„Неверест“ – вдъхновяваща история за смелите Максим и Стефан Иванови, които прекосиха океана

Книгата „Неверест“ не е само разказ за една дръзка мечта, превърнала се в неповторимо приключение. Тя е вдъхновяваща история за двама смели мъже, които решават да изпитат силите си насред свирепата арена на океана. 

Експедицията на Максим и Стефан Иванови започва на 14 юни 2020 г. от Португалия, а целта им е да прекосят Атлантическия океан от изток на запад.    105 дни на вода, 4444 морски мили (8230 км) в сезона на ураганите. Двама мъже в една гребна лодка, създадена от собствените им ръце. Хиляди хора по света със затаен дъх следят всяко загребване, всяка прогноза за приближаващ ураган или техническа повреда на борда. 

След успешното плаване на първата океанска гребна експедиция за България, тя се превръща в символ на свободния дух. Преминава граници и доказва, че няма нищо по-силно от жаждата за живот и стремежа да побеждаваш себе си. 

Максим и Стефан Иванови са активни застъпници на кампанията „Да! За живот!“ на Министерството на здравеопазването, която има за цел да стимулира донорството на органи след смъртта за животоспасяващи трансплантации. 

„Постоянството, силата на духа и позитивната им нагласа им помогнаха да стигнат до края на това приключение“, казва Ралф Тюин,  многократен световен шампион в океанското гребане; наземен навигатор на НЕВЕРЕСТ.

„Тези двама мъже доказаха, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му,“ казва Виктория Димитрова, световен шампион по гребане и треньор на Максим и Стефан.

Максим и Стефан Иванови са син и баща, които обичат да пътешестват, да предизвикват себе и да живеят извън коловозите. Без никакъв опит в гребането, строежа на лодки и мореплаването те  построяват в гаража си в София океанската гребна лодка НЕВЕРЕСТ, с която прекосяват Атлантическия океан през лятото на 2020 г. Експедицията им бе посветена на кауза, която има за цел да стимулира повече хора да даряват органи след смъртта, които да се използват за животоспасяващи трансплантации.    

С успешното завършване на своето плаване те насочиха вниманието на стотици хиляди българи в тази посока. 

Максим и Стефан Иванови

Максим Иванов е роден на 25 август 2003 г. в Бразилия. Макс е гимназист в ЧСУ „Свети Георги“ в София. Обича дебатите и времето, прекарано с приятели. 

След експедицията Макс е вписан в книгата „Рекордите на Гинес“ с два рекорда за: „Най-млад гребец, прекосил океан“ и „Най-млад гребец в двойка, прекосил океан“.

Стефан Иванов е роден в София на 24 август 1972 г. Финансист по образование. Управляващ партньор на финансовия бутик Challenger Capital Management, а преди това – генерален директор на Citibank за България.                                

През 2011 г. става вторият българин, преплувал Ламанша, а през 2019 г. успешно завършва един от най-трудните планински ултрамаратони: UTMB-PTL с дължина 300 км. и сборна денивелация от 25 000 метра.  Обича природата и предизвикателствата.  

„Преборихте се с океана, невероятно, вие сте гордост и вдъхновение за милиони българи!“

Едно от хилядите мнения, публикувани в социалните мрежи 

Когато Стефан и Макс ми споделиха идеята си да прекосят Атлантика на гребла, едва ли осъзнаваха основната опасност в това начинание – необратимото пристрастяване към приключенията, които предлага океана. Не навигационните инструменти, а мечтите които бяха превърнали в свой компас, ги преведоха успешно през стихията.

Капитан Валери Петров, наземен навигатор на „НЕВЕРЕСТ”

Споменаваме най-често думата „рекорди“, когато развълнувано говорим за презокеанското приключение на Максим и Стефан, но то далеч, далеч надхвърля това значение. Експедиция „НЕВЕРЕСТ“ ни поднесе на тепсия най-брилянтния пример на подражание как едни идея, визия и проект могат да направят един цял народ щастлив и мотивиран. Няма друг такъв случай в най-новата българска история. И вероятно няма и скоро да има, въпреки че съм непоправим оптимист по природа.  

Максим Бехар, журналист и ПР специалист 

България не е имала голямо и истинско морско постижение от много години насам, докато Макс и Стефан не направиха това плаване през океана, в чийто успех никога не съм се съмнявал. Перфектната подготовка, професионализма по време на плаване и добрата организация са задължителни предпоставки за успех и те ги реализираха по най-добрия начин. 

Капитан Николай Джамбазов, мореплавател и автор на книгата „С Тангра срещу вятъра“

По-долу четете откъс от книгата:

Двайсет и един месеца преди отплаването

Септември 2018 г., Макс

„Тате, някой ден ще вземеш да прекосиш Атлантика с гребане!“, възкликнах една вечер, докато цялото ни семейство се беше събрало около масата. 

Усетих върху себе си въпросителните и объркани погледи на майка ми Жени и сестра ми Лара и видях усмивка на лицето на баща ми Стефан. 

Беше есента на 2018 г., аз едва бях навършил 15 години. Семейната ни вечеря вървеше както обикновено, обсъждахме ежедневни теми и правехме планове за уикенда. Нищо не предвещаваше началото на едно незабравимо приключение. 

Вечерта обаче беше по-различна от всяка друга. 

Ще се върна малко назад във времето, за да споделя, че баща ми обожава предизвикателствата. Въпреки че финансите са неговото професионално поприще, от малък той е почитател на екстремните преживявания. Обича да експериментира с различни видове спорт – от ски и сноуборд през сърф и уиндсърф до таекуондо и планинско колоездене. 

Когато навърши 39 години, се запали по бягането на дълги разстояния и освен че участваше в маратони, пробваше силите си и в планински ултрамаратони. Винаги ме е впечатлявал ненаситният му апетит за големи предизвикателства. Спомням си колко беше щастлив, когато финишира успешно във „Витоша 100“, взе участие в „Пирин Ултра“ (67 км), бяга на „Лаваредо Ултра“ (87 км), UTMB-PTL (300 км) и т.н. Завърши с добро време и състезанието „Айрънмен“ в Копенхаген, което включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и 42 км бягане. Въпреки че никога не беше тренирал професионално плуване, през 2011 г. преплува Ламанша и стана вторият българин, преплувал канала, разделящ Англия и Франция. Първият, който го направи, е легендарният български състезател по плуване Петър Стойчев, който 11 години поред оглавяваше световната ранглиста за маратонско плуване в открити води.

Разбира се, подхвърлих идеята за гребане през Атлантика на шега, смятайки, че да прекосиш океан с гребна лодка, е абсолютно невъзможно начинание. Въпреки че първоначалната ми реакция беше да отхвърля подобна идея, мисълта за предизвикателството продължи да човърка съзнанието ми и още същата вечер седнах и се порових в интернет за повече информация. Научих, че има хора, които са прекосявали не само Атлантика, но и други океани с гребни лодки. Това откритие беше абсолютно неочаквано и учудващо за мен. Исках да разбера повече за тези екстремни гребци и техните преживявания.

Така научих за холандеца Ралф Тюин, който самостоятелно или с други гребци осъществява девет експедиции през Атлантическия, Тихия и Индийския океан. В една от тях на 26 януари 2015 г. тръгва с гребна лодка от Лагос, Португалия, и стига до Седрос, Тринидад и Тобаго. В експедицията участват още четирима гребци: Сам Гретрекс, Тара Адамс, Джим Алсфорд и Николас Сен. Те прекосяват Атлантическия океан за 52 дни и 6 часа. Успяват да поставят рекорд за най-бързо прекосяване на Атлантика от Европа до Южна Америка, тъй като преди да завършат плаването си в Тринидад и Тобаго, докосват брега на Венецуела. 

Попаднах и на историята на канадката Майлийн Пакет, която осъществява самостоятелно прекосяване на Северния Атлантик. Тръгва на 6 юли 2013 г. от Халифакс, Канада, и достига Лориент, Франция, за 128 дни и 22 часа. Така тя се превръща в първия човек, жител на Северна Америка, който прекосява сам Северния Атлантик. През 45 от първите 60 дни на експедицията времето и навигационните условия са били толкова лоши, че Майлийн е била принудена да остане в кабината, докато лодката ѝ е била на плаваща котва.

Признавам, че бях много изненадан да науча не само че е имало такива експедиции, но и всички подробности за тях, защото подобно начинание ми се струваше изключително трудно, направо нечовешко. Докато четях историите на тези смели мореплаватели, изпитах едновременно страх и силно привличане към неизвестното, към невъобразимото. Представях си как ще плаваме на хиляди километри от най-близкия бряг, ще бъдем двама души, лутащи се сред безкрайния океан, разчитайки единствено на собствените си сили и понякога на късмета и благосклонността на времето. Бях еднакво изплашен и привлечен от всичко, което предстоеше да науча, от трудностите, пред които трябваше да се изправя и да се опитам да преодолея. Пред мен се разкриваше един нов свят, свързан с мореплаването, с моретата и техните обитатели, а и изключителна възможност да опозная силните и слабите си страни.

Не можех да спра да „сърфирам“ сред морето от информация относно тези плавания. Всички океански гребни лодки бяха накичени с всевъзможни антени, сателитни и навигационни устройства и приличаха повече на космически кораби, отколкото на обикновени лодки, а това ми беше безкрайно интересно. Някои гребци бяха прекосили океана сами, а други в екипи от по двама, трима или дори шестима. Историите, които разказваха, бяха вълнуващи и ми се струваха истински, незабравими и неповторими. Аз исках да усетя и преживея нещо изключително и това още повече запали приключенеца в мен. 

Не трябваше да мислим дълго или някой да ни убеждава, с баща ми бързо решихме не само да гребем през Атлантика заедно, но и сами да построим лодката, с която да го направим. Така щяхме да знаем как точно е изградена тя и колко е здрава и щяхме да научим много неща за корабостроенето и мореплаването, които биха ни били от полза в океана. Не трябва да се подценяват и хилядите часове, през които щяхме работим заедно върху лодката и които щяха да ни помогнат да станем по-добър екип. 

Летата ми до този момент бяха като на съвсем обикновен тийнейджър: обожавах да ходя на море с компания, виждах се с приятели и братовчеди, пътувах из България и понякога в чужбина, предимно с родителите и сестра си и само от време на време без семейството си. Това, което може би ме е отличавало, е фактът, че вярвах в себе си и в способността си да преодолея всякакви препятствия. Нямах представа какви точно може да бъдат те, но бях убеден, че мога да се справя. Смятам, че хората твърде много се ограничават сами и си поставят невидими бариери, които им пречат да разперят криле и да полетят в световете на мечтите. Онова лято не предполагах, че ще тръгна на едно дълго и необятно пътешествие, но вече бях приел идеята, че съм способен да изляза от монотонното ежедневие.

Дядо ми по бащина линия – Николай, е бил преподавател по машинно инженерство в Машинно-електротехническия институт (понастоящем Техническия университет) в София. Там е срещнал баба ми Карина, която била студентка в специалност „Електроинженерство“. Предполагам, че това е причината и двамата с баща ми да имаме генетични заложби, свързани с изграждането на машини, превозни средства, електрически системи и като цяло – с всякакви инженерни предизвикателства. 

Започнахме да мечтаем, да планираме и да обсъждаме, заехме се и с по-сериозно проучване, за да се опитаме да реализираме подобно начинание без неприятни изненади. Попаднахме на информация, според която около една трета от опитите за прекосяване на океан с гребна лодка са неуспешни. Самата мисъл да плаваме през океана с гребна лодка беше смразяваща. Противно на очакванията, след като се запознахме с неприятната статистика за провалите, идеята ни се стори още по-предизвикателна. След още по-подробни проучвания научихме, че от няколкостотин гребни лодки, дръзнали да потеглят на плаване през океан, само осем са загубили гребците си във водата и едва две от тях са имали повече от един гребец на борда. Едната е била шестместна – от нея е паднал човек зад борда и никога не е бил открит. Другата е била двуместна – единствената лодка, загубила повече от един гребец. Това се е случило през далечната 1966 г., преди повече от половин век, когато комуникационната и навигационната техника е била на много по-ниско ниво. 

Вече бяхме убедени, че без подходяща лодка нямаше да се получи. Планът ни започна да се избистря, а първата стъпка в него беше построяването на лодката. Щяхме да мислим за плаване само ако успеехме в това начинание. Подобно решение ми носеше спокойствие в моментите, когато се тревожех как ще се справим с предизвикателството, дали не е прекалено рисковано или направо безразсъдно. Дълбоко в себе си знаех, че ще направим всичко възможно, за да гарантираме собствената си сигурност и успеха на плаването. 

Можете да поръчате „Неверест“ ТУК.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.