бъдещето си. Тя е привлечена не толкова от Боби, колкото от парите и имението, които се очаква той да наследи.
Свидливият чичо на Боби, Маси Челдън, е основната пречка между младежа и неговото мечтано щастие. Маси е типичният досаден роднина, при това в цветущо здраве, и няма намерение да се откаже с лека ръка от огромното си състояние, което някога ще наследи неговият племенник. За Боби това е краят на света, но Нанси може да предложи решение на проблемите им. Така на сцената се появява бившият боксьор Нойзи Ръслин, мошеник от класа, който е готов да им се притече на помощ, след като ще може да се възползва от ситуацията.
Така се стига до логичното убийство, което се превръща в най-обсъжданото и коментирано от всички вестници събитие. Инспектор Уейк се заема с разследването и макар че бързо разбира какво се е случило, той трябва да намери задължителните връзки между всички замесени и нужните доказателства. Освен това му е необходимо време да изясни до каква степен всеки заподозрян е изиграл своята роля в убийството на Маси Челдън и така започва своеобразна битка по надхитряне с изобретателния Нойзи Ръслин. Дали изправен срещу толкова силен противник инспекторът ще успее да събере всички улики и да разкрие убиеца?
Кингстън майсторски изгражда атмосферата на заплаха около планираното убийство на Маси Челдън. Всички герои са доста колоритни и се открояват със своите мотиви и със своето отношение към убийството. Сред тях изпъква инспектор Уейк, който ловко избягва всеки капан и всяка лъжа, които ще му попречат да разреши случая. Авторът демонстрира завидно чувство за хумор и ни поднася един изненадващ обрат на финала, който обърква плановете на всички замесени. Затова и „Убийство в „Пикадили“ се радва на толкова голям интерес.
Книгата е част от специално подбраната поредица на Британската библиотека, представяща забравени шедьоври от златните години на британската криминална проза с тематично изработени оригинални корици. Несправедливо пренебрегнати и неоценени навремето, много от тези заглавия не са били издавани повторно след края на Втората световна война. Всяка книга излиза с предговор от съвременен писател на криминални романи. В случая това е Мартин Едуардс, който разказва любопитни подробности за автора и качествата на романа, сравняван от него с „Писък в Сохо“, друга криминална класика от поредицата.
Чарлс Кингстън О‘Махони е роден през 1884 г. в Ирландия. Първоначално той работи като журналист, а преди да започне да се занимава с криминалистиката като жанр в прозата, пише книга със заглавие „Вицекралете на Ирландия“. Кингстън публикува още книги, посветени на правни дела и известни съдебни процеси.
През 1921 г. излиза първият му роман „Открадната добродетел“. Той е последван от още детективски романи, в които действието често се развива в Лондон. „Убийство в „Пикадили“ е публикуван през 1936 г. и моментално жъне успех. Това е първият роман, в който се появява главен инспектор Уейк от Скотланд Ярд. Той е герой в седем романа на Кингстън, наредили се сред британската криминална класика. Уейк познава добре престъпния контингент в Лондон и винаги действа безмилостно.
За съжаление романите на Кингстън не са публикувани повторно и за много поколения след Втората световна война са напълно непознати. Сега Британската библиотека поправя този пропуск и започва да преиздава най-популярните му произведения. Началото е поставено неслучайно с „Убийство в „Пикадили“.
По-долу четете откъс от книгата:
През последния ден от живота на човека, на когото му предстоеше да бъде убит, нямаше да липсват съжаления и страх, ако той имаше дарбата да предчувства очакващата го гибел, та да предупреди и себе си, и познатите си. Но когато Маси Челдън беше събуден от камериера си в осем без три минути сутринта на 8-ми юни, бледата слънчева светлина, нахлуваща през отворения прозорец, сякаш излъчваше добро здраве и привличаше щастие. Останал сам, докато пиеше сутрешния си чай, господарят на имението „Броудбридж“ размишляваше последователно върху времето, инвестициите си, чудатостите на Обществото на народите, грешките на лидерите на консервативната партия, и обеда, на който беше поканил съседите си, виконт Фърмин и сър Бекуит Дент. За човек с високо самомнение всеки миг има своето значение, а Маси Челдън фокусираше ума си върху всяко действие, от първата пръска в банята до внимателното изчеткване на палтото от камериера му, като придружаваше всяко от тях с непрекъснат мислен коментар на връзката им с външния си вид и делата си. На този етап денят обещаваше да е добър и нямаше нищо, което да наруши невъзмутимото му задоволство. Да си глава на фамилия Челдън поначало бе нещо хубаво, но беше наистина прекрасно в ден като този, в който на финансовите пазари нямаше нищо, което да го притесни да се наслаждава спокойно на старото имение и на новопостъпилите доходи, с които бе подсигурено то.
Пощальонът малко закъсня и Маси си позволи да отправи критики към министъра на съобщенията, преди бегло да прегледа купчината с писма и рекламни брошурки. Рекламните брошурки, заедно с молбите за заеми и дарения, бяха изхвърлени от Уест още по средата на закуската, между рибата и мармалада, а когато Маси Челдън вече пушеше цигара на масата, пред него бяха останали само три писма. Едното бе от брокера му и го информираше, че ако мигновено се възползва от пазара, може да реализира печалба от хиляда и сто паунда, или поне приблизително толкова, от едни златни акции. Второто бе от Руби Челдън, която му докладваше за Боби: „…просто обожава работата си и никога не споменава момичето от нощния клуб“. Третото беше покана от личния секретар на лорд-лейтенанта на Съсекс да получи почетното звание мирови съдия.
Печалби, благодарност, почести.
Усмивката на Маси Челдън изненада зоркия иконом, защото имаше почти младежко излъчване и бе очевидно спонтанна.
– Прекрасен ден, Уест – каза господарят на „Броудбридж“ с демонстративно снизхождение.
– Наистина е такъв, сър – Уест беше признателен за дружелюбното начало на разговора. – Нали не сте забравили, че лорд Фърмин и сър Бекуит ще обядват тук, сър?
– О, разбира се. Да, едва не забравих – принципно Маси Челдън харесваше обществото на виконтите. Баронетите също винаги бяха добре дошли в имението „Броудбридж“, дори когато бяха, какъвто бе случаят с бившия губернатор на Бирма, първи носители на титлата. – Между другото, Уест, кажи на Уотърхаус да бъде готов да ме откара до Луис*, за да хвана влака за Лондон в три и десет. Реших да пренощувам в града.
Икономът кимна. Това бе нововъведената икономия на богатия господар на имението – да се освобождава от услугите на шофьора и колата си на най-близката и удобна железопътна гара. Имаше моменти, когато Маси Челдън претоварваше с ангажименти колата и шофьора. Сега, по мнението на Уест, ги използваше твърде рядко.
След закуска Маси се оттегли в библиотеката, за да напише отговор на лорд-лейтенанта, че приема почетното звание мирови съдия. „Обещавам Ви, че ще отделям цялото възможно време, което задълженията ми позволяват“, написа той. „Винаги съм критикувал безмилостно магистратите, които не вземат присърце задълженията и отговорностите си, и съм твърдо решен да не попадна в същата тази категория.“ Тук Маси се замисли, възхитен от това, което имаше за изящен начин на изразяване, но не твърде убеден, че лорд-лейтенантът ще оцени прелестта му. „Трябва да стана председател на съда след пет години“, говореше си той. „Фърмин не иска поста, а Дент не се интересува от тази работа. Що се касае до Сомън и Уедърби, те просто чакат да легнат в гроба.“
В десет и половина господарят на „Броудбридж“ говореше по телефона с брокера си, а в дванадесет и двадесет бе убеден, че това е най-прекрасният възможен свят – нима предчувствията на брокера му не бяха надминати и не беше ли той по-богат с възхитителната сума от хиляда триста осемдесет и шест паунда и десет шилинга! Докато стоеше до прозореца и оглеждаше оттам владенията си, Маси Челдън многократно бе готов да признае, че има някакво Провидение, по-велико от самия него, което прави чудеса специално за него.
– По-добре не бих могъл да бъда – възкликна той с неподозирана от него самия точност в отговор на поздрава на виконт Фърмин, висок и едър мъж, който се здрависа с него в старата гостна с обичайното си високомерие и след това запита, както можеше да се очаква, за останалите.
Можете да поръчате книгата ТУК.
