Мюриел Барбери: Цял живот се учим как да разрушаваме стени и да рискуваме да живеем

Ние сме слепи дори за своята собствена същност. Това е основната цел на този живот – да можем да видим себе си и хората около нас по смислен начин, казва в интервю авторката на „Елегантността на таралежа“ и „И розата сама да е“

„Искам да се срещам с други хора, да се припознавам в тях, да споделям това, което вълнува душите им. Това е едно от най-важните неща в живота на всеки един от нас. В душите на хората винаги се крие по някоя мистерия. Моята цел в този живот е да се опитвам да стигам колкото се може по-близо до даден човек, знаейки, че някъде там, в душата му, се крие мистерия“. 

Това сподели в специално интервю за Иван Русланов в предаването „Нощен Хоризонт“ по БНР писателката Мюриел Барбери. Тя покори света с романа си „Елегантността на таралежа“. Историята, развиваща се в лъскава кооперация в Париж, припомни на читателите, че под стените, които градим около себе си, почти винаги се крият чудеса.

Мюриел е родена в Казабланка, дълги години учи и преподава философия. Насред живописната атмосфера на настъпващата френска есен Мюриел поема отново по първите стъпки на „Елегантността на таралежа“ – роман, който я превърна в световноизвестен автор.

Париж

Беше случайност. В първия ми роман, публикуван през 2000 г., вече имах герой, който беше портиер в сградата на ул „Грьонел“ номер 7, където се развива действието. Дамата портиер обаче се появи в едва две от страниците на книгата. Това беше първият ми ръкопис, пратих го до издателството, след което имах много интересен разговор с редактора ми. Нямаше много забележки по книгата. Само една. Беше свързана с чаровния образ на портиерката. Редакторът ми каза, че този герой говори точно като портиер, както всеки би очаквал подобен човек да общува. Предложи ми – защо тази портиерка не говори като принцеса или дукеса, например? Всичко е възможно, когато пишеш романи. Пет или шест години след като публикувах първия си роман, се замислих върху думите на редактора ми. Какво ли би станало, ако накарам една обикновена портиерка да говори като принцеса. Така се появи идеята за „Елегантността на таралежа“. С главен герой Рьоне – портиерка, която има толкова задълбочени интереси във философията, че може да говори като Пруст, но решава да го крие от богатите хора, живеещи в сградата“.

Освен Рьоне в книгата се срещаме и с Палома. Едно много умно, симпатично и отегчено от ежедневието си 12-годишно момиче, което търси себе си в един твърде богат и твърде фалшив свят.

Рьоне е таралежът в книгата. Вътре в себе си е много нежна. На повърхността е обградена от стени. Страхува се от външния свят. Тя е много, много нежна душа. Макар и да изглежда като кисел и дори на моменти агресивен човек. Тя е безкомпромисна, когато използва ума си. Палома пък е едва на 12 години и половина. Когато прочете ръкописа, редакторът ме посъветва да направя Палома 14- или 15-годишна, щяло да бъде по-реалистично. Не исках да приема тази критика. И бях права. Палома е перфектният герой в една художествена творба. Тя е напълно невъзможна в желанието си да бъде себе си без компромиси“.

Какво свързва Рьоне и Палома?

„Двете са влюбени в изкуството. С формата, която то дава на реалността. Възможността за красота в света. И двете опитват чрез сюжетите, които откриват в книгите, да разберат живота по-добре. Културата ги обединява. Те са две добри души, които се разкриват една на друга в желанието си да правят добро“.

Забелязваме ли скритата елегантност в ежедневието? Търсим ли я изобщо? Или не се опитваме да опознаем дори и най-близките си хора…

Ние сме слепи дори за своята собствена същност. Това е основната цел на този живот – да можем да видим себе си и хората около нас по смислен начин. Елегантността се крие в отчаяната нужда от красота. Истинската елегантност се съдържа в желанието ни да правим света по-красив. В желанието да го конструираме така, че да ни издигне на едно по-високо ниво“.

Киото

По това време Мюриел мечтае да отиде в Япония. Нещо, което се оказва трудно постижимо заради липсата на средства. Решава да включи в „Елегантността на таралежа“ своя герой Озу, кръстен на известния филмов режисьор.

„Първият ми съпруг ме запали по японската култура, той беше влюбен в Япония, когато се срещнахме. След това и аз се влюбих в тази негова страст. Бях ученичка в Париж, тогава нямаше много японски ресторанти. Спомням си първия път, когато ядох суши. Бях тотално зашеметена от чувството. Оказа се едно от най-мистичните ми преживявания. Съвсем различен начин на възприемане на сготвяне, опитване и наслада от храната. С много подобни примери започна моето очарование от Япония“.

Мюриел сбъдва своята японска мечта. Стига до страната на изгряващото слънце и осъзнава колко силно е свързана с културата ѝ. Макар и първите ѝ мигове там да не са обнадеждаващи:

„През 2006 – преди „Елегантността на таралежа“ да се появи във Франция, отидох там за 17 дни. Направих го благодарение на малкото предварително плащане, което получих за книгата. Отидох по време на великденските празници. Стигнах до Киото, а първото ми преживяване там беше много странно. Там няма летище, ти трябва да стигнеш до града с шатъл от Осака. До Киото се пътува час и половина. Предградията на Осака са ужасни, едни от най-лошите пътища, през които съм преминавала. Навсякъде виждаш само бетон и жици. Не видях дори едно дърво – всичко беше толкова грозно. Бях шокирана. Тогава стигнах и до градините в Киото. Гледката промени всичко“.

Градините на Киото трудно се описват на английски, признава ми Мюриел. Те са различни от всичко, което сте виждали, уверява тя. Те са не само красиви, но и предразполагащи към едно духовно изживяване. Ето защо последната, за момента, излязла в България книга на Мюриел „И розата сама да е“ носи в себе си мистичната нежност на японските градини.

„Има много елементи, които трябва да свържеш, за да започнеш книга. Опитвах се да пиша за Киото 10 години. Това е градът, който обичам най-много. Не успявах. Беше много трудно да намеря правилния начин, думи и път да изкажа своето очарование. Чувствата, които изпитах, когато бях там. Изведнъж се случи. Създадох история, развиваща се в Киото. В момента, в който намерих правилния език и структура на книгата, всички спомени се завърнаха при мен. Спомних си за всеки детайл от градината, всяко дърво, всяка пътека. Всяка емоция, която бях изпитала там”.

Главен герой в „И розата сама да е“ е самотната и безчувствена Роз. Поредната загуба в живота ѝ я отвежда в Япония.

„Не мога да кажа защо един герой идва при мен и става моя неразделна компания. Знаех, че искам да напиша история за жена, от момента на раждането ѝ до нейната смърт. Да опиша няколко десетилетия от живота ѝ. Изведнъж, не знам защо, историята се сведе до една седмица в Киото. Знаех, че тази жена ще трябва да се промени, да се освободи. Заради травма ще е построила стени около себе си. Пътуването ѝ до Киото ще разруши стените. Защо? Нямам представа. Може би, защото преживяваме това през целия си живот – учим се как да разрушаваме стени и да рискуваме да живеем“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *