„От тук до великата неизвестност“: Четем мемоарите на Лиса Мари Пресли

„От тук до великата неизвестност“ на Лиса Мари Пресли и Райли Киоу е най-новото заглавие, което излезе на български език с импринта INK на издателство Locus Publishing.

Дъщеря на американска легенда, израснала сред природата на „Грейсленд”, Лиса Мари Пресли за пръв път разказва цялата си история в тези сурови, увлекателни, уникални мемоари, завършени точно и вярно от нейната дъщеря Райли Киоу.

През 2022 г. Лиса Мари Пресли помолила дъщеря си да ѝ помогне най-накрая да завърши нейните отдавна започнати мемоари. Месец по-късно Лиса Мари починала и светът никога нямало да узнае историята ѝ, описана със собствените ѝ думи, никога нямало да разбере колко пламенна, жизнерадостна, грижовна и сложна е била жена, която Райли обичала и за която сега скърбяла. 

Райли взела касетите, които майка ѝ била записала за книгата, легнала в леглото си и започнала да слуша безкрайните истории на Лиса Мари как разбива колички за голф с приятелите си в имението „Грейсленд”, за безусловната любов, която баща ѝ изпитвал към нея, за времето, което прекарвали на горния етаж само двамата. Как я измъкнали пищяща от банята, докато тичала към тялото му на пода. Как живяла в Лос Анджелис с майка си, как я изпращали в училище след училище, винаги изключвана, винаги създаваща проблеми. За продължилата през целия й живот връзка с Дани Киоу, за брака ѝ с Майкъл Джексън, за общото между тях. За майчинството. За силната ѝ пристрастеност към наркотични вещества. За вечната скръб. Райли разбрала, че трябва да изпълни желанието на майка си да разкрие тези спомени, ярки и болезнени, на света. 

За да опознаят майка ѝ. 

Тази необикновена книга е написана с гласовете на Лиса Мари и Райли, майка и дъщеря, които общуват – от този свят с отвъдния – опитвайки се да се излекуват взаимно. Силно въздействаща и дълбоко откровена, „От тук до великото неизвестно” не прилича на никоя друга книга – последните думи на единственото дете на една американска икона.

ЛИСА МАРИ ПРЕСЛИ, певица и автор на песни, е родена в Мемфис и израснала в „Грейсленд” като единствено дете на Елвис и Присила Пресли. Музикалната й кариера включва три студийни албума: To Whom It May Concern, Now What и Storm & Grace, първият от които е сертифициран като златен. Лиза Мари почива през януари 2023 г. 

РАЙЛИ КИОУ е актриса, номинирана за наградите „Еми”, „Златен глобус” и „Независим дух”. Тя е известна с участието си в Under the Bridge, Daisy Jones & The Six, Zola и др. Освен това, тя е сърежисьор на War Pony, който спечели „Златна камера” за най-добър първи игрален филм в Кан, и съосновател на продуцентската компания Felix Culpa с Джина Гамел. Райли Киоу е най-голямата дъщеря на Лиза Мари Пресли и единствен попечител на „Грейсленд”.

По-долу четете откъс от книгата:

Първа глава

На горния етаж в “Грейсленд”

Имах чувството, че баща ми може да променя времето. За мен той беше бог. Избрано човешко същество.

Човек можеше да види душата му. Ако беше в кофти настроение, навън беше кофти; ако бушуваше буря, това беше, защото той всеки момент щеше да избухне. По онова време вярвах, че той може да предизвика буря.

Да го направя щастлив, да го накарам да се разсмее – това беше най-важно за мен. Ако знаех, че нещо му е смешно, правех го при всяка възможност, за да се възползвам от това, за да го забавлявам. Когато изЛисахме от „Грейсленд”, феновете винаги крещяха: „Алвис! Алвис!“ с техния южняшки акцент. Веднъж имитирах някого как го прави и той припадна от смях, направо умря. Мислеше, че това е най-смешното нещо, което някога е чувал.

Друг път лежах в леглото ми с форма на хамбургер – огромно черно-бяло вълнесто легло, към което водеха стъпала, а той седеше до мен на стол. Погледнах го и попитах: – Колко пари имаш?
Той падна от смях от стола. Не можах да разбера защо това е толкова смешно.

Бях супер свързана с него. Близостта ни беше много по-голяма, отколкото някога съм изпитвала към някого в миналото.

Той много ме обичаше и беше абсолютно всеотдаен, хиляда процента с мен, доколкото можеше, въпреки всички около него. Даваше ми толкова много от себе си, колкото можеше, повече, отколкото би могъл да даде на някой друг.

Въпреки това, изпитвах и страх от него. Беше емоционален, човек не искаше да го ядоса. Ако някога го ядосвах или ако изобщо ми се разсърдеше, имах чувството, че идва краят на света. Не можех да понеса това.

Когато ми беше ядосан, приемах това толкова навътре, че просто бях съкрушена. Търсех одобрението му за всичко. Веднъж ударих коляното си и той каза:

– Дявол да го вземе, защо ти трябваше да се нараняваш?
Това ме съсипа.

Мама била глезла, дъщеря на военен пилот. Запознала се с баща ми на четиринайсет и родителите ѝ го позволили. Времената били други.

Тогава приемали родилките в болница. Приспивали ги и после се събуждали с бебе. Тя влязла в болницата бляскава и красива, а когато дошла в съзнание, просто ѝ връчили едно дете.

Майка ми разправяше, че мислела да се опита да падне от коня си, за да пометне.

Не искала да напълнее по време на бременността. Смятала, че така няма да изглежда добре като съпруга на Елвис. Толкова много жени го преследвали, до една красиви. Искала той да ѝ посвещава цялото си внимание. Била толкова разстроена, че е бременна, та отначало ядяла само ябълки и яйца и така и не напълняла много. Веднага съм се превърнала в трън в петата ѝ и винаги съм усещала, че не ме иска.

Вярвам във вътреутробната енергия, затова може би вече съм усещала желанието ѝ да опита да се отърве от мен. В крайна сметка просто решила да ме задържи, но по онова време нямала кой знае какви майчински инстинкти.

Именно това може да е моят проблем.

* *

Когато бях малка, често гледах как майка ми се гримира. В банята ѝ имаше две мивки, а между тях огромна тоалетка. Майка ми имаше повече грим, отколкото едно малко момиче би могло да мечтае – MAC и Kevyn Aucoin, чекмеджета пълни с четки и моливи за устни, сенки за очи и най-известният цвят за устни на MAC – Spice.

Тя очертаваше устните си – като лъка на Купидон, който обичаше и който всички сме наследили от баща ѝ – като се гледаше в малко огледало на тоалетката, а аз си мислех, че са перфектни. За мен тя беше най-красивата жена на света.

Погледнах я и попитах:

– На колко години си?

Това беше първият път, когато се замислях за възрастта ѝ. Тя се засмя и отговори:

– На двайсет и осем.

Колко млада беше.

Мама винаги се чувстваше съкрушена, недостойна за обич, непривлекателна. Тя изпитваше дълбоко чувство за малоценност, така и не можах да разбера защо. Прекарах целия си живот в опити да открия отговора. Майка ми беше невероятно сложен и дълбоко неразбран човек.

В моето семейство има дълга история на млади момичета, които стават майки – прабаба ми, баба ми и майка ми са родили първите си бебета млади, когато самите те са били невръстни.

Спомням си, че когато пораснах, ми се искаше да съм била майка на майка ми и майка на баба ми. Започнах да осъзнавам какво пропускат всички млади майки.

* *
Разказваха ми, че историята около раждането ми била забавна. Татко бил много притеснен, всички били притеснени. Направили куп репетиции, опитвайки се да намерят най-бързия път до болницата. Били изминали няколко пъти пробно маршрута и всичко вървяло като по ноти. И накрая Джери Шилинг, един от най-старите приятели на татко, който шофирал, за малко да отиде в грешната болница.

После съм се родила.

Мама искала да изглежда добре за баща ми, затова решила да си сложи изкуствени мигли, преди той да дойде да ни види. Тя обаче все още била замаяна от упойката и ги залепила на огледалото, вместо на клепачите си.

После имало пресконференция – мама и татко излезли от болницата, помахали с ръце, всички ги снимали. Пресата винаги присъстваше, от самото начало, от деня на раждането ми.

След това ме отвели у дома в „Грейсленд”.

* *

„Грейсленд” бил построен през 1939 г. от един лекар и съпругата му – Том и Рут Мур. Земята била дарена на семейството от лелята на съпругата, Грейс, затова кръстили имението на нея. Елвис харесал името толкова много, че го запазил, когато през 1957 г. платил 102 000 долара за тогавашната къща с площ от 930 квадратни метра и 56-те декара около нея.

Тогава районът, на 8 километра южно от Мемфис, все още бил провинциален – там нямало нищо. Имението станало част от самия град едва през 1969 г.

През май 1957 г. майката на Елвис, Гладис, баща му Върнън и баба му Мини Мей се нанесли – Елвис пристигнал малко по-късно, на 26 юни 1957 г. (трябвало да се направи ремонт, а той се снимал във филма Jailhouse Rock). След завръщането на Елвис от службата му в армията там дошли да живеят и други хора, сред които Чарли Ходж и Джо Еспозито от така наречената Мемфиска мафия, антуражът на Елвис, който бил с него в „Грейсленд” от изгрев до залез.

Стаята на бабата му била на горния етаж, но когато майка му починала, Мини Мей се преместила на долния етаж. През 1967 г., когато Присила забременяла, двамата с Елвис превърнали една от стаите на горния етаж в детска; там била стаята на майка ми.

В сравнение с днешните големи къщи, тази в „Грейсленд” не изглежда такава – посетителите често са поразени от това колко е малка. Когато Елвис я купил, обаче, тя била не само голяма, а представлявала нещо много повече от обикновени размери и площ.

До 1953 г. семейство Пресли живеело доста скромно. „Грейсленд” бил физическото проявление на най-невероятната сбъдната американска мечта. Елвис бил момче от малък град в семейство от малък град, потънало в бедност, но постигнал огромен успех, превръщайки се като по чудо в богоподобна фигура, най-голямата звезда на планетата. Въпреки това, той си останал южняшко момче, което просто трябвало да купи на любимата си майка голяма стара къща.

Елвис бил решен да превърне новия си дом в разкошно място, а това, което прави един южняк, е да подслони цялото семейство – лелите, братовчедите, всички. Когато човек е роден в бедност, негово задължение е да доведе всички със себе си и именно това направил той.

Къщата е заобиколена от голяма скална стена с известните музикални порти отпред и порта за охраната вдясно. Докато карате нагоре по криволичещия път, пред вас се издигат четири гигантски бели колони, пазени от два каменни лъва.

Цялото място ухае на Юг, особено през лятото. Летният въздух е мек, а нощем има светулки. Къщата е заобиколена от красиви дървета – магнолии, брястове, върболистни дъбове, червени кленове, пекани, диви черни череши.

Щом влезете през входната врата, веднага вдясно е всекидневната с витража с емблематичните сини пауни, един телевизор и роял. Стълбите пред вас водят към спалните на Елвис и мама. Вляво е трапезарията, чийто акцент са плюшени завеси от пода до тавана над черен мраморен под.

Кухнята също е на първия етаж, там е и известната стая, обзаведена като джунгла, с мъхест килим и вътрешният водопад. Долу ще намерите стаята за билярд с тапицирани стени и таван. Това е друго място, подобно на стаята – джунгла, където да се скриете.

В задната част на „Грейсленд” са конюшните, кортът за ракетбол, а до кабинета на Върнън има люлка, която била на мама.

Докато растяхме, двамата с брат ми Бен прекарвахме ваканциите в „Грейсленд”. В края на всеки ден, когато обиколките за посетители най-накрая приключваха, двамата се размотавахме из къщата със семейството си, хапвахме обилно за вечеря, тичахме неудържимо, скачахме по диваните, играехме билярд. Въпреки че беше отворен за посетители, когато бяхме там, „Грейсленд” беше просто нашият дом.

Странно и невероятно е историята на вашето семейство да бъде запазена завинаги на мястото, където се е случило всичко.Сякаш целият живот, изживян в тази къща – смехът, сълзите, музиката, мъката, любовта – продължава да се изживява отново и отново, надолу по стълбището, в стените.

Усещам присъствието на моите предци там.

* *

Очевидно в света има най-малко шест центъра на духовна енергия – като Хавай и Йерусалим – места, чието въздействие е научно доказано.

„Грейсленд” беше такова място.

Човек го усещаше, когато беше там. Чувстваше се добре, презареден. Татко ми ходеше там да се презарежда.

На горния етаж в „Грейсленд” беше само неговият апартамент и моята стая – това е. Вратата към горния етаж обикновено беше затворена и никой никога не се качваше там освен нас двамата. Дори като дете знаех, че това е супер специално – никой, освен може би някоя приятелка, нямаше такъв личен достъп.

Горният етаж в „Грейсленд”. Само моята и неговата стая. Убежище, в което да бъда с него.

Спалнята му имаше гигантски двойни винилови врати в черно и златисто, които се отваряха към малък коридор, а след това, точно зад ъгъла, беше моята спалня. Когато се качвах горе, трябваше да мина покрай неговата спалня, за да стигна до моята. Ако виниловите врати бяха затворени, това означаваше, че той спи. Ако бяха отворени и бях направила някоя беля, а това се случваше често, трябваше да се промъквам крадешком. Но когато тези врати бяха отворени, винаги гледах да надникна, за да видя какво прави. Той или гледаше телевизия, или разговаряше с хора, или четеше.

От другата страна на пасището имаше къща, която татко беше купил за дядо ми. Баща ми беше нощна птица и от време на време ме събуждаше, качваше ме в количка за голф и ме водеше на гости при Върнън, който никога не беше готов за това. Оставахме там час-два и след това се връщахме с количката в къщата.

Когато Върнън беше наоколо, не можех да си позволявам много волности. За мен той беше някак по-властен. Не бях близка с него. Избягвах го всячески. Иска ми се да имах по-различни отношения с дядо ми. Аз просто се криех от него.

Тези нощни отскачания с количката до Върнън обаче всъщност представляваха просто време, което татко искаше да прекара сам с мен.

Татко беше истински южняк.

Никой не казва „по дяволите“ като южняците, по правилния начин, влагайки правилната емоция и с правилната интонация. Когато се прави както трябва, то е забавно. Чувах го непрекъснато. Татко и всичките му приятели го произнасяха по един и същ начин.

Исках да отида в зоомагазина, затова една вечер татко го затвори и ме заведе там, придружен от антуража си. Всеки можеше да си избере домашен любимец. Аз избрах малко бяло пухкаво кученце, а татко померан на име Едмънд. Малко по-късно бях в стаята си, а на него току-що му бяха занесли закуска, както винаги правеха. След това чух гръмко “ПО ДЯВОЛИТЕ!” Изтичах в стаята му, а той каза:

– Това проклето куче току-що ми открадна бекона!

Едмънд бил скочил на леглото му, отмъкнал парче бекон и избягал с него на долния етаж. Той беше дяволски ядосан на това куче. След това Едмънд стана кучето на леля ми Делта.

Друг път, докато си седях горе в стаята и гледах телевизия, щом чуех „По дяволите!“ прекосявах коридора до стаята му, за да разбера какво става.

– По дяволите, не мога да кихна – трябва да кихна, а не мога да го направя! – спомням си, че каза веднъж, докато най-накрая киха.

В стаята си имах два шкафа пълни с плюшени животни, и един ден ми се стори, че видях нещо вътре – може би мишка, плъх или нещо подобно – и се изплаших. Хукнах навън и намерих татко.

– Татко, в стаята ми има нещо!

Татко грабна палката си и един бастун, влезе в стаята ми и затвори вратата след себе си. След това чух трясък и шум от удари и той извика:

– Проклет кучи син!
Той налагаше с всичка сила плюшените играчки, опитвайки се да намери това нещо, каквото и по дяволите да беше, но то продължаваше да му бяга. Накрая го уби, но никой не го изхвърли и помня, че цял месец след това от вътре се разнасяше гадна миризма.

Един ден, докато бях в стаята си, чух поредното „По дяволите, кучи син!“, което този път се разнесе някъде отпред в къщата, последвано от оглушителен изстрел.

Изтичах надолу по стълбите заварих татко седнал в шезлонг под едно дърво. По дървото се била спуснала змия, която щяла да го ухапе по крака и той я застрелял.

Всички се плашеха от него. Ако изглеждаше ядосан, хората не смееха да се засмеят. Аз обаче го познавах и за мен тези неща бяха забавни. Неговият гняв беше някак смешен. Това ме караше да го обичам още повече.

Страдах от ужасни болки в ушите и веднъж татко ме закара по малките часове при д-р Кантор. Пищях като обезумяла от болка. Д-р Кантор извади някакъв инструмент, за да почисти ушната кал или каквото там беше, а аз пищях толкова силно, че татко не можа да го понесе и излезе от кабинета. Не искаше да си тръгне, но и не можеше да понесе това, което щеше да се случи. Облегна се на стената в коридора, бял като платно. Щом д-р Кантор извади онова, което беше в ухото ми, татко ме вдигна и ме изнесе.

По-късно се наложи да ми извадят сливиците. И този път татко беше там в болницата. Спомням си, че ми дадоха сладолед – за което, ясно е, никое дете не би се разстроило – но беше болезнено да ям каквото и да било, затова правех някаква физиономия всеки път, когато трябваше да преглътна. Татко седеше до болничното ми легло и чакаше да преглътна, а после избухваше в смях.

Мислеше, че физиономиите ми бяха смешни…

Можете да откриете книгата ТУК.