„Червеният терор без маска“: От първо лице за терора и насилието, чрез които БКП е управлявала
Повечето свидетелства на съвременници на тоталитарната система в България от периода след края на Втората световна война се появяват едва след нейния крах, когато страхът от нови репресии върху самите жертви или техните близки постепенно изчезва. Малцина са тези, осмелили се да запишат своите спомени по време на самия режим, а на пръстите на едната ръка се броят авторите, които, преди да бъдат хвърлени в месомелачката на насилието на комунистическата партия, са нейни верни кадри.
Три десетилетия след краха на комунистическия режим в България на пазара се появява мащабното издание „Червеният терор без маска“. То съдържа както разтърсващия мемоар „Две смърти няма, а без една не може“ на Стефан Богданов – бивш комунистически функционер, превърнал се в жертва на режима, така и допълнителни текстове на сина му Петър Богданов и изследователя Христо Христов.
Обстойното изследване не само не позволява да падне завесата пред престъпленията, извършени над българския народ от Българската комунистическа партия и Държавна сигурност, но и разкрива механизма на държавния тероризъм в периода 1944–1989 г. през погледа на човек, преживял по време на комунистическия режим удивителна метаморфоза: от фанатизиран комунист и съветски агент, през член на престъпния апарат на ДС, а след това „враг с партиен билет“, измъчван и осъден като политически затворник от собствената му партия, до инакомислещ и противник на режима.
През призмата на личната семейна драма и спомените „Две смърти няма, а без една не може“, са разкрити нелегалната дейност на съветското военно разузнаване в България преди 9 септември 1944 г. и целите и задачите на агентурната мрежа, която Богданов създава по указания на руснаците; репресивния характер на диктатурата на БКП след Деветосептемврийския преврат; огромната зависимост на компартията от Кремъл при съветизацията на страната; пълната подчиненост на ръководството на МВР–ДС на Берия и съветските сътрудници на НКВД; поръчковите съдебни процеси, чрез които комунистическият режим се разправя с политическата опозиция и с различни противници в обществото като пасторите на евангелистката църква и др.; зловещите нечовешки и садистични методи за изтезания, използвани от ДС за изтръгване на показания от „враговете“ на партията, включително и партийни членове, по време на водените срещу тях следствия, сравними със средновековната инквизиция.
Написани в различни периоди, тези спомени са потвърждение от първа ръка за терора и насилието, чрез които БКП е управлявала България.
Настоящото издание съдържа и щателни редакторски бележки, дело на изследователя Христо Христов, а също и свидетелствата за преживяното от Петър Богданов –син на Стефан Богданов, който през 1973 г. става политически емигрант, след като бяга от ГДР, където следва инженерство, в Западен Берлин, за да започне нов живот в свободния свят. Те не само разкриват истинската трагедия на семейство с фанатизирани комунистически родители, но и пораженията, които нанася репресията на всички негови членове.
„Червеният терор без маска“ не е „връщане назад в историята, а разказ от съвременници“, който хвърля светлина по различен начин върху един от най-тъмните периоди в новата българска история, вплел в мрежите си и палачи, и жертви.
„Чувствувам, че целия си съзнателен живот – от детството до старостта си, съм жертвувал за една порочна идеология, която противоречи в практиката си на основните права на човека и на свободния дух в човешкото общество. Тя винаги е маскирана с демократични фрази, но по същество е едно брутално насилие върху човешката личност и световния прогрес. Или както заключава едно вицово определение на социализма – това е победа на „прогресивните сили“ над здравия разум…“
Стефан Богданов, 1986 г.
Из „Червеният терор без маска“ от Петър Богданов и Христо Христов
ЗАЩО КОМУНИЗМЪТ ОЩЕ ОЧАРОВА?
Есе от Петър Богданов
You can fool all of the people some of the time, you can fool some of the people all the time, but you cannot fool all the people all the time.
Abraham Lincoln
Можеш да лъжеш всички хора за част от времето, можеш да лъжеш няколко души през всичкото време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време.
Ейбрахам Линкълн
Защо толкова хора днес, повече от 30 години след краха на тоталитарната комунистическа диктатура в бившия Източен блок, възхваляват онова време? Ще се опитам да дам отговор на този въпрос, който за някои читатели може да бъде болезнен или ще се стори неприемлив.
Аз търся отговор на въпроса защо комунизмът още очарова толкова много хора, дори и такива, който са „сърбали попарата“ му в лагери и затвори. Споделям с читателя една важна подробност, която или е малко позната, или изобщо днес не се отбелязва. Става дума за ролята на „Комунистическия манифест“, който е първопричината през ХХ век светът да бъде залят от комунистическия терор, чиито жертви наброяват между 80 и 100 милиона души.
В Манифеста, както и във всички свои произведения Маркс и Енгелс призовават към унищожаването на „буржоазията“ и на тези, които те считат, че представляват управляващата класа. В него дословно е записано:
„Ние сме безмилостни, ние не искаме милост от вас. Когато ни дойде времето, няма да се оплакваме от терора… народите ще бъдат убедени, че има само едно средство, убийствените предсмъртни гърчове на старото общество и кървавите родилни мъки на новото да се скъсят, да опростят, да концентрират, само едно средство – революционния терор“.
Маркс и Енгелс открито проповядват терор. Манифестът е наръчник за убийства и е използван до ден днешен от престъпни банди, както например бандата на Баадер и Майнхоф в Западна Германия. Членовете ѝ, част от тях израснали в заможни фамилии, убиха много хора, които заемаха важни постове в организацията на свободна Германия. Те твърдяха, че са марксисти-ленинисти. Не забравяйте „Червените бригади“ в Италия, а също така Карлос Чакала (Илич Рамирес Санчес, кръстен на първия масов убиец сред болшевишките ръководители – Ленин), както и убийственото червено цунами, което обхвана Източна Европа и част от Азия.
(…)
Митът за комунизма е създаден по наръчника и теорията на Маркс и Енгелс, въз основа на това, което болшевиките Ленин, Троцки, Каменев, Джерджински и малко по-късно Сталин практически въдворяват: унищожение без съд и пълно ликвидиране на „буржоазията“ . Митът за комунизма е една политически оцветена религия, основана на масови престъпления срещу милиони хора и проповядваща възвишено желание за равенство, безкрайни социални блага и създаването на „новия човек“.
В пълен контраст на митологичните желания на една група от „революционери“ от самото начало се въвежда един убийствен режим, ликвидирането на хиляди хора, на едно поголовно унищожение на всеки, „който искаме да ликвидираме“.
Хиляди репресирани комунисти бълнуват след освобождението им от лагера или затвора, включително и Стефан Богданов, за „възстановяването на ленинските принципи на партийно ръководство“ и молят да бъдат върнати в партията. Самият Ленин проповядва в едно писмо до Комисаря по правото:
„Според мене е нужно смъртната присъда чрез разстрел да се разпростре при всички фази на действията на меншевиките, социалните революционери и други подобни елементи. Трябва да се намери една формула, която да свърже действията на тези елементи с интернационалната буржоазия, която се бори срещу нас“.
Интересно е, че този текст на Ленин се цитира в списанието „Болшевик“ по времето на политическите процеси през 1937 г. в СССР. Ако това не е достатъчно да се разбере същността на „ленинските принципи на партийно ръководство“, може да се добави още един цитат от заповедта на Съюза на народните комисари, чийто председател е Ленин, от 5 септември 1917 г.:
„Съюзът на Народните Комисари намира… че в настоящето време осигуряването на заетата земя чрез терор е една очевидна необходимост… че е необходимо, за да се запази Съветската Република от класовите врагове, същите да се изолират в концентрационни лагери; че всички личности, които имат връзка с белогвардейските организации, които са свързани със заговори или надигания, да бъдат разстреляни; че също е нужно винаги да се публикуват имената на всички разстреляни, както и причините за тяхното разстрелване“.
Струва си да се припомни и оценката на стария болшевик Сергей Мелгунов, желал да се установи социална демокрация, а не диктатура на пролетариата. През февруари 1919 г. той горчиво заключава:
„Човек може да има различни мнения за червения терор, но това, което става сега в провинцията, не е вече червен терор, ами е най-произволното масово убийство, което един човек може да си представи“.
Всеки нормално мислещ човек може да се запита защо една такава „благородна идея“ може да доведе до такива чудовищни престъпления.
Според мен има редица причини, но една от основните е едно психологическо човешко качество – когнитивен дисонас, чиято същественост е доказана в много психо-социални експерименти (Експеримента на Милграм). В социалната психология когнитивният дисонанс е психическо състояние, което не е приятно, защото човек има често съвсем различни усещания и гледни точки (мисли, възприятия, желания, цели, възгледи, намерения). Когато два елемента от тези усещания са в противоположност един на друг, възниква дисонанс. Американският социален психолог Леон Фестингер е първият, който през 1978 г. предлага тази теория за обяснението на социални явления. Баснята за лисицата и гроздето, в която лисицата, виждайки, че не може да достигне вкусното, узряло грозде, обявява, че то е кисело, и си продължава пътя, е класически пример за когнитивен дисонанс.
Друга причина е, че комунистическата „идея“ е един мит, който се обявява за държавна политика и дефинира всички, които „не са с нас, са против нас“. И следва да бъдат унищожени.
Трета причина е, че изпълнителите на смъртоносните заповеди са имали много ниско образование или никакво такова, което е предпоставка за много лесното им фанатизиране. А една фанатизирана тълпа е готова за масови убийства, както показа и геноцидът в Сребреница през 1995 г.
Историята на комунизма е учебник по политически социален дисонанс. Всичко се прави за човека, а човекът се убива без съд; всичко се прави за народа, а народът се ограбва и лъже; говори се и се доказват масови убийства, извършени от комунистите, а се казва, че те са били само единици; твърди се, че комунизмът е най-хуманната идея и соцстроят е най-хуманният обществен строй, а в името му се извършват геноциди; народната собственост се краде или се продава на безценица за американски долари, които партийната върхушка си слага в собствения джоб или трупа в задгранични сметки. Още много примери могат да се дадат в тази насока.
Хората, които още вярват в комунистическия мит, го правят от емоционална гледна точка. Няма никакъв смисъл да се дискутира с тях, защото техните „научни теории“ не са всъщност научно доказани, а са митологически представи, които се фантазират до безкрайност.
При разговори с такива хора трябва да ги пита човек от какво ги е страх и какво чувстват, т.е. да се получи един разговор за чувствата и емоциите.
Важно е също и да се виждат и показват фактите, които са приети от обществото или са в достъпни архиви. Разказите на свидетели и точните описания на това, което се е случило, помагат също хората да се справят с когнитивния дисонанс.
Животът на баща ми Стефан Богданов, който е отразен в неговите писма и спомени, е много добър пример за когнитивен дисонанс. Той успява да го преодолее едва на 75 години, когато фактите на живота, самоубийството на съпругата му и аргументите на двама от синовете му невъзвращенци отричат напълно неговите митове.
Но да не избързваме. След едно двегодишно следствие при чудовищни мъчения и произнесената присъда от 15-годишен затвор той пише през 1952 г. от затворническата килия:
„Аз съм готов на всички жертви за Партията и всеки момент ще изгоря за нея, щом това се налага. Ако Партията реши да живея, това значи да отговори в срок на това мое изложение и да разследва и изясни въпросите около моят незаслужен позор.
При всички условия – дали ще живея, дали ще доживея до справедливото ми връщане в Партията и живота или не – аз виждам светлия път, по който отиваме към Социализма и Комунизма. Личната съдба на отделни единици няма никакво решаващо значение за този исторически победоносен ход!
Моите последни думи са: Да живее СССР и другаря Сталин – опората и знамето на победата на народите!
Да живее БКП – организатор на победния Социализъм у нас!
Да живее незиблемата комунистическа правда против всички антинародни попълзновения и клевети!“
Тридесет и шест години по-късно, през май 1986 г., седмици преди смъртта си, Стефан Богданов пише в заключителните редове на спомените си:
„Чувствам, че целия си съзнателен живот, от детството до старостта си, съм жертвал за една порочна идеология, която противоречи в практиката си на основните права на човека и на свободния дух в човешкото общество, винаги маскирана с демократически фрази, а по същество – едно брутално насилие върху човешката личност и световния прогрес…“
Когато съпоставям тези два негови текста, ме побиват тръпки! Защото аз лично съм част от „антинародните попълзновения и клевети“, които баща ми фантазира.
Фанатизираният комунист се кълне в основните догми на комунистическия мит: Партията, Комунизма, Сталин, Социализма. И без съмнение той гори от желание пак да стане „щит и меч“ на бруталното насилие, което той 34 години по-късно напълно отрича. Порочната и убийствена идеология повелява, че „личната съдба на отделни единици няма никакво решаващо значение“… Няма хора, а единици.
Стефан Богданов е бил от 1944 до 1949 г. като високопоставен член на ДС част от терористическия държавен апарат, за който важат думите на един чекист от 1918 г. от град Кунгур в СССР:
„За екзекуцията не ни трябват никакви доказателства, никакви разпити, никакво съмнение. Ние смятаме, че е необходимо да бъде разстрелян, правим го – и край!“
И това не е всичко. Един от най-известните руски историци Сергей Мелгунов цитира вестници, които по това време дори са публикували броя на убитите „врагове“ и къде и защо са били ликвидирани. Това е един потресаващ документ на разюзданата убийствена болшевишка машина. Червеният терор, червеното убийствено цунами се издига на височина стотици метри и поглъща десетки милиони хора…
В контраст на основния поврат в политическите убеждения на Стефан Богданов през 1986 г. са политическите убеждения на майка ми Елена. Тя беше една много мила и скромна жена и… и напълно предана на Партията. В едно писмо от 1982 г., една година преди да сложи край на живота си, тя ми писа в много дълго писмо как се чувства. Двама от тримата ѝ синове – емигранти. Мъжът ѝ гонил полите на чужди жени – факт, който много огорчи майка ми, и по нейна лична преценка е бил голяма част от причината за нейната депресия. Но тя ми писа: „Ако бих живяла живота си още един път, щях да го живея пак точно така“. Това значи: преданост към Партията, „партийна дисциплина“.
Така изглежда животът отвътре в едно „комунистическо семейство“, което е разкъсано от непреодолими противоречия.
Но да се върна на главния въпрос: Защо все още комунизмът очарова? По този въпрос Конрад Льов констатира:
В началото стоят три факта, които са приети от всички:
- Очарованието на комунизма днес е един неоспорим факт.
- Хората, който се смятат, че са комунисти, са извършили през целия ХХ век толкова страшни престъпления, които човек не може да си представи.
- Голяма част от симпатизантите на комунизма смятат, че престъпленията са незаконни.
Комунизмът не съществува само под едно определение. Има различни типове комунизъм. Последователите на всички отделни типове комунизъм смятат, че Карл Маркс е основателят им.
Льов дефинира 10 причини за обаянието на комунизма днес:
1. Радикална критика на всичко, което съществува.
2. Комунизмът обявява едно радостно явление. Маркс говори така за комунизма, като че ли той знае какво ще бъде и какво ще стане, точно казано, едно научно откровение. Комунизмът носи мир в света, свобода, равенство и щастие.
3. Маркс се смята за един модерен Прометей. Но дали е така? Швейцарският политолог и философ Арнолд Кюнцли пише за Маркс:
„Демонската воля за унищожение, която го ръководеше в неговата борба срещу всичко, което има душа, срещу всички, които мoжеха да се смятат като негови съперници за трона на Син на Бога, се изявяваха в публицистки изявления, които човек би нарекъл днес „сталинистки“. Паралелите между Маркс и Прометей могат да се продължат до безкрайност“.
4. Чувството за вина като мотив за марксизма. „Маркс е един екстремно егоцентричен човек. Но той смята, че егоцентризмът е основният недъг на човека, живеещ в капитализма. По този начин той става жертва на капиталистическата система. …Маркс се смята за жертва на обществото, а самият той изнудва родителите си заедно с Енгелс. Когато човек чете писмата между двамата млади социалисти, се разбира защо бащата на Маркс му пише, че неговото сърце е много закоравяло. Маркс никога не си е печелил хляба. Жена му Жени се оплаква, че би желала да лежи в гроба с децата си, тъй като парите на семейството за нищо не стигат и се правят големи дългове. Маркс е отчужден до крайност и в същото време един човек, който проповядва цялостното отчуждаване на човека в капитализма.
5. Без теория няма революция. Без да говори експлицитнo за Маркс, социалният етик Мартин Рок дава едно обобщително определение на терорист: чувствителен егоцентризъм, наклонност към фрустриране, изключително нетърпение, ранно интелектуално узряване, от друга страна, детски черти, безмилостен и склонен да се оплаква и накрая търсещ болезнено много екстремни ситуации. В книгата на Aрнолд Кюнцли „Маркс – една психография“ авторът дава на около 800 страници едно много подробно описание на психиката и духа на Карл Маркс.
6. Марксизмът като задоволяване на религиозни нужди. „Човек търси живота да има смисъл и да бъде задоволено желанието за Изцеление. Очакването на Мeсия, вярата в съвсем Новото, в Голямото, Възвишеното, в идването на едно Ново Време. Това са идеи, мисли и копнежи, които се срещат във всички времена, във всички култури, във всичките религии. Това са вечни придружители на човешкото съществуване, какъвто е въпросът за смисъла на живота.
В най-дълбокия си смисъл марксизмът и комунизмът са пропити от желанието за обяснението на света, да спасят света чрез обожетворяване. Марксизмът и комунистическите идеи желаят да играят в съзнанието на хората ролята, която заема религията. Структурата на една „атеистка“ Религия обяснява бойното желание на комунистите да разрушат религията в нейните основи.“
От Атеистката Комунистическа Религия до комунистическия фанатизъм е една много малка крачка, която болшинството от комунистите лесно правят. И тук ги чака ямата на когнитивната дисоциация, в която падат и от която само тогава могат да излязат, когато отхвърлят едно от очевидните явления и прегърнат фанатичните си мисли и създадените митове. И те стават вярващи в „светлото бъдеще на Човечеството“!
Да повторим още веднъж думите на Стефан Богданов, вярващ в Мъдростта на Партията, в Ленинския дух, във Великия Сталин, в БКП (която организира и Победния Социализъм, и „Белене“) и лично в „Другаря“ Сталин (който собственоръчно подписва 4400 смъртни присъди).
След чудовищни мъчения цели две години по сценария на Комунистическата Партия на СССР и НКВД, гладни стачки, два опита да се самоубие той пише от затвора:
„Моите последни думи са:
Да живее СССР и другаря Сталин – опората и знамето на победата на народите!
Да живее БКП – организатор на победния Социализъм у нас!
Да живее незиблемата комунистическа правда против всички антинародни попълзновения и клевети!“
В смисъла на баща ми аз, синът му, се явявам „антинароден клеветник“ и настоящата книга би следвало да е едно „антинародно попълзновение и клевета“.
Интелигентният читател може сам да направи сравнение между Библията и Комунистическия манифест, между Папата и Маркс, между Светците и „кумирите“ Енгелс, Великите Учители Ленин, Троцки, Сталин, Мао и другите безчислени локални Богове, думата на Партията и „идеологическата диверсия“ на „враговете“, партийните конгреси и Енцикликите на Папата, изгарянето на „езичниците“, „еретиците“ и „вещиците“ и геноцида (гладомора) в Украйна през трийсетте години на ХХ век, милионите директно убити и загиналите от смъртоносните режими в рудниците на Колима.
7. Марксистът като антифашист. Това е един особено добре оркестриран мит от комунистическата библиотека. Според допълнението на договора между Рибентроп и Молотов от 1939 г. Хитлер и Сталин тайно си поделят Полша. Самият Маркс е евреин, но мисли и пише като изявен антисемит. Въпреки че много от водещите комунисти след 1917 г. са евреи, антисемитизмът на Сталин взема през 1951–1952 г. патологически размери и води до залавянето на много лекари евреи. Само смъртта на Диктатора спасява много от тях от смърт.
Още през 1931 г. фашизмът и болшевизмът са се произнасяли с един дъх. Те са се смятали за сходни по същество с вярното допълнение, че тоталитаризмът в СССР е по-тоталитарен от този в Италия на Мусолини, откъдето думата „тоталитаризъм“ произхожда.
През 1952 г. Ц. Й. Фридрих прави първото по вида си изследване на реално съществуващи диктатури и в него посочва: „Ние можем да твърдим, че основните черти, по които тоталитарните диктатури си приличат и които определят основната им форма, са следващите шест черти:
- Една обща идеология;
- Една партия;
- Една терористична тайна полиция;
- Един монопол върху печата и новините;
- Един монопол върху оръжията;
- Една централна стопанска система.“
Значението на тези шест основни характеристики не значи, че не могат да се открият и други. Те са признати не само от изследователите на Запад, но и от самите тоталитарни режими.
8. Социалното обкръжение и комунизмът. Хората, които са живели дълго време в комунистическата система, си спомнят много добре, че режимът изпълваше всяка молекула от обществения живот. Детските ясли, детската градина, училището, работното място, вестниците, радиото, телевизията, новините, културата – навсякъде се градеше „новият човек“ и се преследваха врагове. Партийни конгреси, призиви, съботници, събраните съчинения на вождовете, песните, лозунги, манифестации, времето в армията – навсякъде имаше партиен секретар и човек от ДС. Цялото море на народната душа се изливаше в реката на партията, чиито брегове бяха толкова стръмни, че човек смяташе, че само едно му остава – да плува с потока, хванал се за спасителната лодка на партията.
9. Карл Маркс – един съвременен мит. Преди няколко години се навършиха двеста години от рождението на Маркс. По този случай почти цялата германска преса се съревноваваше да пише колко велик е бил Маркс, най-големият син на немския народ. Много хора с високо образование, с които съм говорил, бяха на мнението, че Маркс бил първият, който разбрал и обосновал принципите на капитализма. Нито един човек не беше чел Комунистическия манифест, никой не беше осведомен за много егоцентричния характер на Маркс, никой не знаеше, че този голям приятел на експлоатираните е бил сам експлоататор, който никога в живота си не е работил. Той е водил един живот напълно отчужден от живота на работниците, финансово поддържан или от баща му, или от богатия Енгелс, който сам е бил син на фабрикант (и по дефиниция експлоататор). Неговите морални представи са стигали до там, че домашната прислужница е забременяла от него, а приятелят му – заможният Енгелс – осиновява детето. Маркс и Енгелс водят един живот на търтеи и се опитват да „откопчват“ пари от родителите си, за да платят дълговете си. Ако имате смелостта да прочетете писмената кореспонденция на двама комунисти, ще се отвратите от езика и мислите им.
Отвращането от комунизма като теория може да стане само ако се анализират психологическите черти на двамата, цялата същност на Маркс и Енгелс, техните вътрешни мотиви и тяхната политическа неграмотност, както и същността на „учението на Маркс“, един наръчник за терор.
10. Чрез наука към Маркс. Един от най-добре създадени митове за Маркс и Енгелс е митът, че те били създателите на „научния социализъм“. Нито един от водещите комунисти не споменава, че те са станали комунисти, защото са чели Маркс и са били убедени от „научния комунизъм“. Аз лично много се съмнявам, че баща ми Стефан Богданов е чел Маркс. Твърдението, че марксизмът е обоснован научно, е най-голямата измислица. Днес бихме казали – фалшива новина. Обявилите това твърдение редовно бъркат тезата с доказателството, т.е. обявяват нещо и след това го доказват, като повтарят обявеното. Примери от живота под знамето на комунизма са многобройни: „Учението на Сталин ще победи, защото е вярно!“, „Да живее комунизмът, светлото бъдеще на човечеството!“.
Комунизмът дава гаранция за хепиенд. Марксисткият комунизъм е обявен с такава сигурност, че никой не смее да запита на каква основа се дава това обещание и се страхуват да попитат, за да се запази илюзията. Никой не смее да се съмнява в правотата на това твърдение, защото за задаването на един такъв въпрос се дават десет години в „Белене“ в България и 15–25 години в Колима. Научни обоснования липсват. Комунизмът е една утопия в най-точното значение на думата. Но утопиите са като бестселъри – те задоволяват желанието за фантастичното, необикновеното, те са научна фантастика.
Тези десет тези са моят личен отговор на въпроса защо комунизмът още очарова. Трябва да се отбележи, че българските комунисти, които извършиха преврата през септември 1944 г., са били почти без изключение с много ниско образование и аз лично се съмнявам дали някой от тях е чел какво Маркс и Енгелс са писали, а камо ли да го разберат. За тях Съветският съюз и комунистическата партия, обгърнати с митовете за равенство, човечност, справедливост и демокрация, са представлявали цел в живота, един вид социален и политически рай, в който всеки получава това, от което се нуждае… Но преди да се постигне този райски кът, трябва да се унищожат всички „бивши хора“, всички, припознати като „врагове“, и всички, които „не са с нас, всички, който са против нас“.
Този фанатизъм е приет от моите родители и заради тази заблуда майка ми и баща ми и цялото семейство платиха много голяма цена.
За мое щастие, чрез образованието, което аз чрез тях получих, ми се удаде възможност да освободя съзнанието си от отровата на комунистическия тоталитаризъм и да мога да помагам да се отвори завесата към истината за тези, които искат да видят кървавите ръце на БКП и ДС.
Можете да поръчате книгата ТУК.
