Психологическият трилър „Дълбока вода“, вдъхновил предстоящия филм на Ейдриън Лайн, с ново издание

Новата книга от кралицата на криминалната литература Патриша Хайсмит е майсторски роман за пагубната сила на неосъществените желания

 

Патриша Хайсмит се превръща в истинско явление на световната литературна сцена. Още първият ѝ роман – „Непознати във влака“ – става основа за хитовата филмова адаптация на Афред Хичкок, а друг неин роман – „Талантливият мистър Рипли“ – е екранизиран от Антъни Мингела с участието на Мат Деймън.

Година преди обещаващата нова екранизация от режисьора Ейдриън Лайн („Девет седмици и половина“, „Фатално привличане“ и „Лолита“)  с участието на Бен Афлек и Ана де Армас на български език се появява и класическият психологически трилър „Дълбока вода“ – вторият роман на Хайсмит, който печели сърцата на критика и публика. 

Вик Ван Алън от три години спи в гаража си. 

Това е по-скоро удобство обаче – там той може да се буди през нощта и да се движи спокойно, без да се притеснява, че пречи на жена си Мелинда. Там са и неговите книги, хороскопите му, всичките му вълнуващи експерименти, които занимават любознателния му ум.

Вик се нанася в гаража, когато Мелинда се залавя с първия си любовник. След като аферата приключва, Мелинда не моли съпруга си да се върне… и той не пожелава. Нещата обаче далеч не са трагични и Вик не страда особено. Любовта между него и Мелинда може да си е отишла, но удобствата на брака допадат и на двама им. Дъщеря им няма да расте в разбито семейство, хорските езици няма да обсъждат развода им. Ако това означава Мелинда да води вкъщи различни любовници, така да бъде. 

Само да не бяха толкова глупави и самодоволни… За да се отърве от последното особено досадно попълнение в колекцията на жена си, Вик на шега му казва, че е отговорен за убийството на един от предните ѝ любовници. Случаят е останал неразрешен, извършителят никога не е хванат, колко му е идиотът да повярва във вината на Вик… 

Ала слуховете и подозренията пътуват със собствена скорост. А скоро нещата излизат извън контрол… Колко дълбока може да бъде тихата вода?

„Дълбока вода“ е майсторска психологическа драма за пагубната сила на неосъществените желания, които могат напълно да променят един обикновен човек и да го тласнат в пропастта на най-мрачните деяния.

Патриша Хайсмит е най-смъртоносният екзистенциалист на криминалната литература. Тя едновременно ни кара да се подсмихваме несъзнателно… и да ни побиват тръпки, пише Бостън Глоуб.

Из „Дълбока вода“ от Патриша Хайсмит

Може да бъде изображение с книга и текст, който гласи 'вода a ciela знам озадачено. разгоре патр патриша хай хайсмит дъл дълбока вода @ciela M'

… Малкълм Макрей беше рекламен агент – не от най-търсените, но отблъскващо самонадеян, сякаш всички са в краката му. Жените намират за очарователни такива като него, а мъжете най-често ги ненавиждат. Беше висок, слаб и изискан, с продълговато тясно лице, от което Вик не си спомняше нищо освен голямата брадавица върху дясната буза като на Ейбрахам Линкълн, както и че очите му май също минаваха за очарователни. Беше убит в апартамента си в Манхатън, без да се разбере защо, и до момента полицията не беше успяла да открие нападателя. Ето защо историята на Вик направи такова впечатление на Джоуел.

Вик се облегна още по-удобно на колоната, протегна крака и с необяснима наслада си заприпомня как веднъж на игрището за голф Мал стоеше зад Мелинда и обгърнал я с ръце, ѝ показваше един удар, който, стига да поискаше, тя би изпълнила по-добре от него. Спомни си и когато в три часа сутринта Мелинда предизвикателно се оттегли в стаята си с чаша мляко и предложи на Мал да отиде с нея да си поговорят. Тогава той седя упорито в хола, уж че чете, решен да не мръдне от мястото си, колкото и да напредне времето, докато Мал не излезе от стаята. Мелинда и Мал не можеха да се мерят по интелигентност и Мал би се отегчил ужасно, ако му се удадеше случай да прекара дори само половин ден с нея. Но малките примамки на секса си казваха думата. Мелинда винаги започваше първа горе-долу така: „Вик ли? Разбира се, че го обичам, но то е съвсем друго. От години е така. И с него е същото. Така че…“ Тия думи се казваха с вдигнати нагоре, пълни с очакване зеленикавокафяви очи. Мал беше излязъл от стаята на Мелинда след двайсетина минути.

Вик беше сигурен, че между тях не е имало нищо, никога. Но помнеше, че все пак изпита известно задоволство, когато научи, че миналия декември Мал е бил убит. (Дали пък не беше през януари?) Първата му мисъл тогава беше, че Мал е убит от някой ревнив съпруг.

За момент си представи, че онази нощ, след като той се е прибрал в пристройката на гаража, Мал се е върнал в стаята на Мелинда, той е научил за това, планирал е убийството до най-малката подробност и си е измислил предлог да замине за Ню Йорк, отишъл е у Мал със скрит под палтото ръжен (вестниците писаха, че убиецът трябва да е бил приятел или познат, защото по всичко личало, че Мал спокойно го е поканил вътре) и го е пребил до смърт – умело и без шум, без да оставя следи от пръсти (като действителния убиец); после веднага е отпътувал за Литъл Уесли, за да си създаде алиби, ако все пак го попитат, че по времето, когато Мал е бил убит, е бил на кино в „Гранд Сентръл“ – естествено, след това се е постарал да гледа филма.

– Виктор! – надвеси се над него Мери Мелър. – Какво си се замислил?

Вик се усмихна и бавно се изправи.

– Нищо особено. Изглеждаш превъзходно тази вечер. – Имаше предвид роклята ѝ.

– Благодаря. Какво ще кажеш да идем да поседим в някое ъгълче и да си поприказваме? Ще ми се да си смениш мястото. Цяла вечер все тук стоиш.

– Да седнем при пианото – предложи Вик, тъй като това беше единственото място, където двама души могат да седнат един до друг. В момента никой не танцуваше. Остави Мери да го хване за ръката и да го заведе до пианото. Знаеше, че тя не толкова иска да говори с него, колкото да бъде добра домакиня и да побъбри с всекиго и че го е оставила за накрая, защото е доста мъчен гост. И какво от това! Липсваше му всякаква гордост – както често гордо казваше на Мелинда, за да я подразни.

– За какво приказва толкова дълго с мисис Поднански? – запита Мери, като седнаха.

– За косачки. Нейната трябва да се наточи, а последния път нещо не е доволна от Кларк.

– И ти ѝ предложи услугите си. Не знам какво биха правили вдовиците в този град без теб, Виктор Ван Алън! Чудя ти се как намираш време за всичките тия добрини!

– Никак не ми е трудно – отвърна Вик, пряко волята си доволно усмихнат. – Доставя ми голямо удоволствие да намирам време за всичко.

– Намираш време и да изчиташ всички книги, които ние все оставяме за после! – засмя се Мери. – О, Вик, как те мразя! – Тя хвърли поглед към забавляващите се гости и отново погледна към него. – Надявам се, че твоят приятел мистър Наш се чувства добре у нас. Мисли ли да остава в Литъл Уесли, или е дошъл тук за малко?

Че мистър Наш вече не се чувства толкова добре, беше повече от ясно. Стоеше все така сам, втренчил поглед в някаква шарка върху навития на руло килим до краката му.

– Доколкото знам, ще бъде тук около седмица – нехайно отвърна Вик. – Дошъл е по работа.

– Значи не сте много близки.

– Не, просто познати. – Ненавиждаше да го намесват в историите на Мелинда. Не той, а тя се беше запознала един следобед с Джоуел Наш в бара на „Лорд Честърфийлд“, където ходеше почти всеки ден към пет и половина едва ли не само за да се среща с такива като него.

– Мили ми Вик, не си ли прекалено търпелив?

Той я погледна и по присвитите ѝ, леко овлажнели очи разбра, че алкохолът я е хванал.

– Знам ли.

– Така си е. Ще търпиш, ще търпиш, пък някой ден ще ти дойде до гуша. Е, чак скандал няма да вдигнеш, но поне ще си кажеш какво мислиш.

Последното прозвуча така кротко, че Вик се усмихна. След това бавно почеса с палец червеното петънце върху ръката си.

– Ще ми се да ти кажа още, както съм си пийнала три чаши и може друг път да не ми се удаде такъв случай, че според мене си направо чудесен. Толкова си добър, Вик – рече Мери така, че подчерта евангелския смисъл на думата и същевременно лекото си смущение, че може да влага такъв смисъл. Вик беше сигурен, че в следващия миг тя ще се разсмее и ефектът от думите ѝ ще рухне. – Ако не бяхме женени и двамата, сигурно още сега щях да ти направя предложение! – Последва смехът, който трябваше да заличи първоначалното впечатление.

Защо ли, недоумяваше Вик, всички жени, дори и омъжените по любов, които имат деца и общо взето сполучлив брак, смятат, че е за предпочитане мъж, който не търси с тях полова близост? Някакво сантиментално връщане към девствеността, глупава, напразна илюзия без каквато и да било действителна стойност. Та нали първи те биха се почувствали оскърбени, ако съпрузите им ги пренебрегнеха сексуално.

– За съжаление съм женен – рече той.

– За съжаление! – подигра го Мери. – Ами че ти я обожаваш! Целуваш земята под краката ѝ! Но и тя те обича, Вик, не забравяй това!

– Не искам да мислиш, че съм толкова добър, колкото ме представяш – почти я прекъсна Вик. – Имам си и лоши страни, но умея да ги прикривам.

– Ама разбира се! – засмя се Мери и се наведе към него, така че той усети парфюма й – необичайно съчетание на люляк и канела. – Да ти долея ли чашата?

– Имам засега, благодаря.

– Ето нà! Даже и с пиенето си добре! Какво е това на ръката ти?

– Ухапа ме дървеница.

– Дървеница ли?! Боже господи! Къде пък налетя на дървеница?

– В хотел „Грийн Маунтън“.

Мери недоверчиво отвори уста и после избухна в смях.

– И какво си правил там?

– Седмици напред бях поръчал; появят ли се дървеници, да ми ги събират, и така успях да се сдобия с шест. Това ми струва пет долара за почерпки. Сега дървениците живеят в стъклен буркан в гаража и си имат парче вата за спане. От време на време им давам да ме хапят, защото искам да поддържам нормалния им жизнен цикъл. Вече имам две купчинки яйца.

– Но защо ти е всичко това? – хихикаше Мери.

– Защото мисля, че в една статия в ентомологическото списание е допусната грешка относно възпроизводителния им цикъл.

– И каква е тя? – заинтригувана попита Мери.

– О, нещо съвсем дребно за инкубационния им период. Едва ли някой ще обърне внимание, макар че всъщност производителите на инсектициди би тря…

– Виик! – проточи се дрезгавият глас на Мелинда. – Моля те!

В изненадания му поглед проблесна едва доловимо оскърбление. После той стана от мястото си и с галантен жест посочи пианото.

– Изцяло е на твое разположение!

– Нима ще свириш? Чудесно! – доволно възкликна Мери.

Около пианото се подреждаше мъжки квинтет. Мелинда се спусна към столчето, при което кичур бляскава коса закри лицето ѝ като завеса за тези, които като Вик стояха от дясната ѝ страна. Какво пък, каза си той, кой по-добре от мене познава лицето ѝ? А и не му се щеше да го вижда, защото не се разхубавяваше след пиене. Дръпна се настрани. Сега целият диван беше свободен. Стана му неприятно, когато Мелинда с бесни трели започна „Убийството на Десето Авеню“, което свиреше отвратително. Неовладяно, неточно, даже някак притеснително, и въпреки това я слушаха. А след като я изслушваха, я харесваха ни повече, ни по-малко отпреди. Изглежда, свиренето не ѝ беше нито в плюс, нито в минус пред хората. Сбъркаше ли някоя песен и със смях, по детински огорчено закършеше ръце, обожателите ѝ я обожаваха пак толкова. Сега обаче нямаше да сбърка на „Убийството“, пък и винаги можеше да се оправи, като премине на „Трите слепи мишлета“. Вик седна на дивана. Всички бяха край пианото с изключение на мисис Поднански, Ивлин Кауан и Хорас. Шеметното встъпление на Мелинда в основната тема изтръгваше доволно сумтене от мъжката ѝ аудитория. Джоуел Наш беше превил гръб над пианото. Вик затвори очи. В известен смисъл затвори и ушите си и се замисли за дървениците.

По едно време заръкопляскаха, но бързо-бързо престанаха, защото Мелинда започна „Танцувам в тъмното“, което ѝ се удаваше по-добре. Вик отвори очи и видя, че Джоуел Наш го гледа с празен и същевременно напрегнат и доста уплашен поглед. Отново затвори очи. Беше отметнал назад глава, сякаш запленен слушаше музиката. Всъщност мислеше какво ли става в размътения от алкохола мозък на Джоуел Наш. Представи си как изглежда отстрани – доста пълното тяло върху дивана, кротко скръстените на гърдите ръце, заобленото лице, отпуснато в спокойна усмивка, която сигурно вече се е превърнала в загадка за Джоуел Наш. Навярно Наш си мислеше: може и той да е. Може затова да не го е грижа за Мелинда и мене. Може затова да е толкова особен. Та той е убиец.

Мелинда беше свирила около половин час, когато я помолиха да повтори „Танцувам в тъмното“. След това продължиха да настояват за още нещо, а Мери Мелър и Джоуел надвикваха всички.

– Ще трябва да си тръгваме. Късно стана – отсече Мелинда. Имаше навика внезапно да си тръгва, след като е свирила на пиано. Докато е на върха на триумфа. – Вик! – повика го тя с пръст.

Той покорно стана от дивана. Забеляза, че Хорас иска да му каже нещо. Сигурно всичко беше чул.

– Какви ги наприказва на твоя приятел? – Тъмните очи на Хорас искряха весело.

– Приятел ли?

Тесните рамене на Хорас се затресоха в сдържан смях.

– Ни най-малко не те обвинявам. Да не вземе само да се разбъбри.

– Пошегувах се. Мислиш, че не го е разбрал ли? – Опитваше се да бъде сериозен. С Хорас се познаваха добре. Той често му беше казвал да „скръцне със зъби на Мелинда“, при това беше единственият, който се осмеляваше да му го каже.

– Като че ли доста сериозно го е приел – рече Хорас.

– Е какво пък. Нека се разбъбри.

Хорас се засмя и го потупа по рамото.

– Само не се оставяй да те бутнат в дранголника, старче!

Мелинда леко залиташе, докато вървяха към колата, и Вик я прихвана за лакътя. Беше висока почти колкото него и винаги носеше обувки без токове, но не толкова заради Вик, а главно защото бяха по-удобни и защото така по-добре отговаряше по височина на средно високите мъже. Макар да се олюляваше, Вик чувстваше амазонската сила на високото ѝ здраво тяло, животинската ѝ виталност, която го теглеше напред. Мелинда вървеше към колата с неудържимия напор на кон, който се връща в яслата.

– Какво си казал на Джоуел? – попита тя, като седнаха в колата.

– Нищо.

– Трябва да си му казал нещо.

– Кога?

– Видях те да говориш с него – сънливо настоя тя. – За какво говорехте?

– За дървеници, струва ми се. Или, чакай, май с Мери говорихме за дървеници.

– О, боже! – възкликна раздразнена Мелинда и така равнодушно склони глава на рамото му, сякаш беше възглавница. – Трябва да си му казал нещо, защото след това държането му се промени.

– Той каза ли нещо?

– Не е важно какво е казал, важно е как се държа – провлачи тя последната дума. После заспа. Надигна се едва когато той угаси мотора в гаража, в просъница слезе от колата, промълви едно „Лека нощ, скъпи“ и влезе в къщата през вратата откъм гаража, която водеше към хола.

Гаражът можеше да побере пет коли, макар че имаха само две. Вик го искаше толкова голям, за да може да използва част от него като кабинет, да има къде да държи инструментите си, кутиите си с растения, аквариумите си с охлюви или каквото за момента предизвикваше интереса или изследователската му страст, а пък заемаше място, така че всичко да е в образцов ред и пак да има откъде да се минава. Спалнята му се намираше на срещуположната страна и за да влезе там, трябваше да прекоси целия гараж. Сега, преди да отиде да си легне, той се надвеси над кутиите с билки. От напръстничетата бяха покарали шест-седем бледозелени стръкчета, които вече оформяха типичните си трилистни снопчета. Две дървеници пълзяха по парчето вата и търсеха плът и кръв, но тази вечер Вик нямаше желание да им предлага ръката си и те бавно заотдръпваха плоските си тела, опитвайки се да се скрият от светлината на фенерчето му.

 

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.