Писателката Галина Златарева се завръща с нов исторически роман – „Борис и неговите синове“
„Борис и неговите синове“ е монументален епос в два тома, посветен на драматичните събития около християнизацията при владетеля Борис и „Златния век“ на неговия син Симеон
След мащабните саги „Медальонът“ и „Предсказателят“ писателката Галина Златарева се завръща с дългоочаквания си трети исторически роман.
Появяващ се в навечерието на две знакови годишнини-възпоменания – 1120 години от смъртта на Борис и 1100 години от смъртта на Симеон, – „Борис и неговите синове“ (изд. „Архипелаг“ и изд. „Сиела“) е монументален епос в два тома, посветен на драматичните събития около християнизацията при Борис и последвалия „Златен век“ на Симеон.
Базирана на забележително количество исторически извори, „Борис и неговите синове“ е многопластова картина на България отпреди векове и на драматични събития дори във владетелското семейство, белязана от политически интриги и тежки решения.
Галина Златарева изплита майсторски разказ за титаничния устрем на българския владетел Борис да изгради и утвърди една нова, християнска и просветена България, като безкомпромисно запази нейната независимост. Мащабното му държавническо дело обаче е изправено пред неочакван срив, когато на престола сяда първородният син Расате, чийто разгулен живот и престъпления застрашават да разрушат всичко съградено. Борис е принуден да вземе най-жестокото решение да го детронира и да извади Симеон от манастира по необходимост, за да му предаде властта сред руините на една семейна трагедия.
- Колко тежки решения е трябвало да вземе Борис?
- Защо в кратките исторически справки четем имената само на Расате и Симеон, след като летописите на времето разказват и за още двама синове?
- Кои са те и каква е тяхната съдба?
- Дали възходът на християнството и книжовността в България са носели само радостно удовлетворение или пътят им е белязан от сривове и трагични решения?
Пред читателите се разгръща цяла една епоха с всичките ѝ перипетии и възходи, а образите на кан Борис, Валдамир-Расате и Симеон оживяват отвъд идеала и легендите – по-истински от всякога.
Едновременно забележителна историческа хроника и заплетена психологическа драма, „Борис и неговите синове“ е жив паметник на завета на двама велики владетели и бляскаво бижу в съкровищницата на съвременната историческа проза.
Авторката ще представи романа в рамките на Празници на изкуствата „Аполония“ в Созопол. Заповядайте на 5 септември от 18:00 ч. в Градската художествена галерия в Стария град (ул. “Кирил и Методий” 63, Созопол).
ПРЕДСТАВЯНЕ ЩЕ ИМА и в София в рамките на Алея на книгата в шатрата на в Литературния кът на изложението на 7 септември от 18 часа.
„В книгата ми има битки и победи, любов, загуби и достойнство. Но и живи хора –
несъвършени, търсещи, понякога силни, понякога чупливи. Каквито сме и ние.
Влез в тази история, читателю, не като наблюдател, а като съучастник, защото тя не е приключила – тя все още се пише. С теб.“
Галина Златарева
Из „Борис и неговите синове“ от Галина Златарева
840 г. от новата ера по съвременния календар
6349 г. от Сътворението на света по летоброенето в Източната Римска империя
6345 г. писин (маймуна) дървена по българския времедел
Пролог
След този ден той никога повече не заплака.
Денят, в който сестричката му замина и отнесе със себе си половината от сърцето му, отнесе веселия смях на детството.
Персияна бе засмяното слънце в двореца в Плиска, пеещото птиче от ранни зори, искрящите очи, през които сякаш и той гледаше към света. Бе толкова радостен и безгрижен тогава.
А от деня, в който я натъкмиха с богати дрехи от тънки платове с втъкани златни нишки и обшити с перли, когато я натовариха разплакана в препълнената с дрехи и покъщнина каруца, обградена от слуги и стражи, всичко това изведнъж угасна. Той я гледаше как се отдалечава с широко отворени творени очи и те се напълниха със сълзи.
Изтри ги гневно с юмруци. Престолонаследникът не може да плаче и всички да виждат слабостта му! Смачка мъката си и никога на никого не проговори за нея. В този ден детството му свърши. Той изведнъж порасна, макар много да го заболя от това порастване. Погледна с гняв баща си за първи път.
Кан Персиян забеляза и задържа очите си върху него, а малкият Борис се уплаши, че ще го накаже.
Тялото на кана и на всеки от неговите наследници е свещено и никой нямаше право да го докосва или наранява, но свещеният кан можеше здраво да наложи с десницата си провинилия се син. Той единствен.
И ето Персиян го извика в стаята си. Дълго и мълчаливо го гледа, свъсил вежди, вдигна ръка и… не го удари. Сложи я на рамото му и го накара да седне.
– Синко – каза с глас, който бе едновременно твърд, но също и скръбен, – всеки човек, който иска да получи нещо, трябва да плати. С част от реколтата си, с труда си, с подчинение… Нали?
– Да, татко.
Персиян кимна и продължи:
– А този, който стои най-високо в държавата, понякога се налага да даде за отплата не стока, не пари или скъпоценности. От него искат да плати с това, което му е най-скъпо. С някое от децата си – замълча и като го погледна с овлажнели очи, прокашля се и добави: – Като станеш кан на мястото ми и ти ще плащаш. Затова в нищо и в никого не се вкопчвай. Всяко нещо може да бъде прежалено. Всеки човек може да бъде пожертван. И чужд, и свой. Сърцето ще те боли, много… но ще го правиш. Като мен. И на никого не трябва да даваш обяснение или да се оправдаваш. Само ти в себе си трябва да си напълно сигурен, че това е най-правилното решение. Никак не е лесно.
Борис го погледна все още с неразбиране, но Персиян стана, изправи рамене и овладял краткото си размекване, рязко смени темата:
– Знаеш ли какво става по западната ни граница? Няма как да знаеш, а трябва вече да научаваш.
И той като на бъдещ владетел най-сериозно му обясни, че сръбският княз Властимир напада земята им.
– Разбрахме, че ромеите го подтикват, защото им откъснах земите от югозапада, областта Кутмичевица северно от Солун и цялото Керамисийско поле[1]. Ромеите не се чувстват уверени в силата си и не смеят да ме нападнат сами, но подбутнаха Властимир. Пратих вече войска в подкрепа на граничния гарнизон. Не мога да допусна да къса от територията ми.
– А ти как си откъснал от ромейския император? – вироглаво му възрази Борис. – Сигурно и той не е искал да го допусне.
– Не откъснах чужда земя, сине – погледна го внимателно Персиян. – Присъединих своя. Наша земя с наш народ! Прадядо ми Крум оттам е повикан да оглави държавата, за да спрат размириците. А дядо ми Омуртаг казваше: „Там са братята ни, затова онези наши земи трябва да се съединят с целия ни народ“. И аз това свърших, прибрах ги заедно с всичките околни словени[2]. Те бягаха в България от непосилните ромейски данъци. Цели семейства и родове пресичаха границата. Трябваше ли да напускат земята, която ги храни? Аз ли да ги изхранвам, щом нямат ниви тук? Не искат да са ромейски селяни и ги прибрах заедно със земята им. И заедно с всичките наши българи, които от Куберово време са живеели там. Съединихме се. Така мисля.
– Сигурно. И сега не ромеите, а Властимир те напада…
– Той не ме плаши, но те го подстрекават, за да издърпа войските ми на запад, а пък те да ме ударят от юг. Аз обаче обърнах острието си с ичиргу-боила Стасич към Солун, а конницата си към Константинопол. Води я кавканът Исбул. Наредих да стигнат, колкото може по-бързо. Да ударят тъпаните и да надуят роговете. Да вдигнат голям шум, като че ли са хиляди. Вечерта да запалят огньове като за голяма войска, та ромеите да помислят, че ще ги атакувам. Но това, синко, е измама. Не мога да започна две войни едновременно и трябваше да се договоря за мир с тях. Те поискаха да пратя заложник в Константинопол. Някой от семейството ми. Ако наруша договора, го обричам на смърт.
Борис мъчително преглътна:
„Персика! Нея изпраща! Затова заминава“.
Думите „Персика“ и „смърт“ се сблъскаха с гръм в ума му и той ужасèн захлупи с шепи лицето си. Персиян го погледна, помълча и след една дълбока въздишка продължи:
– Този мир с тях и за нас е важен, Борисе. Затова се съгласих. Кажи ми кого трябваше да им дам за заложник? Теб, Докс или Персияна? Вие сте децата ми.
Борис зяпна, защото въпросът дойде неочаквано. После преглътна мъчително и каза:
– Не можеш да изпратиш наследника си, а това съм аз.
Замълча и стисна очи, осъзнавайки неизбежното. Преглътна мъчително.
– А брат ти? – попита Персиян.
– Докс също не можеш, защото ако с мен се случи нещо, той е следващият ти син, който да стане кан на българите – Борис вече шепнеше.
– Мога ли да изпратя някой друг? – попита баща му.
Борис вдигна безпомощно очи към неговите и едва удържа сълзите си – солени като мъката в сърцето му. Едва изговори:
– Персика.
Баща му го прегърна и въздъхна:
– Ако аз днес не бях тук, а владетелят беше ти, щеше да направиш точно това. От утре ще вървиш навсякъде с мен. На война, на боилски съвет, на преговори с чужди пратеници. И за всяко решение, което аз трябва да взема, ти също трябва да имаш свой отговор. И да стигаш до него не със сърцето, а с разума си. Знам, че с Персика бяхте неразделни – продължи баща му след кратко отнесено мълчание, загледан през прозореца. – Но тя не е малка, на девет е. И на нея обясних. Плака, но ме разбра. Така е, сине. Затова замина уж да учи гръцки в Константинопол и разни умения, които една жена в двореца трябва да има. Но всъщност ще бъде заложничка. Такава е истината. Това нейно пожертване трябва да ми даде сигурност по южната граница. А същинската ни битка ще бъде със сърбите. Утре тръгвам с основната войска на запад. И ти ще дойдеш с мен. Вече не си дете. А сега иди при брат си. Докс избяга в стаята си и сигурно ми е ужасно сърдит. Иди и му обясни.
Този мъжки разговор начерта границата между детството и възмъжаването на Борис. От този ден той спря да се усмихва, да оглавява детските лудории и игри с брат си и с момчетата на боилите от Вътрешния град. Стана вглъбен и сериозен, а баща му си каза доволен:
„Порасна синът ми. Вече мога да се опра на рамото му!“
Но Персика, както Борис наричаше Персияна, постоянно му липсваше. Дори след години той, облеченият с власт и отговорности кана-ир-тихтин[3], усещаше как болезнено се свива сърцето му, щом си спомнеше помнеше за нея. Нищо не можеше да запълни празнотата, която Персияна остави след себе си. Нито веселбите с приятелите, нито сраженията по западната граница, които траяха цели три години. Баща му не завладя сръбска земя, но и не загуби своя. Обаче дори това, че границата раницата остана непроменена, за него бе достатъчно. Борис бе до него през цялото време. Персиян искаше наследникът му да усети какво е битка и как трябва да брани държавата си.
В тези бурни години момчето наистина порасна достатъчно остатъчно, за да носи меч и да участва в сражения, но по-важно бе другото порастване – разбирането, че един ден българската държава с всичките ù граници и разноезичното население ще бъде негова отговорност. И че държавата е над всичко.
[1] Керамисийско поле – районът между Солун и Охридското езеро, в който се заселват Куберови българи, дошли откъм Панония (където остават много от тях). Вероятно Крум е от рода Дуло на братята Кубер и Алцек (б. а.).
[2] Словени – името, с което са се самоназовавали племената, произлиза от „слово“, запазено дори в имената на държавите Словения и Словакия. В романа думата е с променливо Я/Е (словянско/словенски) според словообразуването в езика ни. По-подробно в „Бележки от автора“ в края на книгата (б. а.).
[3] Кана-ир-тихтин – титлата на престолонаследника на българския владетел (б. а.).
