Премиерата на новата книга на Радослав Бимбалов „Ти, подобие мое“ отвори нов диалог за човечеството
Стотици присъстваха на премиерата на романа с модератор Десислава Стоянова и с участието на Мари Врина-Николов
За малко повече от седмица след излизането си романът „Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов светкавично се превърна в предпочитан избор на българските читатели и покори редица книжни класации в страната.
Книгата отпразнува своята поява сред света с официална премиера, която се проведе на 25 септември 2024 г. Малко след 19:30 ч. на голямата сцена на Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ отекна кадифеното слово на самия Създател, а тъмнината прегърна феерията от емоции, предизвикана от нестандартната презентация за начало на събитието, в която картини, слово и звук се сляха в едно.
Щом имате право да присъствате на тази премиера, значи все още сте в жизнена категория „А“, съобщи анонимен глас, а самият Радослав Бимбалов се появи на сцената и призна: „Ще ми се тази история да се стори на моето собствено подобие – дъщеря ми – невярна, невъзможна, неслучваема… Ще ми се моето собствено подобие да не познае никога злата страна на хората, все по-малко прикрита зад някакви благоверни гримаси.“
Малко след това към него на сцената се присъединиха две изключителни жени, които са пример за фини душевност и професионализъм – уважаваната българистка, преводач и преподавател Мари Врина-Николов и прецизната водеща и журналистка Десислава Стоянова. А тримата се опитаха да намерят отговор как и защо се случи така, че оцеляването започна да минава през липсата на каквато и да е емпатия.
„Антиутопичното в моята книга е промяната, която се е случила в душите на хората – започнали сме да изпитваме все по-малко състрадание по обясними, напълно логични причини. За да оцелеем. Тази моя измислица звучи притеснително, неприятно, отблъскващо сигурно. Затова и съм я разположил в сегашното време, за да не я припиша на бъдещето.“, сподели Радослав в отговор на констатацията на Деси, че „Ти, подобие мое“ така реалистично описва процеси, които наблюдаваме и днес – естественият отбор поощрява дебелокожите.
„Вярата да отприщим доброто в нас” – това е Бог според Мари Врина-Николов и допълни, че именно този Създател е открила в книгата на Радослав, която „я е призовала за превод още на третата си страница“.
Като пречистващо преживяване – така определи един от посетителите вечерта, а опашката за автографи се извива дълго след края на разговора.
Плашещо близък, мълчалив и ярък в елегантната си директност, „Ти, подобие мое“ преплита историите на петимата главни персонажи в романа в една обща и драматична история – оплетена заедно с историите на съвременните хора, но и с историите на човеците назад във времето.
В едно плашещо познато общество най-ценното човешко откритие – думите – биват използвани за шумна омраза. Чуждите страдания са просто повод за лицемерна или откровено никаква съпричастност. А всяка постъпка може да бъде лесно проследена и вписанa в старателно поддържано досие.
И точно в това общество един почти обикновен учител се оказва на грешното място в грешния момент. А съдбата на петима души се оказва фатално преплетена и разказана през погледа на не кого да е, а самия Създател.
Със своя графитен, плътен стил Радослав Бимбалов рисува смазващ портрет на съвременното общество, поело по пътя на собственото си отрицание. А физическите отклонения в романа обагрят до кървава наситеност метафизичните болки на света ни.
Смел, гъвкав, мащабен в своето послание, „Ти, подобие мое“ е оригинален летопис на човешкия път от първата разказана история до днес. Антиутопичен в рамките си и дълбоко хуманен в своята същност, това е роман, който търси отговори на въпроси отвъд видимото и крепи на страниците си тонове човешко минало, настояще и бъдеще.
По-долу четете откъс от книгата:
Bначалото бе парче тежко дърво. Две стари ръце, черни и сухи, го дялкаха цяла седмица. Острието на ножа изстъргваше ненужното, завърташе се умело, за да оформи щръкнали едри уши, обло чело, масивен гръб, къси здрави нозе и дълъг, навирен хобот. Слонът от дърво после бе нашарен с цъфналата стара четка – стана кафяв на едри жълти петна. Оставиха го да съхне навън, на мърлявата етажерка под навеса, насред кокоши пера и жълтеникав прах от близката пустиня. Бе част от запуснатия двор дни и нощи, години наред, но един ден някой реши да изчегърта птичите изпражнения и да го хвърли под брезента на раздрънкан камион. В компанията на оцъклени маски, кухи тарамбуки, черни фигури на голи жени с увиснали гърди и нескопосано издялкани лъвове, слонът от дърво стигна до една претрупана сергия. Бе най-едрото нещо там, стърчеше високо над менажерията от сувенири, хоботът му се надигаше към преминаващите лица. Очи го оглеждаха, носове го подушваха, ръце го хващаха, повдигаха с усилие и завъртаха. Смъкваха му цената на няколко езика, още и още, докато накрая бе наврян в брезентова раница, хвърлена на пода в корема на военен самолет. Слонът от дърво прелетя през хиляди километри облаци и кацна в едно прашно мазе. Поставиха го върху празна бъчва и метнаха връз хобота му мазен парцал. Остана забравен в тъмното, а когато навън самолети започнаха да сеят смърт, бъчвата под нозете му подскачаше с всяка паднала бомба. Преминаха няколко десетилетия, забравеният слон от дърво стоеше на тихо в залостеното мазе на опустялата къща, но един ден земята се разтресе като никога преди, погълна къщата и мазето заедно с тъмното, бъчвата и него. Откриха го, когато разкопаваха останките от земетресението. Занесоха го в малък антикварен магазин на павирана уличка, покрита със сняг, и го размениха срещу мизерна банкнота. Слонът от дърво стана част от тъжното общество на вехтории за продан, самият той – инвалид, от единия му крак бе останала само половината, но дългият хобот сочеше все така нагоре, вероятно към мен.
Купиха го след известно време и застана гордо на този лъскав под, където сега лежеше омаломощен. Тежкият дървен слон стоя мирно на поста си до оня миг, когато бе дигнат, за да се удари в череп, да разкъсва кожа и дълбае рани, да троши костици, да смазва стави, докато не стана моравочервен – от кръвта на безжизненото човешко тяло на пода.
Добрият стар слон. Още щом го видях да съхне на онази мърлява етажерка под навеса, знаех, че ще свърши работа.
Можете да намерите книгата ТУК.
