Излезе нов том на „История на Византийската империя“ на Фьодор Успенски
„История на Византийската империя. Период на Македонската династия (867–1057)“, най-новият том от поредицата на Фьодор Успенски, излезе с логото на издателство „Изток-Запад“.
Третият том на ненадминатата „История на Византийската империя“ на акад. Фьодор Успенски е посветен на управлението на Македонската династия, започвайки от нейния родоначалник Василий I Македонец, преминавайки през властта на Василий II, останал в аналите със зловещото прозвище Българоубиец, и стигайки до краха ѝ след царуването на двете му престарели сестри, които възкачват на престола свои фаворити.
Това е огромен разтърсващ период не само за империята, но и за отношенията между Западната и Източната църква. През него се извършва борбата им за духовното завладяване на славянството, довела до разлома между двете върховни институции, особено докато на патриаршеския трон е Фотий. Тогава се състои и великата просветителска мисия, възложена от него на светите братя Кирил и Методий. От това време датират и прогонването на техните ученици от Великоморавия, която след това изчезва от картата на света, и топлият им прием в България от цар Симеон, представен от акад. Успенски като един от най-ярките, просветени и силни държавници на епохата.
Историкът с изследователска страст и превъзходен стил разкрива малко известни факти и обстоятелства, съпътствали царуването на Македонската династия, митарствата на братята Кирил и Методий и гоненията срещу техните ученици, отчаяната борба на цар Самуил за независимостта на България, падането ѝ под византийско робство и… едно слабо познато събитие, свързано с датата 3 март, но през IX в., по-точно 870 г., след което България става православна, озовавайки се в окото на бурята, бушуваща между Константинопол и Рим за доминиране в църковната власт.
По-долу четете откъс от книгата:
Северната граница на империята. Плановете на българския цар Симеон
Симеон се възкачва на престола на около 25 години. През целия предишен период отношенията между Византия и България се поддържат и от едната, и от другата страна много предпазливо, като в същото време не можем да не отбележим, че Византия прави отстъпки в полза на своята съседка не само в материално отношение – отстъпва спорната територия на юг от Балканите до Месемврия (Загора). Да, България е поставена в изключително благоприятни условия спрямо империята в църковно, държавно и търговско отношение и е уместно да смятаме, че спрямо България империята жертва много от своите престарели предразсъдъци. Икономическите и държавните интереси на старата империя и новата едва започнала да се създава славянска държава са толкова тясно свързани, че византийските държавници, които своевременно виждат в България голяма военна и политическа сила, се стараят по всички възможни начини да удовлетворят исканията ѝ. И въпреки това веднага след възкачването си на престола Симеон започва война с империята. С днешна дата е трудно да бъдат разбрани истинските мотиви за недоволството на Симеон, които в летописа се свеждат до митнически недоразумения, възникнали в Солун заради тормоза, причиняван от византийските инспектори на българските търговци. Когато исканията, предявени от Симеон, остават неудовлетворени, той започва война, която е съпътствана с изключително важни последствия за по-нататъшната история на Източна Европа. След като преценява, че ще има полза да създаде проблеми на Симеон в северната част на владенията му, които остават недостатъчно защитени, цар Лъв увещава с подаръци влязлата за пръв път по това време в сферата на европейската история угърска, или маджарска, орда, която се скита в долините на днешна Молдавия, и я подстрекава да извърши нападение срещу България. Угрите имат голяма роля в историята, ще ги срещнем още много пъти, затова е интересно да се запознаем с тях в момента, когато започват да привличат вниманието на летописците.
Угърската орда всява ужас. Според свидетелството на очевидец това са дребни на ръст чудовища със смугли лица, с хлътнали очи, с гладко избръснати глави с три плитки, покрити с кожи на невиждани зверове. Устройството им е племенно; скотовъдството, ловът и риболовът задоволяват всичките им нужди. Основното им богатство се състои от бикове и коне, които лете и зиме пасат под открито небе. Заедно със стадата техните господари се придвижват от едно място на друго. Конят от детинство е неразделен приятел на угрите – те непрекъснато яздят, пътешестват, почиват си и разговарят, яхнали коне. Не познават използването на вълната и платовете, могат само да обработват кожите на убитите по време на лов зверове, с които се обличат. Изключително впечатление прави военното майсторство на угрите, което оказва огромно влияние върху системата на военното дело на средновековна Европа. Шумно се появяват на коне, покрити с брони или наметки от животински кожи, с колчани на гръб и с лък и стрели. В изстрелването на стрели от малки се сдобиват със забележително майсторство, с изумителна точност улучват целта, както яздят в галоп, избягват ръкопашния бой, предпочитат да се бият от голямо разстояние. Рядко водят бой по правилата и още по-рядко предприемат обсада на крепости. Ако врагът се спасява в крепост, те изчакват удобен момент да го заловят, скрити в засада, или отрязват пътищата за доставка на провизии. Избягват да нападат в големи плътни редици, а винаги са разделени на малки отряди, като оставят част от войската си в прикритие. Всичките им действия се отличават с изумителна бързина, което им дава възможност да придават на боя нов и неочакван развой. Моментното надмощие подлъгва неприятеля, който се мисли за победител, но при новата схватка търпи жестоко поражение. Щом разбият врага, угрите го принуждават да бяга и го преследват, докато не избият всички. Те имат вярване, че който падне на земята от техния меч, ще им служи като роб в задгробния живот. Затова не пленяват никого и нищо не може да спаси живота на онзи, който се озове в схватка с тях. Ето с какви съюзници се сдобива цар Лъв, след като неговата войска, изпратена срещу Симеон, е разбита през 894 г. и пленените войни са върнати обратно с отрязани ръце и крака. По заповед на императора Никита Склир прекарва с византийските плавателни съдове част от ордата на маджарите отвъд Дунав и им показва целта, заради която са подкупени. Беззащитната страна вече е подложена на страшно опустошение от тези диви ездачи, когато Симеон излиза насреща им. Но в началото конната войска на угрите има надмощие над славянското пешо опълчение и нанася на българите няколко поражения, които карат Симеон да търси защита зад стените на град Силистра, древен Доростол. Угрите не умеят да обсаждат силни градове и се прибират у дома с голяма плячка. Тогава Симеон, който на свой ред намира съюзник в лицето на друг чергарски народ – печенегите, събира сили и нанася поражение на угрите. Но заради постоянната война с арабите за Византия е много опасно да не цари мир по северната граница, затова царят предлага на Симеон благоприятни условия за мир и дори може би заплащането на ежегодна сума пари и тези условия са приети от Симеон. Ала и в по-нататъшните отношения между двете страни няма съгласие. През 896 г. Симеон нанася поражение на гърците край Булгарофигон южно от Адрианопол, след което отново са установени контакти с цел да бъде сключен мир. Но най-вероятно през тази първа половина от управлението на Симеон граничните недоразумения не секват, тъй като България се стреми да разшири границите си в Южна Македония до онези предели, които са очертани от славянките селища, стигащи до самия Солун. На двайсет километра от Солун, в селището Наръш, до 1898 г. има паднала на земята колона с гръцки надпис на нея, след посочената дата тя е взета от турското правителство и известно време се намира в подземията на генерал-губернатора на конака в Солун, където я разгледахме. Колоната и надписът на нея представляват твърде пикантен от гледна точка на съвременността паметник. Това е граничен стълб, с който през 904 г. е отбелязана официалната държавна граница между Византия и България, чието местонахождение, толкова близо до Солун, перфектно обяснява възможността за неспирни раздори между България и Византия. Както е посочено, стълбът е сложен през 904 г., и то според споразумение между двете страни, което се доказва от съдържанието на надписа: „Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеона, от Бога княз на българите, при Теодор олгу таркан и при комита Дристра.“ И двете титли, посочени тук, всъщност са исторически имена и самата дата на надписа съвпада с известното отслабване на византийското влияние в Македония. Това е период, през който Солун е подложен на нападение и опустошение от арабите на адмирал Химерий и следователно, когато под натиска на принудата империята може да направи най-големите отстъпки на Симеон. Според новото установяване на държавната граница трябва да се променят и църковните граници между епископиите, които принадлежат на Патриаршията и на Българския архиепископ, което се превръща в нов повод за раздори. Но фактът с огромна важност, посочван от този паметник, е, че в началото на Х в. с България граничат изконни византийски области, населени със славяни и частично с албанци, и че въпросното обстоятелство само набелязва най-важния процес на поглъщането на западната част на полуострова от България.
Можете да намерите книгата ТУК.
