Бестселърът „Кралството на прокълнатите“ от Кери Манискалко вече и на български

Добре дошли в „Кралството на прокълнатите“, където магията се крие зад всеки ъгъл и всяка легенда е истина

 

„Магията е живо, дишащо същество: храни се от енергията, която ѝ давате. Тя не е нито добра, нито лоша. Захранвате ли я с любов, тя цъфти и расте. Подхранвате ли я с омраза, ще донесе омраза обратно на прага ви. “

Магията е част от живота на близначките Емилия и Витория ди Карло, защото те са стреги – вещици. Подобно на другите повелители на магията в Сицилия семейство Ди Карло живеят в тайна, скрити сред хората, за да не бъдат преследвани. 

От малки баба им ги плаши с историите за прокълнатите – седем демонични принца, красиви, но бездушни създания, които бродят нощем в търсене на души за Дявола. За Емилия и Витория обаче прокълнатите са само легенда, разказвана от старците. Но не за дълго…  

Мистериозни убийства на млади вещици разтърсват острова и поставят всички нащрек. Когато Витория, по-авантюристичната от двете близначки, не се прибира една вечер, най-големият страх на Емилия се сбъдва. 

Витория е станала жертва на безмилостния убиец. А Емилия е решена да отмъсти за нея на всяка цена. Дори да ѝ се наложи да призове прокълнат. 

Така Емилия среща Гняв – един от седемте принца на Ада, повелител на яростта и войната. Гняв е лукав, самодоволен и неземно красив. Емилия е принудена да работи с него, за да разкрие кой стои зад убийствата на вещици. Но как може да се довери на създание, чиято природа олицетворява греховете? А може ли той да е нещо повече от това?

Американската авторка Кери Манискалко полага началото на една бурна история за отмъщение, която изправя Емилия срещу самата себе си. Тя не е авантюристка като сестра си, нито има опит с черните магии, но изгарящият гняв, породил се в нея, я подтиква да открие виновните за убийствата независимо от последствията.

Но ще успее ли младата вещица да превъзмогне тъгата и да превърне гнева си в оръжие? 

„Кралството на прокълнатите“ е разказ за непоносимата тежест на скръбта от това да изгубиш другата си половина и в яростта си да откриеш част от себе си, която никога не си познавал. Част, която може да отнеме душата ти или да те спаси.

Из „Кралството на прокълнатите“ от Кери Манискалко

Може да бъде изображение с книга

ПРОЛОГ

Отвън вятърът разтърси дървените камбанки и те издрънчаха предупредително. В далечината вълните се разбиваха в брега: трескавият шепот на водата се усили, сякаш морето бе чародей, призоваващ към жестокост. На тази дата – вече от близо десетилетие – бурята следваше един и същ порядък. Сега щеше да отекне гръмотевица, по-бърза от прилива, а мълния щеше да изплющи през безмилостното небе с пукащи от електричество камшици. Дяволът настояваше за отплата. Кръвна жертва в замяна на открадната мощ.

Не за пръв път го проклинаха вещици, нито щеше да е за последен.

От люлеещия се стол близо до огъня нона2 

2 Баба (ит.). – Б. пр.Мария следеше зорко близначките, докато напяваха защитните заклинания, на които ги беше научила, и всяка от тях здраво стискаше корничело3 

3 Амулет във формата на рог, който италианците смятат, че предпазва от зли сили. – Б. р.в малкия си юмрук. Тя прогони от ума си поривите на виещия вятър и се заслуша внимателно в думите, които Витория и Емилия шепнеха над амулетите с форма на рог, съсредоточено сведели тъмнокосите си глави.

– В името на земята, луната и камъка благослови това огнище, благослови този дом.

Това бе началото на осмата им година и баба им се опитваше да не се тревожи колко бързо растат. Загърна се по-плътно с шала, неспособна да се предпази от студа в малката кухня. Той нямаше нищо общо с ниските температури навън. Колкото и да се опитваше да не обръща внимание, сярата се прокрадваше през пролуките заедно с ухаещия на плумерия и портокал ветрец и караше сивеещата ѝ коса, вдигната на тила, да настръхва. Ако беше жива, собствената ѝ човешка баба щеше да каже, че това е поличба, и да прекара вечерта на колене в катедралата, като стиска броеница и отправя молитви към светците.

Дяволът дебнеше. Или пък някой от прокълнатите му братя.

Нотка на тревога се промъкна в сърцето на нона бързо и гладко като някой от ножовете ѝ за обезкостяване и се загнезди там. Минала бе цяла вечност, откакто прокълнатите са били видени за последен път. Вече почти никой не говореше за тях, като се изключеха приказките, целящи да сплашат децата и да ги накарат да остават в леглата си нощем.

Сега възрастните се присмиваха на старите народни приказки и почти бяха забравили за седмината принцове, които владееха ада. Нона Мария никога нямаше да забрави – легендите за тях бяха прогорени в ума ѝ и я ужасяваха чак до мозъка на костите. Усети боцкане между раменете, сякаш среднощните им очи бяха приковани в нея, наблюдавайки от сенките. Беше само въпрос на време да дойдат да търсят.

Ако вече не бяха започнали. Откраднеш ли от Дявола, няма как да ти се размине безнаказано. 

Отново се съсредоточи върху близначките. Подобно на бушуващото Тиренско море, тази вечер и у тях се усещаше безпокойство. Безпокойство, което говореше за задаваща се незнайна беда. Заклинанията на Витория бяха припрени, а Емилия се запъваше на своите, мъчейки се да не изостава.

В огъня изпука клонка, бързо последвана от втора. Звукът напомняше за прекършени кости за гадаене над книгите им със заклинания: сам по себе си предупреждение. Нона стисна ръкохватките на люлеещия стол, а кокалчетата ѝ придобиха цвета на бланшираните бадеми на плота.

Calmati!4 

4 Успокой се (ит.). – Б. пр.Не толкова бързо, Витория – скара се тя. – Ще трябва да го повториш, ако не го правиш както трябва. Нали не искаш да събираш гробищна пръст сама в тъмното?

За ужас на баба ѝ, Витория не изглеждаше толкова уплашена, колкото би трябвало. Мисълта да броди сама из гробището под светлината на пълна луна и в силна буря се стори съблазнителна на детето. То нацупи устни, а после леко поклати глава.

Отговори обаче Емилия, като отправи към сестра си предупредителен поглед.

– Ще внимаваме повече, бабо. 

За да докаже думите си, Емилия вдигна шишенцето светена вода, което бяха взели от манастира, и го наклони над амулетите им, като остави върху всеки да изсъска по една капка. Сребърно и златно. Приношение за равновесие между светлината и тъмнината. Дар за онова, което бе откраднато преди толкова много години.

Както горе, така и долу.

Успокоена, нона наблюдаваше края на заклинанието и се изпълни с облекчение, когато бели искри се надигнаха в пламъците, преди да се разгорят отново в червено. Още една година, още една победа. Отново бяха измамили Дявола. Накрая щеше да настъпи ден, когато заклинанията нямаше да действат, но нона отказваше да мисли за това сега. Хвърли поглед към перваза на прозореца и я обзе задоволство при вида на резените сушен портокал, подредени в равни редици.

Клонки лавандула бяха провесени да съхнат над полицата на камината, а миниатюрният каменен плот беше покрит както с брашно, така и с благоуханни билки, които чакаха да бъдат завързани на спретнати китки. Върбинка, босилек, риган, магданоз и дафинови листа. Ароматите се смесваха приятно. Някои бяха за празничната им вечеря, а други – за заклинанията. Сега, след като ритуалът за защита беше извършен, можеха да се насладят на храната.

Баба им погледна часовника на полицата: скоро дъщеря ѝ и зет ѝ щяха да се приберат от семейния ресторант, донасяйки със себе си смях и топлина.

Независимо от бурите и знаменията, всичко в дома на Ди Карло щеше да е наред.

Пламъците се уталожиха и Емилия се отпусна назад, като гризеше ноктите си. Противен навик, от който баба ѝ бе решена да я отучи. Детето изплю парченце нокът и посегна да го метне на пода.

– Емилия! – Гласът на баба ѝ отекна силно в малката стая. Детето се стресна, свали ръка и погледна смутено. – В огъня! Много добре знаеш, че не бива да оставяш неща за онези, които упражняват le arti oscure5

5 Тъмните изкуства, черните изкуства (ит.). – Б. пр..

– Съжалявам, нона – измънка Емилия. Задъвка устна, а баба ѝ зачака въпроса, който знаеше, че ще последва. – Ще ни разкажеш ли пак за тъмните изкуства?

– Или за прокълнатите? – добави Витория, която винаги слушаше с интерес тези истории. Дори вечер им бе забранено да изричат подобни имена. – Моля те!

– Не бива да говорим на глас за злокобни неща. Това поражда беди.

– Това са просто истории, бабо – каза тихо Емилия.

Де да беше вярно.

Можете да поръчате „Кралството на прокълнатите“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *