Проф. Евгения Иванова представя „Балкански мистификации“
Балкански истории са представени в новата книга на проф. Евгения Иванова „Балкански мистификации“, съобщават от издателство „Изток-Запад“.
„Балканските мистификации“ са със сигурност балкански, защото са разположени някъде между Изтока и Запада – в „дъното на Европа“, както се изразява един от героите. Дали обаче са мистификации, е трудно да се каже, защото съставителката хем ги определя така, хем настоява, че са истински ръкописи, получени от истински хора, чиито имена пази в тайна.
Героите са не само балканци. Има и от истинската Европа – например самият Брам Стокър, който разказва истинската история на Дракула, съвсем различна от онази, която преди това е написал. Повечето от героите също са истински: писател, който завижда на Сервантес и затова съчинява „Дон Жуан“; императрица, крал и неколцина султани, заети с битки, но и с галантно ухажване помежду си; обидчив генерал, останал в историята не с подвизите си в защита на отечеството, а заради временното си приятелство с младия Пушкин, чиято повест за Индже войвода мисли за боклук. Накрая се появяват „изгледи от Ориента“, заснети във въстаналата Македония като съвсем истински. Снимал ги е истински кинооператор, предприел (според английските вестници) „рисковани фотографически експедиции в такива неизвестни за цивилизацията места като Борнео и Македония“.
Въпросът с истината е наистина труден…
Евгения Иванова е професор по политически науки и доктор по културология. За разнообразие – заедно с академичните си изследвания – пише и художествена проза. Издала е три сборника с разкази и новели и три романа. Един от тях – „Фото Стоянович“ – получава през 2008 наградата „Вик“ за роман на годината.
По-долу четете откъси от книгата:
Изгледи от Ориента
24 септември 1903 г.
Истината е, че предпочитах да ме изпратят в Борнео или в Канада. Бих могъл да фотографирам и войната с бурите в Африка, които отказаха да ни предадат златните и диамантените мини, принадлежащи по право на Англия.
Войната обаче тъкмо свърши, а за Борнео тръгна Харолд, снабден със стоманена клетка да го пази от дивите животни и дивите хора.
Представях си тази тайнствена земя, пълна с племена, дето никога не са виждали бял човек, и му завиждах. Ърбан обаче прецени, че – с моите близо 50 години – трудно ще се провирам из онези джунгли и ще фотографирам цялото им съдържание. Харолд е два пъти по-млад…
А из онези планини, дето се стрелят въстаниците, да не би да е по-лесно?
. . .
5 октомври
Когато вчера на сутринта пристигнахме в манастира (голяма и много хубава сграда), разбрах, че въстанието е приключило. Съобщи ми го един висш духовник – Доситей, който говори чудесен френски и ще ми бъде преводач.
Тук-там от другата страна на границата, в Турско (значи – в Македония) още бродели разпокъсани чети, но те повече се стреляли помежду си, отколкото да бият турците. Нямало никакъв начин да мина оттатък, патрулите щели веднага да ме застрелят. Трябвало да снимам само в България.
Доситей ми предложи да разгледам библиотеката и музея на манастира, който той точно сега подреждал. Имало реликви от древни времена, стари ръкописи, безценни икони.
Само че бях изпратен да фотографирам въстание!
Този Доситей е фактически главният в манастира, защото игуменът бил все болнав и не можел да си върши работата.
Това хубаво, но какво да правя с въстанието?
. . .
20 октомври
Докато фотографирах тези работи, монасите ми предадоха писмо от Ърбан, който съобщаваше, че лондонските вестници са обявили „анимираните картини за кланетата в Македония“ като вече заснети. Очаквало се да станат сензация.
Каква сензация, Божичко? Какво да правя?
. . .
21 октомври
В манастира пристигна един български генерал, Цончев се казва. Говори сносен френски, та можем да минем и без Доситей. Всъщност от скоро не бил на служба – уволнил се от армията, за да оглави чета, с която да влезе в Македония.
Не разбрах къде е четата му, но важното е, че той е тук и обещава да ми помогне!
Съвсем наблизо – на една поляна над манастира – се била разположила друга чета, водена от прочутия герой Иванчо Гевгелийски. Момчетата си почивали след погрома на въстанието и нямали какво да правят, та можели да изиграят сраженията – уж, че са истински и се случват оттатък. Останах поразен от такава измама, но после се сетих, че аз самият се готвех да представя българската войска като турска – само и само да заснема нещо…
. . .
24 октомври
Постепенно опитвам по-сложни картини. Четниците минават в колона по един пред биоскопа и мога да хвана решителните им изражения, стиснатите зъби (чак се чува как скърцат!), неустрашимите погледи. Малко по-настрани Иванчо обсъжда някаква телеграма с друго момче и буйно ръкомаха.
Иванчо за първи път предлага картина. Досега за всичко се разпореждаше Цончев. Иска да представим заловен предател преди да го разстрелят за наказание. Обаче никой не иска да играе предател и се налага да теглят жребий. Не зная защо, преобличат избрания с някаква пелерина, обърната наопаки.
Докато останалите гледат право в биоскопа, той си крие очите – нали е гузен. После примирено ги затваря и се кръсти. Знае, че отива на смърт.
Иванчо настояваше да фотографирам и самия разстрел, който да извърши лично, но аз отказах. Изглежда се разсърди.
. . .
25 октомври
Най-сетне постановката е готова. Четниците са насред поляната, а иззад храстите се подават дулата на турците, които бълват огън – съвсем истински. Дори се изплаших, че могат да убият някого в тази суматоха от гърмежи и пушеци, в която нищо не се вижда, да не говорим за фотография…
Наредих да прекратим – уж да си почине биоскопът, докато реша какво да правя.
- Агентите на Цончев – прошепна Доситей – обикаляха селата и лъжеха хората, че всеки момент българската армия и руските генерали ще влязат в Македония. Трябва само селяните да се разбунтуват и великолепният план ще влезе в действие.
Цончев става нетърпелив и ме пита кога ще снимаме. Иванчо все така се свира в храстите. Тишина.
Видях, че – докато се разнасяха пушеците – бяха облекли неколцина селяни с шалвари и фесове (уж са турски войници). Натъркаляха ги по поляната като убити от четниците, удържали победа.
- Войниците трябва да имат униформи – казах на Цончев. – Онези, дето ги фотографирах през моста, бяха с униформи.
- Не мога да прескоча оттатък и да им сваля униформите – сопна се той. – Ще караш така. Много се забавихме!
. . .
29 октомври
Днес направих най-добрите картини! Пак ми организираха сражение, но този път – вместо само непрогледни пушеци – имаше развитие, даже (мога направо да кажа) – цял сюжет.
Най-напред излезе само един четник (Иванчо), за да хвърли бомба в храсталаците и така да се разбере дали в тях се крият турци. Бомбата (слава Богу!) не беше истинска, та не гръмна. Като видяха, че няма опасност, другите четници се изнизаха през поляната, оглеждайки се насам-натам. После седнаха и се приготвиха да хапнат, а неколцина застанаха на пост зад дърветата.
И тогава – точно иззад същите дървета – се разнесе изстрел. Единият часови падна прострелян, а другите откриха огън срещу невидимите турци. И пак пушеци…
Паднаха още четирима, но – умирайки – продължиха да стрелят.
Понеже този път турците не се видяха никакви (изглежда, си взеха бележка за униформите), момчетата на прибежки се оттеглиха от поляната, на която се въргаляха само труповете.
Казах им, че не е редно да ги оставят така – непогребани. Това ще направи лошо впечатление в Европа. Ще ги помислят за някакви варвари…
Иванчо възрази, че не могат да губят време за погребения, защото турците ще изпотрепят и останалите. Винаги така правели – оставяли убитите на лешоядите и вълците… Цончев се съгласи, макар да изглеждаше малко смутен…
„Труповете“, разбира се, веднага наскачаха и се присъединиха към останалите, които ги похвалиха за добрата игра.
Много успешен ден!
. . .
6 януари 1904 г.
Много любопитен отзив публикува „Пеликан“:
Публиката бе зашеметена с обилни порции анимирани картини от тази злочеста страна България, гарнирани с неколцина български четници, които – ако съдим по тяхната външност и разновидните им одежди – със сигурност заслужават славата си. Виждаме тези бандити да водят престрелки сред горите и да прекосяват полята, а от време на време някой от българите и да се строполява, когато пропуква турска пушка. Зрелищната картина на мъже, наистина убивани пред очите ти на бойното поле, никога преди не е била показвана тъй умело – ужасяващо и очароващо едновременно. Начинът, по който някои от клетите нещастници падат и се претъркулват, след което замират зловещо, е изключително въздействащ. За отбелязване е също така и нещо друго удивително – когато някой от мъжете падне, той бива изоставян от своите спътници. Никой не му обръща внимание, никой не отива да му окаже помощ, а за лекарски екип и медицински пособия, изглежда, не може и да се говори.
Предупредих ги, че на английската публика няма да й харесат тези варварски обичаи. Може би заради това вестникът ги нарича „бандити“?[1]
…
9 януари
Разбира се, най-хубавата статия пусна вярната „Ера“:
Биоскопът подчертава значимостта на нации и обществено-политически тенденции, които често се пренебрегват, когато интересът на публиката бива привлечен от други неща. На фона на финансовите проблеми и задаващата се война на Изток[2] е нормално да си затворим очите пред стремежите на българите за свобода, но великолепната поредица от филми, заснети от г-н Ч. Райдър Нобъл и показани посредством имперския биоскоп в „Алхамбра“, ни помогнаха да осъзнаем факта, че българите са твърдо решени постоянно да изискват реформи и – ако е необходимо – да прибягват до използване на сила. Невъзможно е да не бъдем съпричастни към усилията на въстаническите чети, вдигнали оръжие, за да отхвърлят хомота на турската тирания.
Може би не извърших чак толкова голямо престъпление, като фотографирах неистински картини? Щеше ли инак някой да се разтревожи за клетите българи? Щяха да зяпат диваците в Борнео и да се облажават, че не са като тях…
Можете да откриете книгата ТУК.
[1] Намерих броя на „Пеликан“, цитиран в рекламната брошура на Ърбан, защото помислих, че Чарлс е объркал думата. Оказа се точна – четниците са определени като „brigands“. (бел. съст.)
[2] Става дума за руско-японската война, която избухва в края на януари 1904. (бел. съст.)
