Любимата класика „Малки мъже“ от Луиза Мей Олкът се завръща в нов превод

Продължението на вечните американски  романи от авторката на „Малки жени“ и „Добри съпруги“ е разказ за чудесата на детството и трудностите на порастването

 

В нов превод от Росица Тодорова на книжния пазар се появява „Малки мъже“ – продължението на вечните детски класики на Луиза Мей Олкът „Малки жени“ и „Добри съпруги“, вдъхновили множество филмови и телевизионни адаптации и спечелили сърцата на поколения читатели. 

Шедьовърът на американската новелистка ни среща отново с историята на сестрите Марч и техните съпрузи в още една завладяваща семейна сага за малки и големи. 

След финала на „Добри съпруги“ животът на Джо Марч се е променил изцяло, също като фамилията ѝ. Вече позната като госпожа Баер, някогашната бунтарка е щастливо омъжена и посветена на грижите за двамата си сина. 

Но доброто ѝ сърце за пореден път въстава срещу неправдите в света. След като своенравната леля Марч завещава имението „Палмфийлд“ на Джо, двамата със съпруга отварят вратите му и го превръщат в училище и дом за дузина момчета, останали без родители и подкрепа. 

Романът проследява историите на самотния сирак Нат, буйния Дан, пакостника Томи и всички останали деца, които намират своя дом в „Пламфийлд“. Освен уроците по математика и латински, Джо и професор Баер се заемат с това да ги научат на някои много по-ценни мъдрости, които да ги превърнат в добри, достойни и самостоятелни „Малки мъже“. Но пътят към порастването невинаги е лек.

Със своето феноменално чувство за хумор Луиза Мей Олкът разглежда ежедневните препятствия и трепети, пред които се изправят учениците на Джо. А те са толкова много – първите вълнения на сърцето; приятелствата, които се създават толкова бързо и караниците, които понякога ги съпътстват; неизбежните грешки, които правим и трудната задача да си признаем за тях. 

Верен на духа на останалите книги от поредицата, „Малки мъже“ (ИК Сиела) е трогателен роман за универсалните човешки добродетели като искреността, независимостта и порива да бъдеш най-добрата версия на себе си, който се крие във всеки от нас. 

Този емоционален и носталгичен разказ е задължително четиво за почитателите на така обичаните „Малки жени на Луиза Мей Олкът. Вече пораснали, със свои семейства и деца, те предават на следващите поколения своите непреходни и безценни уроци за повече любов, приятелство и добрина – и така чак до наши дни. 

Из „Малки мъже“ от Луиза Мей Олкът

Глава 1

НАТ

Извинете, господине, това „Пламфийлд“ ли е? – попита окъсаното момче мъжа, който отвори голямата порта, където го бе оставил омнибусът.

Да. Кой те праща?

Господин Лорънс. Нося писмо за госпожата.

Добре, тичай тогава в къщата да ѝ го дадеш; госпожата ще се погрижи за теб, приятелче.

Мъжът говореше любезно и момчето пое напред, ободрено от думите му. През воала на лекия пролетен дъждец, който падаше върху покаралата трева и напъпилите дървета, Нат видя пред себе си голяма квадратна къща, която изглеждаше много гостоприемна със старомодната си веранда, широките стъпала и светлините зад многобройните прозорци. Нито завеси, нито капаци скриваха веселия блясък и поспирайки за миг, преди да потропа, Нат видя рояк малки сенки, танцуващи по стените, чу приятната глъчка на детски гласове и си помисли, че едва ли е възможно светлината, топлината и уютът вътре да са за едно бездомно „приятелче“ като него.

„Надявам се госпожата да се погрижи за мен“, помисли си Нат и почука плахо с голямото бронзово чукче във формата на ухилена глава на грифон.

Прислужница с розови бузи отвори вратата и му се усмихна, когато взе писмото, което той мълчаливо ѝ подаде. Жената явно не за първи път посрещаше непознати момчета, защото посочи един стол в коридора, кимна към него и каза:

Седни тук, та водата да се отцеди малко на изтривалката, докато занеса това на госпожата.

Докато чакаше, Нат си намери занимание – не спря да се оглежда любопитно и много хареса видяното, както и това, че може да гледа незабелязан от тъмния си ъгъл в коридора.

Къщата гъмжеше от младежи, които се забавляваха в дъждовния следобед с всевъзможни лудории. Те щъкаха навсякъде през отворените врати се виждаха симпатични групи големи момчета, малки момчета и средно големи момчета, някои от които посвещаваха вечерта си на отмора, а други на веселие, да не кажем направо буйство. Двете големи помещения вдясно явно бяха класни стаи, защото навсякъде из тях имаше чинове, карти, черни дъски и книги. В открита камина гореше огън и пред него няколко лениво изтегнали се по гръб момчета обсъждаха новото игрище за крикет толкова оживено, та чак разритаха с крака във въздуха. Висок младеж се упражняваше да свири на флейта в един ъгъл, без изобщо да обръща внимание на глъчката около себе си. Двама­трима други скачаха по чиновете, като от време на време спираха за малко, колкото да си поемат дъх и да се посмеят на забавните скици на дребен шегобиец, който рисуваше карикатури на цялото домочадие на една от черните дъски.

В стаята отляво се виждаше дълга маса за хранене, приготвена за вечеря, отрупана с големи кани прясно мляко, изобилие от черен и бял хляб и спретнати купчини от лъскави меденки, толкова скъпи на момчешката душа. Във въздуха се носеше аромат на препечен хляб, а към него се примесваше и ухание на печени ябълки, така изкусителни за изгладнелите мънички нослета и стомах чета.

За Нат обаче преддверието беше най-примамливото място, защото на горния етаж имаше буйна гоненица. Едната площадка беше окупирана от играчи на топчета, другата от играчи на дама, стълбището беше заето от малко момче, което четеше книга, и момиченце, което пееше приспивна песен на куклата си, две кученца и едно коте, а по перилата се спускаше непрекъсната върволица от малки момчета, които се пързаляха шеметно и нехаеха, че може да нанесат непоправими щети на дрехите и крайниците си.

Погълнат от това удивителен надбягване, Нат дотолкова се увлече, че стъпка по стъпка напусна ъгъла си и когато едно буйно момче се спусна надолу толкова стремително, че не успя да спре, а се стовари от парапета на пода с трясък, от който не би оцеляла нито една глава освен такава, превърнала се почти в оръдейно гюле от единайсет години постоянно блъскане, той дотолкова се забрави, че се спусна към падналия ездач, очаквайки да го намери полумъртъв. Момчето обаче само примигна за секунда, после остана да лежи спокойно, загледано учудено в новото лице.

Здрасти!

Здрасти! – отвърна Нат, без да знае какво друго да каже: на него самия тази форма на отговор му се струваше достатъчно кратка и подходяща.

Нов ли си? – попита проснатият на пода младеж, без да помръдва.

Не знам още.

Как се казваш?

Нат Блейк.

Аз съм Томи Бангс. Ела горе да пробваш, а? – и Томи се изправи на крака като човек, внезапно сетил се за правилата на гостоприемството.

Май не бива, докато не разбера дали оставам, или не – отвърна Нат, усещайки как желанието му да остане нараства с всеки изминал миг.

Ей, Деми, имаме си нов. Ела да се погрижиш за него – повика го Томас и се завърна към спортното си занимание със същия нестихващ ентусиазъм.

В отговор на вика му момчето, което четеше на стълбището, вдигна големите си кафяви очи и след като помълча смутено за миг, пъхна книгата под мишница и слезе бавно, за да поздрави новодошлия, който веднага изпита симпатия към това стройно момче с приятно лице и мил поглед.

Срещна ли се вече с леля Джо? – попита момчето, сякаш ставаше дума за някаква много важна церемония.

Не съм се запознал с никого, освен с вас двамата; чакам – отвърна Нат.

Чичо Лори ли те праща? – продължи Деми учтиво, но сериозно.

Господин Лорънс ме изпрати.

Това е чичо Лори; той винаги праща чудесни момчета.

Нат засия от забележката и от усмивката слабото му личице грейна цялото. Не знаеше какво повече да каже, затова двамата стояха един срещу друг в приятно мълчание, докато при тях не дойде момиченцето с кукла в ръцете. Много приличаше на Деми, само дето бе по­нисичко на ръст и имаше по­кръгло, розово лице и сини очи. 

Това е сестра ми Дейзи – обяви Деми, все едно представя рядко и безценно създание.

Децата си кимнаха, на лицето на момиченцето се появиха трапчинки от искрена радост и то рече с пред- разполагащ тон:

Надявам се, че ще останеш. Тук си живеем чудесно, нали, Деми?

Разбира се, нали затова леля Джо взе „Пламфийлд“.

Наистина мястото изглежда много хубаво – отбеляза Нат, усещайки, че трябва да отвърне подобаващо на тези любезни млади хора.

Най­хубавото място на земята, нали, Деми? – Дейзи очевидно смяташе брат си за висш авторитет по всички въпроси.

Виж, аз лично смятам, че Гренландия с нейните айсберги и тюлените е много по-интересна. Но харесвам и „Пламфийлд“, тук е много приятно място за живеене – отвърна Деми, който точно четеше книга за Гренландия. Канеше се да предложи на Нат да разгледат заедно картинките и да му обясни какво изобразяват, когато прислужницата се върна и като кимна към вратата на

гостната, каза:

Всичко е наред, трябва да приключвате.

Радвам се. А сега, хайде при леля Джо.

И Дейзи го хвана за ръка с толкова мило закрилническо изражение, че Нат мигом се почувства у дома си.

Можете да поръчате „Малки мъже“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.