„Отрязаната плитка“ на Майлинда Брегаси е балкански роман от европейска величина
Най-големите тайни са скрити в тъмното мазе на съзнанието
В минното поле от успех и провал, любов и студенина всяка погрешна стъпка се наказва, а там някъде, в тъмното мазе на съзнанието, са скрити най-големите тайни на човек. За това разказва най-забележителната писателка на Косово – Майлинда Брегаси, в романа си „Отрязаната плитка“ (издание на „Изида“, превод Екатерина Търпоманова).
Днес Майлинда Брегаси разделя времето си между Италия и Косово. Спечелила е най-големите литературни награди в страната си и е номинирана за европейски.
„Отрязаната плитка“ е роман, който трудно може да те остави безразличен. В Косово вече има три издания и е любима книга на читатели и критици.
Вера Фогел е истинска акула в офиса на голяма инвестиционна компания в Италия. Но нейният професионален живот е като ходене през минно поле, където разстоянието между признанието и позора е само една погрешна стъпка – като например да спиш с потенциален клиент милиардер…
Мечтата й е свързана с дъщеря й Ема – да я обича толкова, колкото тя не е успяла да обича собствената си майка. Ема обаче й демонстрира точно обратното и неумело се бори да си изгради собствен живот.
За миг всичко рухва. За да се изправи и да продължи напред, Вера трябва да проумее собствената си идентичност, изградена от противоположни сили, които я дърпат в различни посоки.
Налага й се да обърне поглед назад към детството си и да чуе разказа от тайния дневник на майка си Рина, израснала в капана на тоталитарна Албания, която е била ужасяващо безмилостна към децата. Останала от малка сирак, Рина се сблъсква по най-жесток начин със системата в една диктаторска държава и това ще я промени завинаги.
По-долу четете откъс от романа на Майлинда Брегаси „Отрязаната плитка“
(издание на „Изида“, превод Екатерина Търпоманова)
Отрязаната плитка
Майка ми ме беше излъгала, че майката винаги обича детето си, при всякакви обстоятелства. Ако това беше една от онези неоспорими майчини истини, аз не знаех как да обясня липсата на любов, която понякога изпитвах към дъщеря си. Може би защото болката, която ми причиняваше, беше станала толкова честа, че понякога се осмелявах да си представя живота си без нея. Прекарвах няколко мига на спокойствие в мислите си само за да събера сили, а после майчинското чувство ме разтърсваше, изваждаше ме от тази ерес и започвах да мразя себе си.
Погълната от чувство за вина, си припомнях момента на нейното раждане. Онази пролетна утрин, когато целият ми свят се завъртя под странен ъгъл. Това беше един нов свят. Аз бях все същата, в същия град, в същата болница, където ме бяха наблюдавали в продължение на девет месеца, сред същите акушерки, и въпреки това нищо вече не беше същото.
Ема, колкото дължината на ръката до лакътя ми, с отчаяния си плач, беше тласнала света напред, създавайки неясна дистанция между нас. Бях забравила болката, заедно с всички ругатни, които бях изсипала върху акушерките по време на раждането. Бях забравила всичко, което се намираше извън тялото на дъщеря ми. Целият ми свят беше събран в едно меко памучно одеяло, върху което бяха извезани два златни ангела. Цялото ми същество произтичаше оттам. Беше се случило някакво пренасяне на душата ми в едно толкова малко същество, което беше излязло от самото ми тяло, но което аз не познавах, нито пък то познаваше мен.
Сега, двадесет години по-късно, от този монументален момент в живота ми бяха останали само няколко бледи, неясни, далечни спомена. От страх, че дори и те могат да изчезнат под тежестта на непоносимите дни, ги връщах в съзнанието си винаги, когато имах нужда. Опитвах се да ги подредя – понякога според красотата, понякога според радостта, понякога според щастието. Но тогава се намесваше тя, тази, която не исках да включвам в тези спомени, но която, без да ме пита, се появяваше пред очите ми като една истерична жена, която ми крещеше на педя от лицето: „Ти никога не си ме обичала“, „За теб аз съм просто скъсан презерватив“, „Ако бях умряла, ти щеше да се спасиш, но аз няма да ти доставя това удоволствие“, „Ти си една жалка старица, с която никой няма време да се занимава“. Ема.
Искаше ми се да ѝ ударя шамар с всичката си сила, право в красивото ѝ лице, но болката държеше дясната ми ръка плътно притисната към корема, здраво стиснала омазнената с петна от олио кухненска престилка. Трошенето на купичката със супа върху пода ме върна в реалността.
Доволна от моята обърканост, Ема започна да ми се усмихва подигравателно.
– Хайде, гарго, започвай да крещиш! Кажи ми, че съм невъзпитана! Че съм преминала всякакви граници! Хайде, какво чакаш?
Това щеше да бъде моментът, в който отчаянието се раждаше, за да остане с мен завинаги, но аз все още не го знаех. Сърцето ми биеше неудържимо. Светът се въртеше, а аз не можех да разбера в каква позиция се намирам. Събрах всички сили и започнах да ѝ отвръщам с първите думи, които ми дойдоха на ум. Опитвах се да докосна гордостта ѝ. Как можеше да говори на майка си с такъв език? Как можеше да ми каже всичко това? На мен, която…
– На теб, която?! – крещеше Ема, без дори да ѝ трепне окото. – Хайде, кажи го, повтори си всекидневния рефрен. Влез пак в ролята на мъченицата! На теб какво?! Кажи го!
– Ема, ти си безсрамна! – най-накрая изрекох.
После продължих с поток от думи, които само гневът можеше да изтръгне от мен по този безмилостен начин. Самата идея, че тя може да не изпитва капка съчувствие към мен, ме разяждаше отвътре, докато не се разгоря бясна ярост. Исках да я изкарам навън. Но кожата ми, освен трептенето на лицето, не поемаше нищо от целия този ужас, който бушуваше вътре в мен. Това беше несправедливо. Дъщеря ми трябваше да види какво причинява на майка си. Може би тогава щеше да изпита съжаление.
Каютата на яхтата беше обзаведена в класически стил, където всеки детайл беше изпипан с елегантност. Златистият цвят, който изглеждаше като основен елемент от декора, придаваше усещане за топлина, което стъпка по стъпка започна да разтапя напрежението вътре в мен.
– На тази маса, госпожо – насочи ме морякът.
Нямах съмнение. Беше най-голямата маса, разположена в предната част на каютата. Седнах в креслото, което гледаше към морето. Отвъд него градът изглеждаше омагьосващ. Изглеждаше сякаш всички проблеми, които носеше, не успяваха да преминат лодките, които го заобикаляха, за да стигнат дотук, където бях аз. Още малко и слънцето щеше да залезе, обагряйки всичко в червено.
– Ето ме, госпожо Фогел – чу се гласът на господин Перини зад мен.
Инстинктивно се изправих, за да го поздравя.
– О, каква елегантност, мадам! – подаде ми ръка той, наблюдавайки ме от разстояние, което изразяваше нещо повече от комплимент. Бързо прогоних тази мисъл от главата си, както правех винаги, когато забелязвах първите бели косми. Бях си останала малко луда. Но все пак думата „мадам“, изречена от господин Перини, не ми прозвуча просто като формален комплимент. Беше от онези „мадам“, които ние, жените, улавяме във въздуха.
– Благодаря, мосю Перини – отвърнах с френски акцент.
– Вие имате много добро произношение.
– О, само това, което е останало от следването и от някой филм, който гледам, когато остана сама.
– Тогава следващия път ще гледаме филм заедно. И на мен рядко ми се случва да съм сам. Самотата започва да ми се струва като лукс. Това е парадоксът – каза господин Перини, сякаш сам се изненадваше от мисълта си.
– Аз обожавам френското кино – казах, за да върна разговора към по-леки теми.
– Ако трябва да съм честен, обожавам всичко, свързано с културата на тази страна. А жените… жените определено са най-красивата ѝ част.
Смях се разля помежду ни като мост, по който можехме да преминем към разговори, които нямаха нищо общо с красотата. Аз исках той да подпише договор с нас. Офертата, която му бях направила преди две седмици, очевидно беше предизвикала интереса му, иначе нямаше да ми насрочи втора среща. Всички в офиса очакваха този момент с ентусиазъм. Очакваха поредната победа.
Може би защото бях най-възрастната в офиса, сделките, които сключвах, им изглеждаха като големи победи, докато за мен те означаваха няколко вноски по-малко за апартамента и за колата на дъщеря ми. А аз щях да продължавам да карам стария „Фиат 500“, докато не издаде последния си дъх.
Господин Перини не откъсваше очи от мен. Не беше същият поглед като при първата ни среща, когато очите му едва чакаха да избягат от разговора. Тогава, щом се откъсваха от лицето ми и започваха да блуждаят из мебелите в офиса или да се спускат към прозореца, аз намирах подходяща дума, с която да ги върна обратно на масата. В крайна сметка господин Перини тогава се предаде, разкри новия си модел Hublot изпод ръкава и отсече:
– Сега имам друга среща, но ще продължим разговора, когато се върна в града.
Останах с думите, изречени наполовина. Стиснах зъби. Не беше моментът да добавям нищо. Той вече беше взел решението си.
Господин Перини се изправи от масата и с лека усмивка попита:
– Извинете, забравих името ви.
– Вера. Вера Фогел, господине.
– Извинете, госпожо Фогел, но изникна неочаквана среща, която не мога да отложа.
– Ще продължим следващия път, господин Перини – отговорих със същата категоричност, добавяйки формална усмивка, която изразяваше повече разочарование, отколкото любезност.
Когато излязох от офиса му, наум му нанесох хиляда и една ругатни.
Мръсно копеле, само защото баща ти ти е оставил цяло състояние, мислиш, че можеш да владееш целия свят с оная си работа. Майната ти!
– Какво каза?! – дебел мъж с черна риза беше спрял крачките си на тротоара и ме гледаше с широко отворени очи, едва на половин метър от мен.
– А ти кой, по дяволите, си? – попитах го, сякаш беше паднал от Марс.
– Ти коя, по дяволите, си, че псуваш така?! – отвърна, пристъпвайки към мен с ядосано изражение.
– Разкарай се, по дяволите, въобще не съм те видяла! – троснах се и ускорих крачките си.
– Хей, госпожо Менопауза, оправи си хормоните, преди да излизаш на улицата, иначе може да попаднеш на някой като мен, който няма нерви за истерични жени!
Затичах се към колата, ругаейки още повече всички мъже на тази проклета планета.
– Вера, желаете ли просеко?
– Какво? – попитах, изненадана, докато гледах лицето на господин Перини.
Той нямаше нищо общо с мъжа, когото бях срещнала преди две седмици. Сега беше напълно обикновен мъж, облечен в бяла тениска и къси сини панталони, дори изглеждаше малко небрежен, но може би това беше естествено за обстоятелствата, в които се намирахме.
– О, благодаря ви, господин Перини – отговорих доволно. Наистина имах нужда от аперитив, за да разсея малко напрежението.
– Роберто – поправи ме той, намигвайки ми.
– Благодаря, господин… Перини. Просекото ми се струва най-подходящото начало за нашата среща.
– Малев! – извика той.
Морякът, който ме беше посрещнал, се приближи със същата усмивка.
– Едно просеко – каза Роберто, обръщайки глава назад към него.
Малев погледна от лицето на Роберто към моето с движение, напомнящо пинг-понг топка, след което се отдалечи, без да каже нищо. Погледът му вече не беше същият като този, с който ме беше посрещнал. Очите му бяха по-широко отворени, неспособни да скрият някакво странно учудване.
Роберто отново обърна лице към мен и ми намигна в знак на шега.
– Какво става? – попитах, без да чакам дълго.
– Нищо особено, за жена толкова елегантна като вас, скъпа – отговори той, докато погледът му се плъзна надолу към гърдите ми.
Започнах да се чувствам леко неудобно. Наистина бях свикнала с комплиментите, но тук имаше нещо различно, нещо, което ми създаваше смътно безпокойство, примесено с леко напрежение. Беше ми се случвало клиенти да се държат провокативно, дори вулгарно, но бързо се укротяваха, щом започвахме да говорим за инвестициите им при нас. Дори понякога сами ме питаха за съвет, преди да си тръгнат, а аз използвах момента, за да им предложа някой нов пакет, който те приемаха с благодарност. Това беше вид отмъщение, което ме удовлетворяваше и за което не изпитвах и капка вина, дори когато инвестициите не вървяха добре.
– Благодаря, господин Перини – отвърнах кратко с формална усмивка.
– Госпожо Фогел, днес е петък. Работили сме цяла седмица, а все още говорим за работа. Не можем ли да направим нещата малко по-приятни за двама смъртни като нас?
– Ах, това наистина ми звучи като добра идея за един петъчен следобед.
– Виждате ли, веднага започнахме да се разбираме – отвърна той със смях.
Погледнах към крака си. Черните еластични чорапи перфектно прикриваха лепенката. Болката беше утихнала. Трябваше да остана под пълен контрол. Най-малкото подхлъзване щеше да струва скъпо на компанията, а аз нямаше да мога да приключа изплащането на колата на Ема.
