Безапелационният бестселър „Зад нейните очи“ от Сара Пинбъра и на български!

септември 16, 2021 Аврора

Краят, който просто няма как да отгатнете, вдъхнови екранизацията на „Нетфликс“

Успехът на феноменалния трилър „Зад нейните очи“ изстреля Сара Пинбъра сред най-популярните автори в десетки страни по света, а екранизацията на книгата по „Нетфликс“ бе номер 1 в над 70 държави.

Сега мрачната история на жена, оказала се оплетена в паяжината от лъжи, крепяща връзката на двама души, се появява на български в превод на Надя Златкова.

34-годишна жена влиза в бар. И случайно запознанство, което започва с клишираната уговорка „Без имена. Без професии. Без скучни разговори за живота.“, се оказва началото на истински ужас, за който Луиз – самотна майка в Лондон и секретарка на непълен работен ден – не е подозирала.

Защото мистериозният мъж от бара се оказва новият ѝ шеф Дейвид. И, естествено, той е женен за неотразимата Адел, която успява да очарова дори шокираната Луиз.

Двете жени се превръщат в неразделни приятелки и малко по малко Луиз ще открие, че тази перфектна на пръв поглед двойка крие своите тайни. А трима души могат да пазят тайна, само ако двама от тях са мъртви…

Клишираният любовен триъгълник прераства в нещо много по-ужасяващо, чийто край се оказва безмилостен и напълно непредвидим.

Сара Пинбъра успява да създаде напрегната и оригинална творба, която приковава читателите от първата до последната страница в бързо ескалиращ трилър, в който обратите се сменят с главозамайваща скорост. Пъзел, който е почти невъзможно да наредиш и да се измъкнеш невредим.

Зловещ и все пак пристрастяващ, „Зад нейните очи“ надзърта в най-тъмните кътчета на човешката душа.

Из „Зад нейните очи“ от Сара Пинбъра

ПО-КЪСНО

Беше почти светло, когато всичко приключи. Шарки от бледосиво върху платното на небето. По дънките му бяха полепнали сухи листа и кал, а слабото му тяло го болеше, докато потта му изстиваше на влажния, хладен въздух. Беше направено нещо, което не можеше да се върне назад. Ужасно, но необходимо деяние. Край и начало, сега свързани завинаги. Очакваше цветовете на света да се променят, за да отразят това, но земята и небето останаха в същите приглушени тонове и дърветата не потрепериха от гняв. Нямаше ридаещ шепот на вятър. Нямаше вой на сирена в далечината. Гората беше просто гора, а пръстта беше просто пръст. Той въздъхна дълбоко и се почувства учудващо добре. Чистота. Нова зора. Нов ден.

Тръгна мълчаливо към онова, което бе останало от къщата в далечината. Не погледна назад.

СЕГА

АДЕЛ

Когато Дейвид най-после се прибира, под ноктите ми все още има пръст. Още усещам как пареше ожулената ми кожа дълбоко под лехите. Стомахът ми се свива и нервите ми се опъват още повече, когато входната врата се затваря, и за момент двамата просто се взираме един в друг от противоположните страни на дългия коридор на новата ни викторианска къща през огромното пространство от идеално излъскан дървен под между нас, след което той се обръща с леко олюляване и се насочва към всекидневната. Поемам дълбоко въздух и тръгвам след него, като потрепервам при всяко едно силно тропане на токчетата ми върху дъските. Не трябва да се страхувам. Трябва да оправя това. Ние трябва да оправим това.

– Приготвих вечеря – казвам аз, като се опитвам да не звуча прекалено неуверена. – „Строганоф“. Може да остане за утре, ако вече си вечерял.

Той е с гръб към мен, втренчен в рафтовете с книгите, които хората, разопаковащи багажа ни, са извадили от кашоните. Опитвам се да не мисля за това колко време го нямаше. Събрала съм парчетата от счупената чаша, измела съм и съм измила пода, справила съм се в градината. Всичко, напомнящо за предишния гняв, е изчезнало. Изплаквах устата си след всяка чаша вино, която изпивах в негово отсъствие, за да не може да усети миризмата му. Дейвид не обича да пия. Само по чаша или две в компания. Никога сама. Но тази вечер не можах да се въздържа.

Макар да не съм успяла да премахна напълно пръстта под ноктите си, аз съм си взела душ, преоблякла съм се в небесносиня рокля, обула съм подходящи обувки и съм се гримирала. Никаква следа от сълзите и скандала. Искам да ги забравим. Това е новото ни начало. Новият ни живот. Трябва да бъде.

– Не съм гладен.

Дейвид се обръща с лице към мен, в очите му виждам тиха омраза и преглъщам внезапния си порив да заплача. Мисля, че тази празнота е по-лоша от гнева му. Всичко, което съм се трудила толкова упорито да създам, се разпада. Не ме е грижа, че отново е пиян. Искам само да ме обича както преди. Той дори не забелязва усилията, които съм положила, след като бе изхвърчал ядосано от къщи. Колко заета съм била. Как изглеждам. Колко съм се постарала.

– Ще си лягам – казва той. Не ме поглежда в очите и знам, че иска да каже, че си ляга в стаята за гости. Два дни от новото ни начало и той няма да спи с мен. Усещам как пукнатините помежду ни стават все по-широки. Скоро няма да можем да се докоснем през тях. Дейвид ме заобикаля внимателно и аз искам да докосна ръката му, но се боя прекалено много от реакцията му. Той изглежда отвратен от мен. Или може би това е отвращение от самия него, което се излъчва към мен.

– Обичам те – казвам тихо аз. Мразя се за това, а той не отговаря и започва да се изкачва нестабилно по стълбите, сякаш не съм там. Чувам стъпките му да се отдалечават и след това затварянето на врата.

След като постоявам един миг на мястото, където него вече го няма, заслушана в биенето на закърпеното си сърце, аз се връщам в кухнята и изключвам печката. Няма да запазя храната за утре. Ще ми горчи със спомена за днес. Вечерята е съсипана. Ние сме съсипани. Понякога се чудя дали не иска да ме убие и да сложи край на всичко това. Да се отърве от непоносимата тежест. А може би някаква част от мен иска да убие него.

Изкушавам се да изпия още една чаша от забраненото вино, но устоявам. Вече съм в достатъчно сълзливо настроение и не бих могла да преживея още едно скарване. Може би на сутринта всичко отново ще е наред. Ще купя друга бутилка и той изобщо няма да разбере, че съм пила.

Стоя загледана към градината и накрая загасвам външните лампи и се изправям пред отражението си в прозореца. Аз съм красива жена. Грижа се за себе си. Защо той вече не може да ме обича? Защо след всичко, което направих за него, животът ни не можа да е такъв, какъвто се надявах, какъвто исках да бъде? Имаме много пари. Той има кариерата, за която бе мечтал. Аз винаги съм се опитвала да бъда идеалната съпруга и да му осигуря идеалния живот. Защо не може да забрави миналото?

Позволявам си още няколко минути самосъжаление, докато бърша и лъскам мраморните повърхности, след това поемам дълбоко въздух и се стягам. Трябва да спя. Да спя истински. Ще взема хапче и то ще ме приспи. Утре ще е различно. Ще му простя. Както винаги.

Обичам съпруга си. Обичам го от момента, когато го видях за първи път, и никога няма да престана да го обичам. Няма да се откажа. Не мога.