Проф. Кирил Топалов отпразнува рождения си ден на премиерата на новия си роман „Огънят“
Пълна зала в Софийска градска художествена галерия посрещна романа притча за битието и страданията на Свети Георги Нови Софийски
Големият български писател, драматург, дипломат и учен проф. Кирил Топалов поднесе на родните читатели нов богат литературен портрет на миналото на страната ни в знаковия роман „Огънят“.
Изданието вече може да бъде открито в книжарниците – ден след бляскавата си премиера навръх рождения ден на проф. Топалов на 21 май. Пълна зала от приятели и почитатели на автора уважиха събитието в Софийска градска художествена галерия.
Впечатляващ по мащаба си и дълбочината, с която възпроизвежда бита на българина през XVI век, „Огънят“ е монументално постижение за литературната история на България.
В разговора за тази вдъхновяваща притча за живота и страданията на Св. Георги Нови Софийски се включиха изтъкнатите литературни критици проф. Михаил Неделчев, доц. Йордан Ефтимов и доц. Георги Цанков. А модератор на разговора беше писателят Захари Карабашлиев.
В образа на разказвача на романа – българския книжовник поп Пейо – се превъплъти големият актьор от Народния театър Михаил Петров.
Плътната проза на проф. Топалов ни връща в България през ранните години на XVI век. Първият век след падането на Търновград под властта на османците е отминал, а споменът за славния Средец носи светлата и мъчителна надежда, че някога българското царство ще възкръсне отново.
През погледа на поп Пейо пред нас се разгръщат безценни детайли от духовния и светския живот в София, както и съкровена притча за битието и мъченическата смърт на духовния му син Георги – един от деветимата Софийски светци, част от чиито мощи и до ден днешен се намират в Драгалевския манастир.
По време на събитието самият проф. Кирил Топалов разказа повече за вдъхновението си да напише романа, което се заражда още през студентските му години.
„Тази концепция се роди преди повече от 60 години, когато бях студент първокурсник по българска филология. Имахме в един следобеден час лекция от акад. Петър Динеков и той ни прочете за поп Пейо, написал житие на Георги Нови Софийски. XVI век е извънредно интригуващ век в нашата и в балканската история. Това е ера, в която се сблъскват политически и духовни ползи на доста велики сили, и в средата на този конфликт се гърчи едно момче, един юноша.“
„Безкрайни са знанията, които трябва да имаш, за да напишеш този роман – това е ерудитски, писателски роман“, сподели проф. Михаил Неделчев пред публиката и допълни, че проф. Топалов „попълва празните места в нашата несъществуваща памет“ за онова време.
Доц. Георги Цанков също говори за „Огънят“ като продължение на предходните творби на проф. Топалов: „енциклопедия на живота през XVI век и същевременно философски размисъл за националната съдба в синхрон с геополитическата участ на целия ни народ.“
„Нашето време се оглежда в тази книга и то по най-жесток начин“, сподели доц. Йордан Ефтимов и изтъкна, че освен исторически и филоософски роман, „Огънят“ е роман за творците. „Една от книгите, които ни карат да се замислим за себе си, за предците си, за колебанието като човешко състояние и това прави книгата истински хуманистична.“
„Огънят“ е ярък разказ за вярата и смелостта като противотежест на завистта и ламтежа за власт. Доказателство, че най-голямото робство, познато на човека, е омразата към ближния.
Из „Огънят“ от Кирил Топалов
Моля се на Господ да ме прибере по-скоро, защото животът ми е вече една безкрайна пустиня… И да ми прости за това, което извърших. Отчаян и разкаян, сядам да напиша това житие. Ще разказвам много и подробно за живота в София, за някого всичко това ще e отегчително и може би излишно, особено ако го помни като лично видяно и преживяно, но времето минава, много неща се забравят, а не трябва. Защото всъщност то, времето, въобще не минава и си стои на едно и също място – ние сме тези, които преминаваме през него и все си мислим, че уж променяме нещо в живота, но той си е един и същ, защото човекът си остава все такъв, какъвто е, освен ако не се поучи нещо от грешките си и не опита да стане малко по-добър, но това рядко се случва.
Аз съм поп Пейо, презвитер на Софийската (все още се нарича и със старото си име Сардикийска) митрополитска черква „Света Марина“ и доскоро духовен баща на най-красивия юноша, какъвто някога сте срещали в живота си, на най-даровития, най-изкусния майстор-ваятел на златото, какъвто би могъл да съществува и какъвто бихте могли да си представите. Вече съм много стар, стъпил съм с няколко години в деветото си десетилетие и искам да помоля вас за снизхождение, а духовния ми син Георги, когото всички вече наричаме Георги Нови Софийски – за прошка, защото поради голямата си християнска ревност и грижа за Божията, а не за човешката му душа, го обрекох на най-страшните, на нечовешките мъки в огнената клада, която нечестивците му бяха приготвили и добре разпалили…
За милост ще помоля и теб, брате книжовниче, който ще четеш това житие след пет-шест или повече столетия и който сигурно ще знаеш, даже и по-добре от мен, поради по-високата си ученост много от нещата, които ще разкажа, за доброто и злото, за радостта и страданието, за рая и ада, през които мина животът ми заедно с моята Василия и нашия духовен син Георги, за знайното и незнайното за теб от живота на хората в нашия благословен от Бога и оставен неизвестно защо пак от него на произвола на нечестивците скъп и така обичан град София.
Започваше петнайсетата година от шестнайсетото столетие. Наскоро бе отминал първият век от падането на Търновград под властта на османците и малко повече от половин столетие, откак същата участ бе сполетяла и столицата на ромеите – събитие, което ги бе излекувало от иначе нелечимата болест на всяка империя да се мисли за непобедима, въпреки че няколко български царе по най-неприятния за тях начин им бяха показвали, че и по-малка от тях държава може да ги побеждава. Градът, който до неотдавна се наричаше с гордото име Константинопол, или пък с народното Пòли, което на гръцки означава „Град“ (с главно Г, разбира се, като единствен и най-славен на земята за целия ромейски свят, защото е бил Градът на Константин), но наскоро след падането си бе унизен отначало с османското си прозвище Константиè и почти веднага след това се бе превърнал против волята си както в подигравателното Ислам-бол (сиреч не най-християнският, а най-ислямският град на Изтока), така и в звучащото по близък начин османско изречение Истанбул, съставено от пак гръцките думи „стин пòли“ (произнасяно от ромеите „стин бòли“) и означаващо „в Града“, с прибавяне отпред на звука „и“, тъй като османците и до днес не са успели и сигурно никога няма да успеят да се научат да произнасят две съгласни в началото на думата, поради което поставят отпред едно „и“.
Така от „в Града“ (дълго гледана през Босфора и жадувана от нашествениците богата плячка) се бе получило името изречение И-стин-боли, потурчено малко по-късно като Истанбул, побалканчено не след дълго в още по-краткото и затова по-лесно за казване Стамбул – най-красивият, най-богатият, най-могъщият не само в Румелия, но и далече на изток от тях град, на чиято чудност и слава в този – балканския европейски – край на света бе успял известно време да съперничи единствено царственият Търновград. Българската столица обаче бе за нашествениците само една от останалите, по-лесни поради враждите помежду им, балкански плячки, та имаше късмета да запази ако не свободата и някогашните си блясък и слава, от които не бе останало нищо, то поне името си такова, каквото е било от векове, но и това не бе малко. Я си представи, брате книжовниче, че на агите им бе хрумнало да го нарекат на името на някого от султаните си, завоеватели на Анадола и Румелия – я Баязидие, я Османие, я Орхание, Сюлеймание, Мурадие, Мехмедие, Селимие или нещо друго подобно?
Голям късмет е и че не посегнаха на името на нашата София, която след залеза на Търновград е следващият по красота и вече първи по значение град не само в българските, но и въобще в румелийските, предели на новото царство на османците. Тя е град, за дълголетието и значението на чиято история свидетелстват и многото ѝ останали имена, които съм срещал и продължавам да срещам и в старите ръкописи по манастирите, и по древните каменни стени и плочи, които още от ранните си юношески години любопитно и ненаситно четях, а те непрекъснато се откриваха при разкопките и строежите на пътища, мостове, бани, ханове, кервансараи, джамии, да не говорим и за още по-големи сгради, като новопостроения дворец на софийския бейлербей, съдилището, монетния дом, седалището на данъчните власти, но и не само там.
Любопитно разглеждах и парите, с които майка ми и баща ми ме пращаха да купя нещо от пазара, все ги питах какво означават образите и думите върху тях, казваха ми, че това са стари имена на София, а аз не можех да разбера защо нашият град ги има толкова много. Баща ми вдигаше рамене и казваше да ида при попа в черквата, той знае всичко, но когото и да питах, ми се отговаряше, че още съм малък, та когато съм порастял, съм щял да разбера, докато единственото нещо, което накрая ми стана ясно, бе, че дали от незнание, от нежелание да си губят времето с моето любопитство или от нещо друго, просто не можеха, или пък кой знае защо не искаха да ми обясняват.
