„Гласът на планината“ от Ясунари Кавабата излиза в ново издание
Ново издание на романа „Гласът на планината“, една от най-прочутите творби на японския писател Ясунари Кавабата, се присъединява към престижната Бисерна поредица на издателство „Колибри“ на 23 януари. Преводът е дело на Дора Барова.
„Гласът на планината“ (272 стр., цена при предварителна поръчка: 10,50 евро/20,54 лв., твърди корици) запознава читателя със застаряващия бизнесмен Шинго Огата и неговите размисли за семейството, паметта, желанието и неумолимия галоп на времето. Шинго е прехвърлил 60-те, работи в Токио, но живее със съпругата си и семейството на сина си в Камакура. Децата му претърпяват различни кризи: дъщеря му Фусако изживява болезнена раздяла, синът му Шуичи се е впуснал в драматична афера, а снаха му, нежната и уязвима Кикуко, става обект на неговото състрадание и безпокойство. В поредица от кратки епизоди разказът нанизва съновидения, сетивни впечатления, спомени и асоциации в бурен вътрешен монолог, своеобразен поток на съзнанието.
Ясунари Кавабата (1899-1972) е роден в Осака. Още като дете остава сирак. Учи литература в Токийския императорски университет от 1920 до 1924 година. Признанието за литературния му талант не закъснява – забелязан е през 1925 г. с разказа „Танцьорката от Идзу“. „Снежната страна“, „Хиляда жерава“ и „Старата столица“ са трите белетристични произведения, цитирани от Нобеловия комитет при присъждането на наградата през 1968 година. Повестта „Хиляда жерава“ е включена в колекцията от представителни произведения на ЮНЕСКО. „Гласът на планината“, една от най-ярките му творби, излиза за пръв път на български език през 1982 година.
Творчеството на японския писател е синоним на лирична красота, финес и емоционална сдържаност. Той умее да превръща мълчанието в гръм – островите на мълчание между думите са „прозрения“, които остават неподвластни за доводите на разума. Прозата му е ода за мимолетността, отразена в най-интимните човешки страсти. Кавабата често изследва самотата, отчуждението на индивида и напрежението между традицията и модерността.
В настоящото издание е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.
По-долу четете откъс от книгата на Ясунари Кавабата – „Гласът на планината“
I
Шинго Огата свъси едва забележимо вежди, отвори леко уста и потъна в дълбок размисъл. Отстрани не изглеждаше замислен, а по-скоро опечален.
Синът му Шуичи го видя, но баща му често изпадаше в подобни състояния и той не му обърна особено внимание. Разбираше какво става – баща му не бе потънал в размисъл, а правеше усилия да си спомни нещо.
Шинго си свали шапката и я сложи на коленете си. Шуичи я взе мълчаливо и я постави на мрежата за багаж.
– Абе слушай… Как беше?… – В моменти като този Шинго с мъка намираше думи. – Как беше името на прислужницата, дето ни напусна?
– Кайо ли?
– Да бе, да, Кайо. Кога си замина всъщност?
– Миналия четвъртък. Значи преди пет дена.
– Преди пет дена, казваш. Напуснала е само преди пет дена, а аз вече не помня нито физиономията ѝ, нито как беше облечена. Какъв ужас!
Старият, разбира се, преувеличава, помисли си Шуичи.
– Знаеш ли какво стана два-три дни, преди тая Кайо да си иде? Рекох да поизляза и тъкмо да нахлузя Кагета, гледам на крака ми нещо като екзема. А прислужницата вика:
„Господине почтен, мазол ви е излязъл“. Да си призная, думите ѝ чак ме трогнаха. То наистина излезе мазол – не съм разбрал как каишката на тези гета ми е ожулила крака, – но тонът ѝ направо ме разчувства. Помислих си, че иска да каже „почтени господине“.
А сега разбирам, че „почтен“ се е отнасяло до моя мазол. Не е трябвало значи чак толкова да се трогвам. Кайо слагаше много особено ударение. То ме е заблудило. Да-а, сега изведнъж ми стана ясно. Я кажи: „Господине почтен, мазол“.
– Господине почтен, мазол.
– Кажи сега: „Господине, почтен мазол“.
– Господине, почтен мазол.
– Да-а, наистина. Ударението ме е подвело.
Шинго беше от село и нямаше самочувствие, че говори правилен токийски диалект.
Шуичи бе отраснал в Токио.
– Помислих си, че като каза почтен, има предвид мен и думите ѝ ми се сториха толкова мили и изискани. Беше излязла в антрето да ме изпрати и стоеше, привела тяло в лек поклон. Спомних си това, за мазола, но за нищо на света не можех да се сетя как ѝ беше името. Пито пък физиономията и дрехите ѝ. А Кайо живя у нас близо половин година, нали?
– Ами да.
Шинго забравяше много, но Шуичи бе вече свикнал и не си направи труда да го успокои.
И Шинго беше свикнал. И все пак го обхвана страх. Колкото и да се мъчеше да си спомни прислужницата Кайо, нищо не излизаше. Когато не можеше да изстиска нищичко от паметта си, Шинго обикновено изпадаше в сантименталност.
И сега бе същото. С умиление си спомни как Кайо го изпращаше в антрето и се кланяше. Спомни си дори думите ѝ: „Господине почтен, мазол ви е излязъл“.
Прислужницата бе живяла у тях цели шест месеца, а в паметта си той успя да възстанови само случката в антрето.
При тази мисъл Шинго усети, че животът бавно го напуска.
II
Жена му Ясуко бе шейсет и три годишна. С една година по-възрастна от него.
Имаха син и дъщеря. Фусако – дъщеря им – бе по-голямата. Тя имаше две момиченца.
Ясуко доста младееше. Никой не би допуснал, че е по-възрастна от мъжа си. Не че Шинго изглеждаше стар за годините си. Просто е прието, че в семейството жената е по-млада от мъжа, и това, че Неуко младееше, бе напълно естествено. Макар и дребна, жена му бе набита и яка.
Не можеше да се каже, че Неуко е красавица. На младини разликата в годините им личеше и тя никак не обичаше да се показват заедно пред хората.
Шинго не би могъл да каже откога жена му престана да изглежда по-възрастна от него. Може би, след като прехвърли петдесетте. По правило жените стареят по-бързо. Но при тях се бе получило тъкмо обратното.
Година преди шейсетия си рожден ден Шинго повърна малко кръв. От белите дробове, види се. Но той нито си направи обстойно изследване, нито потърси лекар.
Кръвоизливът не се повтори.
Болестта никак не го състари. Кожата му дори се заглади. Шинго прекара около половин месец на легло и очите му възвърнаха младежкия си блясък, а устните му станаха алени като на момче.
Шинго не помнеше да е усещал преди това признаци на туберкулоза. И когато на петдесет и девет години за пръв път повърна кръв, той се изплаши и изпадна в униние. Отчасти затова и не отиде на лекар. Шуичи изтълкува нежеланието му да се прегледа като проява на старчески инат, но съвсем не беше така.
Ясуко спеше чудесно. Навярно защото бе толкова здрава. А Шинго често се будеше нощем. Обвиняваше за това хъркането на жена си. Тя имаше този навик от петнайсет-шестнайсетгодишна възраст и родителите ѝ бяха правили какво ли не, за да я излекуват. Всъщност, след като се ожениха, Ясуко наистина престана да хърка, но щом прехвърли петдесетте, започна пак.
Обикновено Шинго стискаше носа ѝ и го извиваше леко настрани. Ако това не помагаше, хващаше я за гърлото и я разтърсваше. Но само когато беше в добро
настроение. А когато беше в лошо, допирът до старческата ѝ плът, лежала години наред до него в брачната постеля, го изпълваше с отвращение.
Тази нощ Шинго беше в лошо настроение. Запали нощната лампа до главата си и погледна изкосо лицето на жена си. После я сграбчи за гърлото и я разтърси силно. Кожата ѝ лепнеше от пот.
Даде си сметка, че вече я докосва само за да я накара да спре да хърка, и сърцето му се сгърчи от жалост.
Шинго взе оставеното наблизо списание. Бе непоносимо горещо и душно. Той стана и отвори единия капак на верандата. После се отпусна на колене.
Нощта беше лунна.
Вън висеше някаква рокля на снаха му. Заприлича му на белезникав парцал. Снаха му или бе забравила да прибере прането, или нарочно бе оставила вмирисаната на пот рокля да поеме нощната влага.
От градината долетя писък на цикади. Бяха накацали по ствола на вишната вляво. Не бе и подозирал, че цикадите могат да пищят толкова зловещо. Но това наистина бяха цикади.
Дали и цикадите сънуват кошмари, помисли си той.
Една тупна до него и се оплете в края на мрежата против комари. Той я хвана, но тя не издаде нито звук.
Онемяла е, рече си. Не ще да е от ония, дето пищяха.
И за да не долети отново, подмамена от светлината, Шинго запрати цикадата към върха на дървото. Не усети в ръката си нищо.
Хвана се за капака и се взря във вишневото дърво. Не можа да разбере дали цикадата бе кацнала, или бе отлетяла нанякъде. Лунната нощ му се стори бездънна. Бездънна и безбрежна.
Август едва започваше, а есенните насекоми вече надаваха глас.
Като че долови някакъв тих звук. Сякаш капчици нощна роса падаха от лист на лист.
После Шинго чу гласа на планината.
Нямаше вятър. Луната бе ярка и почти пълна, но през нощната влага контурите на дърветата, очертаващи билото на планината зад къщата на Шинго, изглеждаха размазани, неясни. И съвършено неподвижни.
Не трепваха и листата на папратта под верандата.
Понякога нощем грохотът на морските вълни долиташе и до това скътано в планините място. За миг Шинго се усъмни дали не е чул морето. Но не – това бе гласът на планината.
Напомняше далечен шум на вятър, но приличаше и на мощен, долетял от дълбините на земята тътен. Помисли, че шумът е в него самия, че му пищят ушите, и разтърси глава.
Гласът секна.
И едва тогава Шинго усети страх. Побиха го ледени тръпки – ами ако това бе вест, че смъртта скоро ще го повика?
Искаше да се съсредоточи, да размисли спокойно, да си отговори дали онова, което чу, не бе шум на вятър, грохот на морските вълни, или просто писък в ушите. Не, нищо подобно. Бе напълно сигурен, че е чул гласа на планината.
Планината изстена, сякаш над нея прелетя демон.
Стръмният склон, забулен с влажните сенки на нощта, бе като черна стена. Планината бе съвсем малка сякаш цялата можеше да се побере в градината на Шинго. В същност не приличаше на стена, а на отрязано наполовина яйце.
Около нея и зад нея се издигаха други малки планини. Но бе изстенала именно планината зад неговата къща.
В клоните на дърветата, накацали по върха ѝ, трептяха звезди.
Докато затваряше капака, си спомни нещо много странно.
Преди десетина дни чакаше свой познат в една съвсем наскоро построена чайна. Човекът все не идваше, закъсняваха и гейшите. Дошла бе само една.
– Защо не си свалите вратовръзката? – рече му тя. – Толкова е горещо.
Шинго кимна и се остави да му я свали.
Не се познаваха кой знае колко добре, но след като напъха вратовръзката в джоба на сакото му, оставено на пода до токонома, гейшата започна да му разказва за себе си.
Заразправя как преди около два месеца насмалко не сложила край на живота си заедно с дърводелеца – майстора на същата тази чайна. Тъкмо вече да изпият отровата, изведнъж я обзело съмнение дали дозата е достатъчна да ги умъртви, без да се мъчат.
Достатъчна е, твърдял той, затова е в две отделни пакетчета. Това доказва, че е достатъчна.
Тя обаче не му повярвала. Съмненията ѝ се засилили.
– Кой я предписа – попитала го, – кажи де? Може някой да е решил да ни натрие носа, да ни накара да страдаме и е сложил нарочно по-малко. Кажи от кой лекар я взе? От коя аптека, ако не е от лекар? Не щеш да кажеш, така ли? Много смешно се получава. Каним се да умрем заедно, а ти не искаш да отговориш дори на това. Но нали после ще е вече късно?
„Каква комедия“ – едва не изтърси Шинго.
После гейшата настояла да намери първо човек, който да провери дозите, и след това да се самоубият.
– Още е у мен тая отрова – промълви тя.
Историята му се видя наистина странна. В съзнанието му остана само фактът, че мъжът е дърводелец и тъкмо той е построил чайната.
Гейшата измъкна двете пакетчета от чантичката си и му ги показа. Той ги погледна, но така и не разбра дали отровата е цианкалий, или нещо друго.
Спомни си за гейшата, докато затваряше капака.
Отново легна, но не се реши да събуди своята шейсет и три годишна жена и да ѝ разкаже за ужаса, с който го изпълни гласът на планината.
Можете да откриете „Гласът на планината“ ТУК.
