„Силата на малцина“, втора книга от поредицата „Йерархията“
На 29 май излиза от печат „Силата на малцина“, втора книга от епичната фентъзи поредица „Йерархията“ на Джеймс Айлингтън. Преводач на изданието е Паулина Мичева. Художник на корицата: Живко Петров.
В „Силата на малцина“ (786 стр., цена с 25% отстъпка: 18.75 евро/36.67 лв., твърди корици) Вис, принцът на Суус и възпитаник на Катенската академия, се впуска в опасно приключение в опит да промени хода на историята в три алтернативни измерения. След „Волята на мнозина“ австралийският писател Джеймс Айлингтън създава още един умопомрачителен фентъзи сюжет, в който политическите интриги и подмолните игри са неизбежни!
OMNE TRIUM PERFECTUM. ВСИЧКО ПО ТРИ Е СЪВЪРШЕНО.
Йерархията все още ме нарича Вис Телим.
Все още ме приветства като Катеник.
Все още всички вярват, че знаят кой съм.
Но след преживяното на Юдициума не съм сигурен дали това има значение.
Вече не съм един.
Победих в изпитанието и… загубих всичко. Древно устройство отвъд Лабиринта ме копира в три отделни свята и сега в Обитеум, Луцеум и Рес съществува различна моя версия.
Три различни тела. Три различни живота.
Трябва да се крия, да се бия, да водя политически игри.
Трябва да се обучавам, да се доверявам, да лъжа.
Трябва да убивам, да лекувам, да доказвам себе си отново и отново. И отново.
Обичан съм. Мразен съм. И съм напълно сам.
И трябва да намеря отговори, преди да е станало твърде късно.
Защото аз единствен мога да спра следващия Катаклизъм.
Джеймс Айлингтън е роден и израснал в южната част на Виктория, Австралия. Сред ранните му литературни влияния са творбите на Реймънд Е. Фийст и Робърт Джордан, но едва след като прочита „Мъглороден“ на Брандън Сандерсън и „Името на вятъра“ на Патрик Ротфус, той намира вдъхновение да започне да пише. Живее със съпругата си и двете им деца на полуостров Морнингтън, Виктория.
Из „Силата на малцина“ от Джеймс Айлингтън
СТРАХЪТ, КАЗА БАЩА МИ ВЕДНЪЖ, Е ПРОСТО ОСЪЗНАВАНЕТО, че сме изгубили контрол. И затова, когато се боим, понякога единственият начин да оцелеем – единственият начин да притъпим остротата на липсата на контрол – е като се доверим на онези, които сякаш не я изпитват.
ИЗЧАКАЙ. БЯГАЙ.
Думите едва се различават под пулсиращия пурпурен цвят. Кръв се стича по китката ми, плъзва по дланта и се пръска на тъмни капки от пръстите ми, докато следвам Церор из размазания и трептящ в червено тунел. Кръгът от бронзови остриета отдавна остана зад нас. Лабиринтът вече не е далеч. Разрезите по кожата ми ме болят. Братът на Улцискор се опита да ми обясни защо трябваше да ги направя. Било послание. Към самия мен. В друг свят.
Все още не мога да го осъзная, твърде странно е. Само настойчивостта в гласа му ме подтикна да действам, колкото и кърваво, сюрреалистично и болезнено да беше. Това – и отчаяната, отчаяна нужда да повярвам, че той наистина разбира какво се случва тук.
Че знае как да ни измъкне от този кошмар.
Че държи нещата под контрол.
– Как ще минем покрай Останките? – казвам, дишайки тежко.
Все още съм слаб от онова – каквото и да бе, – което преживях. Гласът ми звучи немощно, приглушен от плътните каменни стени, червената ослепителна светлина ме замайва.
– Те са в Рес – отговаря Церор, без да се обръща. – Също като Лабиринта.
Нямам време да се усъмня: тунелът свършва и той се оказва прав. Нищо не пази изхода, от земята не изникват стени, върху ни не се нахвърлят вълни от черна, свистяща обсидианова смърт, когато излизаме – аз по-предпазливо – на същата каменна площ, където само преди час отчаяно се опитвах да намеря път през хаоса.
И все пак всичко друго е същото. Огромна, лишена от украса зала. И в далечния край – платформа с червено стъклено перило, към която се отправяме.
– Почакай. Важно е да стъпим едновременно. – Церор спира, за да застана до него. – Сега. – Тясно е, едва се побираме. – И перилото трябва да докоснем заедно. И… готови.
Перилото засиява и се издигаме нагоре. Поемам си дъх след тичането.
Залата изчезва в мрак и ни обгръща само алено сияние.
Церор ме поглежда. Мургав и жилест е, с неподдържана брада и къдрава коса, очертаваща стар белег, който минава от бузата до мястото, където би трябвало да се намира лявото му ухо. Толкова различен от Улцискор и все пак веднага разбираш, че са братя – имат еднакви пронизителни, кафяви очи.
– Истински си. Нали? – Усмивката му проблясва внезапно като нож, разрязващ напрежението – широка, сияйна и почти безумна. – Кажи ми, че си истински, да му се не види!
– Да…? – Все още съм замаян и не знам какво друго да кажа.
Той вдига поглед и за мой ужас изревава мощно към поглъщащата ни от всички страни бездна. Вик на чиста, необуздана радост. Отпуска хватката си от перилото, вдишва дълбоко и го повтаря. Сетне избухва в искрен, несдържан смях, раменете му се тресат.
– Да! Проклети богове, да! О, да. Богове проклети, да. Седем години. Да пукна… Как ти беше името?
– Вис.
– Вис! Когато излезем оттук, ще те прегърна. И ще продължи много по-дълго, отколкото е прилично. Предварително се извинявам. – Отново избухва в смях, нещо между възторг и лудост. – Проклети, скапани богове!
Нервен съм, объркан съм и изпитвам болка, но нещо в неговата чиста, почти детинска радост е заразително и ме успокоява, въпреки че сърцето ми още блъска бясно в гърдите ми.
– Радвам се, че си щастлив. – Следвам примера му и внимателно отпускам пръсти от светещото перило. – Онова, което каза… че сме в Обитеум. Че това е… друг свят? – Изричам последните думи с полусмях. Кажеш ли такова нещо на глас, звучи още по-нелепо.
Церор все така се усмихва, но делириумната възбуда е притихнала.
– Трудно е за възприемане, знам. Ще мине време, преди да успея да ти обясня всичко, но докато не напуснем този остров, сме в известна опасност. – Продължава да е ведър, но нещо в гласа му подсказва, че говори напълно сериозно. – Може ли засега да оставим въпросите? Обещавам, че ще получиш отговори.
Думите му не са точно молба.
– Добре.
Мъжът кимва дружелюбно, но забелязва как разтривам ръката си – болката се е завърнала.
– Боли ли?
Свивам рамене.
– От разрезите е, предполагам.
– Сигурен ли си?
– Не знам. Току-що започна. Всъщност… всичко ме боли.
Той кимва с разбиране и вади нещо от джоба си.
– Привържи го. Кожа до камък. – Подава ми амулет, окачен на кожена каишка. Примижавам срещу червеното сияние. Изкусно издялан скарабей, не по-голям от два-три сантиметра, се взира в мен.
– Какво е това?
– Витериум. – Церор вдига ръката си и ми показва същия амулет. – Само внимавай да не се разхлаби.
– Защо? – Не крия тревогата си. Зная какво правят витериумите, макар тези, които съм виждал, да са големи като стаи – държат хората живи. Обикновено много болни хора.
– Той пречи на раните от Рес или Луцеум да „прокървят“ през теб. – Спътникът ми докосва многозначително белега над липсващото си ухо. – Да не споменаваме, че въздухът тук е… да кажем, неособено приятен за дишане. Без такова нещо навън гърлото и дробовете ти ще започнат да горят след по-малко от час. Но, Вис? – Повдига вежда. – Отново въпроси. А още не сме излезли.
Преглъщам недоволството си и желанието си да разбера повече и припряно навивам каишката му; скарабеят прилепва плътно до кожата ми. От това, което знам, тези амулети действат само на хора, преминали през Колоните на Аурора.
– Проблемът е…
Камъкът сякаш оживява, докато се намества, и през тялото ми преминава тръпка.
Болката изчезва.
– По-добре ли си?
Разтривам лявата си ръка, едновременно изненадан и облекчен.
– Да.
– Тогава слушай внимателно.
Краткото ни изкачване до края през бездната минава в подробни обяснения какво да очаквам навън и в простички указания какво да правя. Въздухът ще боли, но е нормално и ще свикна. Ще има спускане от входа по някаква платформа и Церор се надява, добавя той полушеговито, че нямам проблем с височините. Съмва се – или вече е съмнало – и моята задача ще е да наблюдавам небето и да му кажа, ако забележа някакво движение. Каквото и да е.
Последната част я повтаря три пъти и доброто му настроение помръква – явно това е наистина важно.
Церор се смълчава продължително между всяка следваща инструкция; очевидно мисли. На лицето му е застинала полуусмивка.
Повече от всичко друго ме успокоява именно неговото въодушевление. Вдъхва ми увереност и ми позволява да потисна бушуващите в главата ми многобройни въпроси. Избирам да вярвам, че братът на Улцискор знае какво прави.
– Почти стигнахме – казва той изведнъж и вдига поглед.
И точно тогава, като по даден знак, околната празнота се разкъсва и гладка стена се спуска надолу, потъвайки в кървавото сияние на перилото; платформата забавя и спира до тесния отвор, който знам, че води навън. Оставям Церор да мине пръв.
– Scintres Exunus – произнася мъжът високо. Отговорът е дълбок, стържещ звук и зората залива стълбището пред нас. Светлината разкрива гладки стени отляво и отдясно. Никакви трупове без очи, струпани на пътя.
Церор забелязва изненадата ми и спира.
– Какво гледаш?
– Нищо. – Погледът му ме разпитва безмълвно. – Тук имаше тела. Мъртви.
– С обсидианови остриета в тях? – Кимам объркано и лицето му се изкривява в гримаса. – Още една адаптация. – Очите му се стрелват към окървавената ми лява ръка, но явно бързо прогонва каквато и мисъл да му бе хрумнала. – Е, винаги ще ни е нужен и малко късмет. Сега трябва да се разкараме оттук възможно найбързо. Хайде.
Следвам го. Въздухът постепенно беше ставал все по-гъст, но по средата на изкачването ме удари тежко. В момента е още по-плътен и лепкав, изненадващо пронизващ, и залепва по дробовете ми. Закашлям се, паникьосвам се, боря се за глътка чист въздух.
Гърлото ми гори и се свива.
– Сладкият аромат на Обитеум – отбелязва Церор с леко съчувствие в гласа.
Опирам се с юмруци на стената, навеждам глава и стискам зъби. Все едно пламък обгаря вътрешностите ми.
– Добре – успявам най-накрая да кажа пресипнало и се насилвам да се изправя. Не знам колко време е минало, но болката е отстъпила. Не е изчезнала – усещам всяко вдишване като грубо, агресивно насилие, – но е поносима.
Церор ме оглежда.
– Проясни ли ти се главата?
Кимам. Той отмята кичур черна коса от очите си и енергично и решително поема нагоре по стъпалата.
– Тогава – напред.
Достигаме върха и виждам изхода, водещ към утрото. Забавям крачка, опитвайки се да осмисля празния триъгълник от безкрайния небосвод. Неловкото и забравено за кратко усещане се завръща.
Зелената хълмиста местност, от която влязох в купола, я няма. На нейно място има… нищо. Въздух. Сигурно сме на няколкостотин метра височина; приближавам се до изхода и пред мен се разкрива гледка на километри разстояние – разрушена земя и ка
мънаци далеч под нас в ниското. Горите ги няма, реките също, няма и следа от зеленина.
Боря се със замайването, с ужаса, с отказа да повярвам. За първи път думите на Церор ми се струват истина.
– Гниещи богове… – прошепвам смаяно към празнотата. – Проклети, гниещи богове.
– Нещо такова – отговаря Церор зад мен.
Погледът ми се плъзва към далечното море. Постепенно осъзнавам – този земен труп е трупът на Соливаг, но само белите монолити на Морската стена са ми познати. Между тях и брега водата просто се люлее и вълнува, но отвъд… отвъд се надигат вълни. Тъмни, гигантски планини от вода. Гледам как най-близката удря линията на Стената. Щом минава покрай колоните, тя изведнъж се смалява, сякаш силите ѝ са изцедени, успокоява се и прелива в нежно движение близо до брега. При сблъсъка в каменните стълбове обаче изригват гъсти облаци от мъгливи пръски, които едва се утаяват, когато следващата вълна напада яростно.
Можете да откриете книгата ТУК.
