Четем „Възпиране на Армагедон. Биография на НАТО“ от Питър Апс
По повод 75-годишнината от създаването му на пазара вече може да откриете знаковото издание на „Възпиране на Армагедон. Биография на НАТО“ от британския журналист Питър Апс, посветено на най-дълго просъществувалия военен съюз в историята.
Книгата се появява в превод на уважавания преводач Деян Кючуков като част от политическа поредица „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“, а официалното представяне на книгата ще се състои от 18:00 ч. на 21 ноември в литературен клуб „Перото“ (пл. „България“ 1, София). В разговора чрез видео връзка ще се включи самият Питър Апс, а участници ще бъдат проф. Тодор Тагарев и полк. Валери Рачев. Модератор ще бъде създателят на поредицата „Власт и отговорност“ Свилен Спасов.*
„Възпиране на Армагедон. Биография на НАТО“ е детайлен и задълбочен труд, който проследява събитията около създаването на НАТО, през най-горещите точки на противопоставяне от Студената война, на Балканите и в Близкия изток, та до последното десетилетие и завръщането на войната в Европа. Книгата изследва причините за неразбирателствата между САЩ и европейските съюзници, флиртуването с идеята за изолационизма отвъд океана и желанието на водещите държави от Стария свят да имат влияние върху глобалните събития.
Защо взаимоотношенията между държавите членки предоставят широк набор от предимства за съюзниците, включително права за базиране и прелитане, споделяне на разузнавателна информация, дипломатическа, икономическа и военна подкрепа; единен фронт в подкрепа на демократичните ценности и стабилността на международната система? Какви са основните критики към НАТО днес и защо той става жертва на фалшивите новини и пропагандата? Защо разнобой в алианса би предизвикал допълнително дестабилизиране на международния ред? В почти 600 страници Апс дава подробно обяснение на тези и други въпроси.
Базирайки се на множество документи, той излага блестящо написан и фактологично подплатен глобален разказ, изпълнен с напрежение, опасности, рискове, сблъсъци на тежки характери, както и на военна и политическа воля. От Корейската война, през Берлинската и Кубинската криза, та до хаотичната евакуация от Кабул – това е биография на един военен съюз, който създава история, но и бива постоянно предизвикван от нея.
Из „Възпиране на Армагедон. Биография на НАТО“ от Питър Апс
Глава 1.
Усещане за заплаха и страх
(2022–2023)
„Дали Естония е следващата?
Е… правим всичко възможно да го предотвратим.“
Естонският министър на отбраната
Хано Певкур, 16 февруари 2023 г.
Тече дванадесетият месец от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна. Сред горите на Централна Естония отеква звук от стрелба. Залегнали в облицованите с дъски окопи, войници поставят пълнителите в автоматите си и се взират между дърветата за настъпващи машини и пехота. Тежки британски танкове Challenger 2 се впускат с рев по горските пътеки, покрити с клони и камуфлажни мрежи, за да се сливат с боровете и снега. Наблизо чака датският Ютландски драгунски полк, оборудван с малко по-леките танкове Leopard. В подкрепа е и алпийската пехота на Франция, чиито умения за зимна и планинска война сега се тестват в Прибалтика.
„Сценарият симулира вражеско нахлуване в Естония“, споделя майор Ник Бриджис, началник-щаб на ръководената от Обединеното кралство естонска бойна група на НАТО в рамките на програмата Enhanced Forward Presence („Засилено предно присъствие“). „Те са проникнали доста далеч на запад, а сега ние се опитваме да предприемем контраатака.“ Докато войниците коленичат в плиткия сняг, един хеликоптер Chinook се приземява, вдигайки облаци от бял прах. Това е просто учение, но към него се подхожда много сериозно. Хиляда и петстотин километра на югозапад украинската армия се бори за оцеляване срещу Кремъл от близо година, като се съобщава за десетки хиляди убити или ранени.
За полковник Андрус Мерило, сивобрадия, напорист командир на Първа естонска пехотна бригада, учението „Зимен лагер“ е шанс да покаже пред врагове и съюзници, че страната му ще бъде също толкова трудна за завладяване, и да гарантира, че естонските войски и техните съюзници от НАТО са напълно подготвени за битка в сковаващия зимен студ, ако се наложи. По негови думи, събитията в Украйна са вдъхнали на войските му увереност, че това, което правят до момента, е правилно: „Русия е наш съсед от векове. Трябва да сме подготвени“.
Откакто Прибалтийските републики връщат своята независимост след разпада на Съветския съюз през 1991 г., мнозина предупреждават, че само силната отбрана и членството в НАТО са способни да защитят Литва, Латвия и Естония, както и другите нови демокрации от Източна и Централна Европа. Те кандидатстват за присъединяване към алианса през 2002 г., а президентът на Латвия Вайра Вике-Фрайберга описва членството в него като единствената гаранция, че съгражданите ѝ ще могат да си лягат вечер, „без да се тревожат, че някой ще почука на вратата им и ще ги качи на влака за Сибир“4.
Нахлуването на Владимир Путин в Украйна през февруари 2022 г. е поредното доказателство за това, заявява естонският премиер Кая Калас пред журналисти в щаба на НАТО в Брюксел 16 месеца по-късно. През 2008 г. Украйна получава принципна покана да се присъедини към алианса, но прекият път към членство ѝ е отказан, което я оставя в неясната „сива зона“ между Изтока и Запада. Според Калас сега светът плаща цената за това решение. Тя смята, че ако не е била допусната да се присъедини през 2004 г., Естония почти със сигурност е щяла да се изправи пред същите проблеми: „Всяка сива зона в Европа е източник на конфликти, а единствената наистина ефективна гаранция за сигурност е НАТО“.
За останалата част от алианса нахлуването в Украйна през 2022 г. е доза адреналин, която дава тласък на най-амбициозното планиране и операции от 50-те години на миналия век. „НАТО разчита на инерцията, а голяма част от нея се генерира от чувството за заплаха и страх“, казва бившият служител на американското разузнаване Андреа Кендъл-Тейлър. Това е динамика, която основателите на НАТО биха припознали.
Когато представителите на 12 нации подписват Северноатлантическия договор във Вашингтон на 4 април 1949 г., президентът Хари Труман го нарича „прост документ“, който би могъл да предотврати две световни войни, ако е съществувал по-рано. Той казва пред присъстващите: „С настоящия договор ние целим да освободим северноатлантическата общност от заплахата от потисничество и употребата на сила. Защитим ли този регион от войни, това значително ще доближи установяването на постоянен мир в целия свят“.
Истинският глобален мир може и да не е постигнат, но когато първото поколение посланици на НАТО поглеждат назад към първите четири десетилетия на алианса, те отбелязват, че той е надживял всички други значими международни съюзи в историята с изключение на Делоската лига – обединението на градове държави начело с Атина, формирано срещу персите през 478 г. пр.н.е. То просъществува 74 години и полага основите на съвременна Гърция.
През 1985 г. италианският дипломат Егидо Ортона пише, че НАТО възниква поради чувството за опасност. Резултатът е „съюз, още по-необходим и неизбежен днес, отколкото в момента на създаването си“. Андре де Стаерке, дългогодишният холандски посланик, допълва: „Аз лично не мога да се сетя за друг демократичен съюз, успял в мирно време и за неопределен срок да изгради нещо, което да се доближава до обща политическа или военна политика“.
Нищо от това не идва от само себе си – нужни са упорит труд, ангажираност, компромиси, а понякога и доза късмет. Когато една късна декемврийска вечер на 1947 г. в Лондон британският външен министър Ърнест Бевин за първи път представя концепцията на американския си колега, държавния секретар Джордж Маршал, за уморения американец е трудно да схване какво всъщност се предлага.
Но с развитието на идеята през следващите 16 месеца, създателите ѝ все по-твърдо вярват в нейния прост принцип: ако европейските демокрации успеят да се споразумеят със САЩ и Канада и да поемат ангажимент, че атаката срещу един ще означава атака срещу всички, това би могло да предотврати избухването на нов катастрофален глобален конфликт.
Когато обхватът на алианса става ясен в средата на 1948 г., американският посланик във Великобритания Луис Дъглас се пита дали САЩ „не отхапват прекалено голяма хапка“. Британски генерал, присъстващ на същата среща, признава, че алиансът „носи риск“, но предупреждава, че „по-голям риск би било, ако се допусне страните да бъдат нападани една подир друга“11. Първият генерален секретар на алианса Хейстингс Исмей по-късно пише, че именно такава е била стратегията на Хитлер през Втората световна война и че НАТО има за цел да не допуска това да се случи отново.
Американският дипломат Лушъс Батъл, един от последните живи свидетели на подписването на договора, го описва 50 години по-късно като „чудесна идея, превърнала се в превъзходно постижение“, но добавя, че „далеч не е имало всеобщо съгласие, че това е правилният път“.
Впрочем „всеобщо съгласие“ рядко се наблюдава и по-късно. Оцеляването и ефективността на НАТО не са нещо, което неговите членове могат да приемат за даденост. Историята му в редица отношения е серия от кризи, както вътрешни, така и външни. В една организация, почиваща изцяло върху „консенсуса“, където ветото само на една държава може да блокира дадено споразумение, дори наглед дребните несъгласия или недоразумения понякога се превръщат в значителни пречки.
През 2024 г. Северноатлантическият пакт навършва 75 години, с което ще измести Делоската лига от позицията на най-дълговечния многонационален съюз в световната история. Както министърът на отбраната на САЩ Джим Матис казва на Доналд Тръмп в началото на 2017 г., ако НАТО вече не съществуваше, то трябваше да бъде изобретено.
От момента на своето създаване то се оказа забележително ефективно в задачата си да гарантира, че „нито сантиметър“ от територията на страните членки няма да бъде завладян от чужда сила, ако заимстваме израза, използван от неговите лидери от 1950 г. насам („Зоната на НАТО“ не се простира пò на юг от Тропика на Рака, нито в Тихия океан, с изключение на колониалните територии като Британските Фолклендски острови). Като форум, на който демокрациите дебатират и се защитават, винаги е имало вероятност от търкания, подклаждани от политическото его, националните интереси и безмилостния поглед на международните медии, както и от потенциално враждебните чужди държави.
„Само ако разгърнете вестниците или включите телевизора, може да видите, че съюзниците от НАТО не са съгласни по много въпроси“, казва генералният секретар Йенс Столтенберг на пресконференция във Вашингтон по случай 70-ата годишнина на алианса през април 2019 г. Той дава за пример търговията, изменението на климата и отношенията с Иран, но добавя: „Силата на НАТО е, че въпреки тези различия винаги сме били в състояние да се обединим около нашата основна задача, която е да се браним и защитаваме взаимно“.
Последиците от нахлуването в Украйна през февруари 2022 г. демонстрират няколко дългосрочни истини за алианса и неговите членове. Първата е, че НАТО и неговите структури винаги се изграждат в трудни моменти, предлагайки както пречки, така и преимущества, щом настъпят по-спокойни времена. През първата година от своето съществуване след подписването на договора през 1949 г. алиансът няма никакви постоянни структури, а представлява само поредица от срещи, на които министри и генерали обсъждат сигурността на европейския континент. Месеци наред военните командири предупреждават, че ако Русия реши да нападне, защитата на Запада може да рухне в рамките на дни.
Първата война обаче настъпва в другия край на света. НАТО е едва на една година, когато севернокорейските войски предприемат мащабна и неочаквана атака отвъд 38-ия паралел през юни 1950 г. Те прегазват почти целия полуостров, преди да бъдат спрени от САЩ и техните съюзници. Възникналият конфликт води до около пет милиона жертви и предефинира самата същност на алианса.
В края на 1951 г. Труман призовава американския генерал Дуайт Айзенхауер, архитекта на съюзническата победа в Европа през Втората световна война, обратно в американската армия. Той става първият върховен главнокомандващ съюзническите сили на НАТО в Европа (Supreme Allied Commander Europe, или съкратено SACEUR). В рамките само на година Айк и още мнозина от екипа, планирал десанта в Нормандия, изграждат основите на съвременната военна машина на алианса.
„Смятам НАТО за най-важната организация в света днес“, казва неговият заместник, фелдмаршал Бърнард Монтгомъри, пред студенти в колежа по отбрана на НАТО през 1953 г. „Твърдо съм убеден, че ако тя беше възникнала по-рано, нямаше да има Втора световна вой-на… Вярвам също, че в нейното укрепване се крие основният залог за предотвратяване на Трета световна война“.
На фона на конфликта в Украйна мнозина наблюдатели, особено в Източна Европа, смятат, че алиансът отново е достигнал повратна точка. „Агресията не може да носи печалба“, казва естонският министър-председател Калас през декември 2022 г. „Ако нападнеш суверенна държава, не бива да си тръгваш с повече територии или повече ресурси, а да бъдеш наказан за постъпката си, защото ние сме възприели международен ред, основан на правила, според които е незаконно да се напада чужда държава“.
Едва четири месеца след инвазията екипът за политическо планиране изготвя първата нова стратегическа концепция на НАТО от 2010 г. насам. Докато предишната ѝ версия гласи, че евроатлантическата зона е „в мир“, тази изрично казва обратното. Според нея нахлуването на Русия е „разрушило мира и сериозно е променило средата на сигурност“. Допълнителни утежняващи фактори са „всеобхватната нестабилност, нарастващата стратегическа конкуренция и настъпващият авторитаризъм“. Според документа трите основни задачи на НАТО сега са „възпиране и отбрана“, „предотвратяване и управление на кризи“ и „кооперативна сигурност“. Длъжностните лица отново говорят за обща цел, особено тези от Източна Европа. „Има определено усещане за мисия“, заявява един млад служител, едва прехвърлил 30-те. „НАТО днес е по-обединено, отколкото съм го виждал някога“, казва пред репортери в Полша генерал Кристофър Каволи, командващ американските сили в Европа, наскоро поел бившия пост на Айзенхауер като SACEUR. „Работя в него, откакто бях лейтенант през 1998 г., и мога да ви кажа, че никога не съм виждал подобна решимост… Това е забележително.“
„Той (Путин) допусна голяма грешка, като нахлу в Украйна, защото тотално подцени украинците, тяхната сила, устойчивост и смелост“, коментира Столтенберг. „Той напълно подцени също НАТО и неговите съюзници… Това е най-успешният съюз в историята заради нашето единство и способността ни да се адаптираме. Ако светът се промени, НАТО също се променя.“
За всеки, който се пита дали една модерна западна демокрация може да удържи съгласувана и брутална атака от страна на авторитарна държава като Русия, успехът на Украйна да оцелее при първоначалната атака е окуражаващ. Но самите мащаби на войната и произтичащите от нея човешки загуби надминават всичко, което алиансът е допускал в новата си история. Според докладите на ООН цивилните жертви през първата година са около 8500, но самите служители, които са ги изготвили, признават, че реалната цифра вероятно е значително по-висока. Въз основа на сателитни кадри Associated Press преброява над 10 000 нови гроба само в крайбрежния град Мариупол след опустошителната му обсада и превземане, като предупреждава, че още много тела вероятно са останали под развалините, докато руските булдозери разрушават кварталите. Някои местни източници определят броя на загиналите в града на 25 000, а според други той е три пъти по-висок.
Други местни свидетелства са не по-малко обезпокоителни. През април 2022 г. украинските войски влизат отново в град Буча в Киевска област и откриват по улиците десетки трупове, част от които с ръце, вързани зад гърба. Украинското правителство по-късно определя броя на загиналите на 458. Служителите, планиращи съюзната отбрана, сега имат ужасяващ визуален пример за това как може да изглежда дори една локална война в Европа. „Това е най-големият конфликт на европейския континент след Втората световна война“, казва високопоставен служител на алианса. „Никога повече не бива да се допуска (клане в стила на) Буча на територията на НАТО.“
* * *
Бившият посланик на САЩ в НАТО Доналд Ръмсфелд веднъж коментира, че алиансът има късмета да бъде „спасяван“ веднъж на десетилетие от поредната криза с Кремъл. През първите 15 години на новия век обаче много от лидерите му разглеждат Русия на Путин по-скоро като партньор, отколкото като потенциален враг.
Тъй като непосредствените граници на НАТО се смятат за незастрашени, алиансът пренасочва вниманието си „извън зоната“, като се намесва първо в Балканските войни през 90-те, а след 11 септември 2001 г. и в Афганистан. Подобно на по-късната война през 2011 г. в Либия, това често са противоречиви действия. Загрижеността относно действията на Русия нараства постепенно след 2007 г., когато Естония е подложена на предполагаемо руска кибератака. Следва войната с Грузия през 2008 г. и поредица от все по-агресивни руски военни учения в Източна Европа, включително и такива, симулиращи ядрени удари срещу страни членки на НАТО.
Анексирането на Крим през 2014 г. и последвалите боеве в Източна Украйна твърдо поставят ударението върху възпирането на Русия и НАТО изпраща първите групи за Засилено предно присъствие в Източна Европа. През март 2020 г., в разгара на пандемията от COVID-19, САЩ се ангажират с поредицата от годишни учения DEFENDER. Те включват прехвърляне на сили през Атлантика към континентална Европа, по подобие на ученията REFORGER от 70-те и 80-те, характерни за епохата на Студената война. Столтенберг коментира: „Алиансът всъщност беше доста подготвен за инвазията през 2022 г., отчасти защото имахме много прецизна разузнавателна информация, но и защото руската инвазия следваше модел, вече познат от Чечня, от Грузия, а след това и от Крим… Като хора може да сме шокирани от бруталността, но не и изненадани от факта, че президентът Путин нахлу в Украйна“.
Можете да откриете книгата ТУК.
