Захари Карабашлиев препоръчва повече от горещо „Размах“ на Дейвид Епстийн. Ето защо

Препоръчвам я повече от горещо. Не само защото списание “Форбс” я определя като “най-важната за бизнес и родителство от години насам”, Малкълм Гладуел я хвали, а Бил Гейтс я обяви за една от 5-те на 2020. Просто, четейки я ми се искаше да съм знаел за тези нейните изводи и концепции, когато съм бил много по-млад и съм гледал как някои от връстниците ми успяват в дадена област, докато аз търся и търся пътя си. (Успокоявам се с това, че самият Дейвид Епстийн не е подозирал, че ще я напише:) Та, ето за какво иде реч, на крак: години наред властваше схващането, че за да успееш в нещо — музикален инструмент, спорт, изкуство, наука — необходимо е да се започне на много ранна възраст, да се положат тези прословути 10 000 часа практика/репетиции, защото ако това се отлага, достигането на изключителни резултати по-късно става невъзможно. Та, това беше повтаряната до скоро, до втръсване мантра. Примерите са много — Моцарт, Зукърбърг, Тайгър Уудс (който на 9-месеца и преди да може да ходи вече опитва да имитира баща си в замаха на стика за голф.). Нещата се оказват по-интересни и по-сложни обаче. Едно по-задълбочено изследване на живота на професионални спортисти, артисти, та до Нобелови лауреати показва, че горните примери не са правила, а изключения и всъщност ранната специализация не помага кой знае колко, а ограничава и по-скоро пречи в дългосрочен план.

Дейвид Епстийн използва много когнитивни проучвания (библиографията е внушителна!), които ясно сочат, че самия процес на учене на по-късно включилите се в играта е по-различен, по-устойчив и по-полезен, защото силата на човешкият ум е в правенето на връзки и интеграцията на разнообразна информация, а не в усъвършенстването до крайност (това го правят роботи.).

Епстийн изследва много внимателно живота на професионални атлети, атисти, музиканти, изобретатели, учени, за да ни покаже как именно тези, които не са ранно профилирани от родителите си, не са забити в това, което правят денонощно, не тренират/репетират по 8-10 часа на ден се оказват често непредсказуеми откриватели, блестящи иноватори, победители в професионален и житейски план… При атлетите, например някои от бъдещите елитни състезатели са посвещавали много по-малко време на това, в което по-късно ще станат шампиони. Вместо да специализират тясно, те са минавали през различни спортове, пробвали са едно, после друго, трето (обикновено в по-свободна среда), опознавали са собствените си възможности и ограничения, натрупвали са по-широк физически опит, който после, след като са се фокусирали върху избраната област им е помагал да станат изключителни в нея. В едно изледване на на състезатели, например се твърди, че късната специализация е ключ към успеха, затова “започни късно, увеличавай интензитета и бъди мотивиран”.

Тази книга говори за капаните на тясната и по-тясната и все по-стесняващата се специализация; има едно сравнение за “траншеите” на специализацията — всеки копае все по-дълбоко в собствената си траншея, без да се изправя и да види какво се случва в съседната, макар че решението на някакъв проблем може би е именно там.

Книгата е написана ужасно интересно, всяка теза е илюстрирана с поразителни истории — аз например не бях чувал за унгарското дете-чудо шахматист Сузан Полгар, или пък за гениалните музикални инструменталистки на Венеция figlie del coro, които преди три века пленяват цяла Европа, но свирят зад завеси и на никого не е позволявано (дори на Жан Жак Русо!?) да ги погледне (научих и защо); разбрах за “ефектът на Флин” (свързан с тестовете за интелигентност, разгледани през миналите стотина години), не знаех нищо за Александър Лурия, който се оказва интересен руски психолог, изследващ когнитивните способности на напълно неграмотно узбекско население през 1931; не знаех за Оливър Смитис, съзнателния “аматьор” и молекулярен биолог (обаче носител на Нобелова награда в областта на генетиката), който е самото въплъщение на нестандартно мислене в науката; научих интересни неща от живота на джаз музикантите Чекини, Джанго Рейнхарт, Дюк Елингтън, Дейв Брубек; има страхотни примери и коментари за начина, по който се учи математика от седмокласници в Щатите и Южна Корея…

Самият Дейвид Епстийн е пример за човек, чийто живот илюстрира важността от тази книга — след колежа започва работа на изследователски кораб в Тихия океан, но там разбира, че всъщност иска да бъде не точно учен, а писател. Пътят му към успеха минава през това да стане нощен криминален репортер в жълт вестник, продължава като уважаван журналист в списанието Sports Illustrated, което напуска, за да се отдаде изцяло на изследователска работа и писане.

“Осъзнаването на предимствата от широтата на погледа и забавената специализация промени начина, по който виждам себе си и света. Проучванията се отнасят до всеки етап от човешкия живот – от развитието на децата в математиката, музиката и спорта, до току-що завършилите студенти, които се опитват да намерят своя път, до професионалистите на средна възраст, които имат нужда от промяна, и бъдещите пенсионери, които търсят ново занимание, след като напуснат старото. Предизвикателството, с което се сблъскваме всички, е как да за-

пазим предимствата на широкия обхват, многостранния опит, междудисциплинарното мислене и забавената специализация в свят, който все по-настойчиво ни тласка и дори изисква от нас свръхспециализация.”

В англоезичния свят наричат определени хора “generalists”. Тук няма дума за това и сме избрали “многостранно развити” (аз бих го казал “многостранно развиВАЩИ се”). Това са хора като нас, които просто се включват по-късно, намират пътя си по-трудно, минават през най-различни области, преди да се фокусират точно там, където им е мястото. Нищо не се получава лесно от първия път при тях, никога не изгарят от болезнена амбиция да победят на всяка цена, и въпреки всичко, техният стремеж ги води на прав път.

Сега когато светът става все по-комплексен, когато технологиите оплитат планетата във все по-здрави мрежи от взаимосвързани системи, от които всеки индивид вижда само една малка част от цялото, всички ние имаме все по-голяма нужда от хора, които мислят и действат широко, които са отворени за различен опит и нови посоки в развитието си. Хора с размах.

Изкушавам се да говоря още и още за тази изключителна книга. Защото е великолепна. Прочетете я.