Четем „Непокорните“ на Емилия Харт, отличен за най-добър дебют в „Гудрийдс“ за 2023 г.

Facebook

Twitter

Linkedin

email

В книжарниците вече е „Непокорните“ на Емилия Харт, дебютният роман, който веднага изстреля младата писателка в орбитата на голямата литература и ѝ донесе любовта на читателите, определили го с гласуване в „Гудрийдс“, най-голямата читателска платформа със 150 милиона членове от цял свят, за най-добър исторически роман на 2023 г. и за най-добър дебют за 2023 г.

„Непокорните“ на писателката с британски и австралийски корени, който излезе с логото на издателство „Лабиринт“, ще ни запознае със съдбата на три жени. Необикновени личности, носещи дарбата да разбират природата по един по-магичен начин.

Три жени, три съдби, свързани не само от общата кръв и житейските несгоди, но и от високата цена, която трябва да платиш за дарбата си, от волята да не се примиряваш с неправдите, да загърбиш смело миналото и да започнеш отначало. Защото винаги има надежда.

2019 година

Кейт изоставя всичко и от Лондон бяга в дълбоката провинция, в стара къща, завещана ѝ от нейна далечна роднина. След като се заселва в нея, тя започва да подозира, че къщата пази тайна, останала още от гоненията на вещиците през ХVІІ век.

1942 година

Вайълет мечтае да получи образование, но не може да се измъкне от семейното имение. Изгубила е отдавна майка си и единственото, което ѝ е останало за спомен от нея, са един медальон и тайнствен надпис върху стената в стаята ѝ.

1619 година

Алта от малка е обучавана на магия, която обаче прибягва не до заклинания и вълшебни отвари, а до дълбоката лечебна връзка с природата. Когато я обвиняват във вещерство и я съдят за убийството на местен фермер, Алта знае, че трябва да впрегне всичките си сили, за да се спаси.

„Емилия Харт много умело ни представя сериозни проблеми. Начинът ѝ на писане е много фин и деликатен. Тези три жени, живеещи в различни епохи са от една фамилия. Много е интересно, че дори природата оставя едни малки улики за техните дарби. Чрез елементи на магически реализъм, природата действа като един постоянен пътеводител в техния живот“, споделя Ия Цветанова от издателство „Лабиринт“ в интервю за БНР.

„Самата Емилия Харт започва да пише романа по време на пандемията. Тогава тя има късмета да е в един доста уединен район в Англия близо до Ланкастър, където се е случил най-големият съдебен процес за обвинени във вещерство. Разхождайки се из този скалист район, попива от местността и природата. Замисля се как тази красота е била свидетел на много жестокости в миналото… Особено към жените“, допълва още Ия Цветанова.

По-долу четете откъс от книгата: 

АЛТА

Надзирателите ме поведоха надолу по тясно каменно стълбище към тъмницата. Ако замъкът ме беше погълнал, то сега се намирах в търбуха му, защото тук беше още по-тъмно, отколкото в килията в селото, където ме бяха държали.

Ту усещах глад, ту ми се гадеше, а жаждата дереше гърлото ми. Сърцето ми блъскаше при вида на тежката дървена врата. Вече бях толкова слаба. Не знаех колко още ще издържа.

Ала този път ми дадоха провизии, преди да ме заключат – тънко одеяло, гърне, стомна с вода. И стар комат хляб, който изядох бавно: отхапвах малки парченца и ги дъвчех, докато устата ми не се напълни със слюнка.

Обърнах внимание на обстановката едва когато се нахраних и свитият ми стомах вече беше пълен. Не ми бяха оставили свещ, но високо в стената имаше малка решетка, откъдето се процеждаше гаснещата дневна светлина.

Каменните стени бяха студени и когато отдръпнах пръстите си, видях, че са влажни. Някъде нещо капеше и звукът отекваше като предупреждение.

Сламата под краката ми беше подгизнала, плесенясала, сладкият мирис на разложение се смесваше с вонята от стара пикня.

Усещаше се и друга миризма. Замислих се за всички, държани тук преди мен и пребледнявали като платно в мрака в очакване на участта си. Надушвах именно тяхната съдба, сякаш се бе просмукала във въздуха, в камъка.

Страхът пулсираше в мен, вдъхваше ми сила за това, което трябваше да сторя.

Вдигнах ризата си и студеният въздух обля корема ми. После, стиснала зъби, започнах да дращя, та ноктите ми да разкъ­сат малкия израстък под гръдната ми кост. Под сърцето.

Точно когато ми се струваше, че повече не мога да понасям болката, почувствах как плътта се отделя, а после и гъстата мокра кръв със сладък мирис, изпълнил въздуха. Съжалявах, че нямам мед или мащерка, за да направя лапа за раната, за­това се задоволих с малко вода от стомната. Промих раната колкото се може по-добре, а после легнах и се завих с одеяло­то. Сламата не ме предпазваше от студения под и костите ми трепереха от студ.

Едва тогава си позволих да се замисля за дома си: за мал­ките стаи, спретнати и пълни с буркани и стъкленици, за нощ­ните пеперуди, които вечер танцуваха около свещите. А навън се простираше градината. Сърцето ми се свиваше при мисълта за растенията и цветята ми, за скъпата ми козичка, която ми осигуряваше мляко и уют, за чинара, който ме приютяваше под сенчестите си клони. За първи път, откакто ме откъснаха от сламеника ми, си позволих да заплача. Питах се дали няма да умра от самота, преди да имат възможност да ме обесят. Ала в този миг нещо ме докосна по кожата леко като целувка. Беше паяк с крака и хелицери*, които се синееха на лунната свет­лина. Новият ми приятел пропълзя във вдлъбнатината между врата и рамото ми и се закрепи за косата. Изпитвах благодар­ност за присъствието му, което повдигна настроението ми дори повече от хляба и водата.

Докато наблюдавах как един лунен лъч танцува през решет­ката, се чудех кой ли на следващия ден ще свидетелства срещу мен. После се сетих за Грейс.

Бях сигурна, че няма да заспя. Но тъкмо се бях отърсила от тази мисъл, когато ме събуди скърцането на отваряща се вра­та. Паякът избяга от светлината на факлата, а сърцето ми се сви при вида на мъжа в ланкастърска ливрея. Каза ми, че про­цесът скоро щял да започне. Трябвало да се приведа в прили­чен вид.

Даде ми рокля от груб плат, която миришеше на пот. Не исках да мисля кой я е носил по-рано и къде е сега. Трепнах, когато платът се допря до раната ми, но щом мъжът се върна, се зарадвах, че имам прилична дреха, макар и грубо изработе­на. Искаше ми се да имам шапка или нещо, с което косата ми да изглежда по-спретната, защото висеше пред лицето ми на сплъстени кичури. И още повече ме засрамваше.

Майка ми винаги ме учеше, че чистотата подбужда ува­жение и че уважението струва повече от всички богатства – особено за нас, които често страдахме от липса и на двете. Миехме се всяка седмица. От жените Уейуърд никога не се носеше миризма на застояла пот, дори в разгара на лятото. Вместо това миришехме на лавандула за защита. Съжалявах, че сега нямам малко лавандула. Разполагах обаче единствено със съобразителността си, притъпена от липсата на нормална храна и сън.

Мъжът ме окова за краткия път между тъмницата и съдеб­ната зала. Постарах се да не потръпна при допира на студения метал до кожата ми и държах главата си високо вдигната, дока­то се качвахме по стълбите и влизахме в залата.

Прокурорът стана от мястото си и се отправи към скамей­ката, където седяха съдиите. Стъпките по дъските изпълниха сърцето ми със страх и аз се разтреперих в неприятната тиши­на преди речта му.

Все пак не бях подготвена за ужасяващите му думи. Бле­дите му очи горяха, докато ме заклеймяваше като опасна зло­намерена вещица в плен на самия Сатана. Каза, че съм била въвлечена в най-пъклените практики на вещерството и магьос­ничеството, за да отнема живота на господин Джон Милбърн, който бил невинен и богобоязлив земевладелец. С всяка след­ваща дума гласът му ставаше все по-силен, докато не закънтя като предвестник на гибел в главата ми.

Той се обърна и изсъска заключителните думи.

– Уверен съм – започна, – че господата съдебни заседатели ще ви намерят за такава, каквато сте. Виновна. – После се обър­на към съда: – Призовавам първия свидетел да даде показания срещу обвиняемата.

Кръвта забушува в ушите ми, когато видях кого водят прис­тавите към свидетелската ложа.
Грейс Милбърн.