„Симон“: Нов невероятен роман от Нарине Абгарян

„Симон“, невероятният нов роман на Нарине Абгарян, излиза на български език с логото на издателство „Лабиринт“ на 6 декември.

Читателите ще могат да избират между книга с мека и твърда корица.

Като всички книги на Нарине Абгарян, и този роман е трагикомичен и изпълнен с безкрайна доброта. И като всички книги на Нарине Абгарян той е посветен на любовта.

В малко градче в Армения на преклонна възраст умира Симон, каменоделец, който през дългия си живот се радва на уважението на всички в града, но и се слави с безбройните си любовни похождения. За да го изпратят в последния му път, в дома му се събират всички жени, които някога е обичал. И всяка от тях има своята история.

НАРИНЕ АБГАРЯН е родена в град Берд, Армения. През 1994 г. отива да следва в Москва. Там среща любовта на живота си и остава в Русия. Има външност и ръст на манекенка. В годините на безпаричие работи в чейндж бюро. Започва да пише като блогър. Разказите ѝ са толкова увлекателни и сладкодумни, че с нея веднага се свързват най-престижните издателства. Прочува се първо като детска писателка с автобиографичната поредица „Манюня“. Вече е издавана във Франция и Прибалтика. През 2016 г. е сред почетните гости на Салона на книгата в Париж. Държи на родовата си история и в книгите си често се връща към своите корени и към тежката участ на Армения. Пише на руски. Обича джаз, филмите на Уди Алън и Алмодовар, картините на Магрит, прозата на Чехов, Маркес и Джон Фаулз, стиховете на Йосиф Бродски.

Може да бъде изображение с 1 човек

Днес АБГАРЯН е сред любимите писатели на българите, творбите ѝ се продават в големи тиражи, а „Три ябълки паднаха от небето“ стана Книга на годината на Книжарници „Хеликон“.

По-долу четете откъс от книгата „СИМОН“ на Нарине Абгарян:

Може да бъде изображение с текст, който гласи 'A S с симон и ......... нарине абгарян лабиринт'

Семейството на четиринайсетгодишната Ананка – трима братя, две сестри, майка и баща, баби, прабаба и дядо – не преживя тифната епидемия, която връхлетя селата на Североизточна Армения през лятото на 1937 година. Когато изплува от многодневното трескаво бълнуване, Ананка с усилие отвори очи. Беше чудовищно жадна, но никой не се отзова на молбите ѝ. Останала без сили, тя пак изгуби съзнание. Към живота я върнаха рояци мухи по лицето и ръцете ѝ. Вонята на лайна и гниеща плът нахлу в ноздрите ѝ мигновено. Тя с мъка се обърна по корем и запълзя, като се вкопчваше с прозрачните си пръсти в ръбовете на мебелите. Пълзя цяла вечност, губеше съзнание и като по чудо се свестяваше. Не мислеше за нищо и никого не оплакваше. Единственото, което я измъчваше, беше тежката външна врата, която някак си трябваше да отвори: напоследък заяждаше и дядо ѝ все обещаваше да я оправи, обаче така и не намираше време. Най-после стигна до антрето и лежа дълго, та да ѝ се успокои сърцето. Дъхът ѝ излизаше от гърдите на стъклени хрипове, дереше ѝ гърлото. Ананка беше отчайващо жадна. Събра сили, бутна вратата, но тя не поддаде. Опита да се надигне на лакът, та да я избута с рамо, обаче пак не успя. Смири се, че няма да може да излезе, легна на прага, долепи лице до процепа над него, опита да вдиша прохладния нощен въздух – но се разкашля и пак изгуби съзнание.

Когато се свести, беше на двора. Бяха я изнесли и я бяха сложили на дървената пейка, на която вечер седяха жените в семейството, докато ронеха царевица или кърпеха. Валеше дъжд – ласкав, юнски, шумолеше над нея в листата сърчица на черницата. Тя зина, ловеше с уста редките големи капки. Пошари с ръка, напипа някаква тревичка, с усилие я отскубна, подъвка я, но не можа да я глътне.

– Свести ли се, Ананка джан?

Над нея се наведе някакъв смътно познат ѝ възрастен мъж. Трябваха ѝ няколко секунди да се сети, че е съседът. И той беше боледувал и беше много отслабнал, приличаше на старец.

– Някой… остана ли жив? – прошепна тя.

Той поклати глава.

– Само ти, Ананка джан. От моите – малкият ми син. Е, и аз.

Тя затвори очи.

– Добре.

Той напипа пулса ѝ, поклати глава. Нагласи тънките ѝ като клечки ръце покрай тялото ѝ. Топлият летен дъжд се усили, измиваше от измършавялото ѝ тяло следите на болестта. Докато тя спеше, съседът и синът му изнесоха мъртвите от къщата, натовариха ги на каруцата и ги откараха на гробището – всичките щяха да ги погребат после в няколко големи гроба. Съседът щеше да си отиде след три години – от разрив на сърцето. Синът му нямаше да се върне от войната. Всичко, което щеше да остане на Ананка, щяха да са четири писма триъгълничета, в последното щеше да намери тъничко телче, навито на кръгче. „Съжалявам, че не можахме да се оженим преди войната. Поне щях да те целуна.“ Ананка прибра писмата в раклата, където си пазеше най-свидните на сърцето ѝ глупости, останали ѝ от най-близките: броеницата на дядо ѝ, вретеното на прабаба ѝ, гердана на майка ѝ, опъната на гергефа памучна кърпа, на която по-голямата ѝ сестра беше бродирала чепка грозде… Пази писмата дотогава, докато празната къща на съседите не я купиха репатриантите. В деня, в който се нанесоха, изнесе писмата на двора и ги изгори, а навитото на кръгче телче го погреба в градината. След това съвсем се затвори в себе си – ако не се брояха редките ѝ ходения до поликлиниката, почти не излизаше от къщи, не отговаряше, когато я викаха, мълчеше, като я питаха нещо, преструваше се на глуха. Хранеше я градината, която въпреки безотговорното ѝ отношение към нея беше пълна с какво ли не. Овощните дървета натежаваха от тръпчиво-сладки дюли и нарове. Есенно време тя довличаше една торба плодове и орехи до оградата на съседите си отшелници и я оставяше там. Те я прибираха нощем – Ананка беше единствената, от която взимаха нещо. Роднините ѝ от далечните села понякога ѝ пращаха по човек ту мед, ту топено масло. За благодарност тя им пращаше салфетки и покривки, избродирани със странни неща – бродираше ги с най-обикновена игла. Постепенно всички дори спряха да я наричат по име, казваха просто „оная“ и кривваха многозначително глава. После пък вече почнаха да ѝ казват само Безименната. До някое време при нея идваше един мъж, но после спря и като го питаха, отговаряше, че не може да живее с побъркана, която се къпе в най-добрия случай веднъж на година. След като той си тръгна, връзката на Безименната с външния свят се скъса окончателно. Не че той ѝ трябваше много, но сега изобщо престана да съществува.

Словоохотливите и склонни към преувеличения бердски клюкарки обаче не я оставяха на мира. Съчиняваха цели легенди за повлеклата прах и купчините боклук в къщата ѝ. Някои дори твърдяха, че този неизхвърлян с години боклук е станал разумен и сега си живее свой отделен живот, неподчиняващ се на законите на мирозданието. Освен това не се съмняваха, че къщата на Безименната е пълна с гласовете на безутешни духове и че тъкмо те са я побъркали. За което всъщност бяха прави. Безименната не само се беше побъркала, беше станала самото олицетворение на безумието. Стана когато роди. Мъничкото бебе, момиченце, живя съвсем малко и призори умря. Безименната го уми, уви го в забрадката си, сложи го в ракличката, където държеше спомените от роднините си. Когато къщата се изпълни с познатата ѝ миризма на гниеща плът, изкопа дупка в градината, там, където беше погребала пръстена от тел, и зарови ракличката с всичко в нея. Единственото, което си запази, беше вретеното на прабаба ѝ. Уви го в един парцал, изнесе го по тъмно от къщи, гушкаше го като бебенце, пееше му и обикаляше из спящия Берд. На сутринта се върна с празни ръце, забравила завинаги не само къде е оставила вретеното, но и за самото му съществуване.

От този ден времето спря, все едно изчезна с последната паднала в пясъчен часовник песъчинка. Къщата постепенно се разпадаше: оградата изгни и падна, покривът протече, перилата на верандата паднаха и те. Безименната изкърти дюшемето в гостната и закова с дъските верандата, спря пътя на дневната светлина; самата тя се пресели в дневната – избута в нея печката и донесе разни тенджери, тигани и чинии. С годините некастрената градина завладя къщата, клоните на дърветата пробиха стъклата на немитите кой знае откога прозорци, влязоха в стаите и прораснаха като вени в мебелите, в тавана, в стените. Под стрехата на продънилия се покрив свиваха гнезда лястовици, в мазето се засели цяло племе плъхове, на тавана живееха пълчища прилепи. Къщата се пропи с влага, облепна с мухъл и миришеше като умиращ от тежка болест човек, но Безименната това не я тревожеше – тя отдавна обитаваше онова измерение, където не съществуват нито съжаления, нито скръб.

Превод от руски: Иван Тотоманов

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.