Четем „Силата на кучето“ на Томас Савидж: Още една преоткрит класически литературен шедьовър

януари 13, 2022 Аврора

Романът „Силата на кучето“ от Томас Савидж излиза за български език с логото на издателство „Лабиринт“ на 11 януари.

Книгата на Савидж, още една преоткрит класически литературен шедьовър, който по въздействие може да се мери със „Стоунър“ на Джон Уилямс, вече е екранизиран от Джейн Кампиън, носителка на „Оскар“ и първата жена режисьор, получила „Златна палма“ в Кан. Главните роли във филма се изпълняват от Бенедикт Къмбърбач, Кирстен Дънст и Джеси Племънс.

На Фил и Джордж, двама братя, издънки на богат аристократичен род, е поверено да управляват най-голямото ранчо в щат Монтана с хиляди глави добитък. Двамата са пълна противоположност един на друг: Фил е неустоимо харизматичен, преднамерено груб и недодялан, стряскащо умен и циничен, следвал е в Йейл, за да се върне в дълбоката провинция и да подвиква на кравите на латински, а Джордж е тих и скромен, безупречно облечен и възпитан. Един прекрасен ден Джордж се жени за вдовицата Роуз и я води заедно със сина ѝ в ранчото. Фил го посреща като предателство и обявява война на Роуз.

Ясно е, че красотата няма да спаси света, но има ли победител в тази жестока битка, в този сблъсък на човешките страсти? Има ли лек за отчуждението, за самотата, която терзае по един или друг начин всички в тази трагична история?

Отговорът невинаги е еднозначен.

По-долу четете откъс от книгата:

Фил се изненада, когато Джордж го заговори в ковачницата. Фил стоеше до пещта, стъпил с единия крак удобно на онова дървено трупче, и положил дългата си ръка върху дръжката на духалото, помпаше с небрежна чупка в кръста и дъвчеше тютюн в ритъма на духалото. В огненото гнездо от въглени се криеха изящни железни изделия. Ковачницата беше осеяна с ръжени, саджаци и вещи, които нямаха практическо приложение, а бяха просто ръчно изработени отражения на удивителния ум на Фил. Той не слагаше ръкавици, когато работеше с чука и щипците, за да не могат кожа и плат да замъглят кристалния образ в мислите му. Докато чакаше металът да се нагорещи до идеалното черешово червено, гледаше заснежения хълм, гледаше как гъстият дим от въглените се понася през голямата врата, а после бавно плъзва по земята. Не каза нищо, когато Джордж влезе, огледа се и се настани на едно магаре за рязане на дърва. Джордж винаги изчакваше известно време в мълчание, преди да заговори, защото мислите му течаха бавно. Но Фил усети, че нещо го мъчи, и това изобщо не го изненада. Може би Джорджи бе осъзнал, че бракът не е това, което е очаквал. Почти всеки уикенд му се налагаше да кара женичката си до Хърндън, за да види тя безценното си чедо, което не можеше без мама. Какво ѝ пречеше да се качи на колата, сама да отиде до Хърндън и да остави Джордж да си чете „Сатърди Ивнинг Поуст“? Зимните пътища я плашеха. Скоро щеше да разбере какво е страх тя!

А какво ли бе изкарало Джордж от къщата? Дрънкането на пианцето? Малката дама често тръгваше да свири нещо и веднага правеше грешка, после започваше отначало – за да направи същата грешка. Направо да ти изпили нервите. Горкият Джордж само седеше там и чакаше да чуе грешката.

Или може би Джордж си мислеше за лятото, когато хлапето щеше да почне да се прокрадва в къщата и постоянно да му напомня, че той не е бил първият, вкарал майка му в леглото? Нещо му подсказваше, че Джордж мрази женчовците също толкова силно, колкото и той, а сега в къщата щеше да дойде един такъв, да тръгне да се мотае из нея, да слухти. Фил мразеше походката им и начина, по който говореха.

Той нямаше да се изненада и ако Джордж бе започнал да се тревожи за вечерята с негово височайшество. А всъщност тя как го бе постигнала това? Ако един мъж е толкова луд, че да иска силно една жена, има неща, които тя да премълчи, освен ако той не поканеше губернаторите на вечеря. Фил беше чел „Лизистрата“. Голям смях се очертаваше тази вечеря. Щеше да се наложи Фил да изнесе целия проклет разговор на гърба си, за да може накрая госпожичка Евтино Кабаре да издрънка грешно мелодийките си. Ами, щом се налага. Тъкмо щеше да даде урок на Джордж. Не че Фил беше сноб, но човек просто не може да се жени извън класата си. Какво ли щеше да каже по въпроса съпругата на негово височайшество?

Джордж продължаваше да седи на магарето. Без съмнение, нещо го тормозеше, нещо, което той не искаше да споделя. Но ако ще го прави, сега беше моментът, защото съвсем скоро някой от работниците щеше да цъфне от общата спалня. Макар всяка неделя да бяха свободни, след като нахранеха добитъка – да смазват кожените си притежания, да перат гащеризоните, да пишат писма (ако можеха да пишат), да киснат в общата спалня или да четат каубойските истории в списанията, на които се смееха и в които тайно вярваха – мъжете не можеха напълно да се отпуснат, ако Джордж беше наоколо, той имаше особен авторитет, без да го осъзнава, силата да те разстрои, защото рядко отваряше уста и мълчанието му те караше да обърнеш поглед към себе си, към вината, за която знаеш, че винаги си таил. След няколко минутки мъжете щяха да излязат и да тръгнат към обора, за да изглеждат като хора с работа. Фил се усмихна.

Нямаше смисъл да мъчи Джордж повече и затова му помогна с балсама на човешкото слово – извади ченгела, така да се каже.

– Е, друже, казвай какво мъчи чутурата ти?

Джордж вдигна очи и срещна погледа на Фил.

– Ами, Фил – започна.

– Давай, старче. Изплюй камъчето, а?

И Фил избута тютюна, който дъвчеше, навътре в бузата си, за да може да говори по-ясно.

Малките признания на Джордж му харесваха. Една ранна сутрин през 1917 година купувачите на добитък бяха дошли и се мазнеха, само и само да ги накарат да им продадат животните си на цени, определени от тях. Фил обаче четеше много и внимателно.

– Не сега, изчакай – посъветва той Джордж тогава. – Както е тръгнало, тъпият професор от Принстън* ще ни вкара във война и когато тогава стане, ще направим куп пара.

Но Джордж, който невинаги слушаше, изправи гръб и продаде животните. И, естествено, през април господин Вийлсън* наистина успя да вкара страната във война. Джордж бе пропилял възможността да са с пет хиляди долара отгоре, но на Фил му стана хубаво, докато слушаше Джордж да признава, че е сгрешил

В колежа също. Там Фил беше пълен отличник и веднъж самият декан го извика, за да го поздрави. Човекът се интересуваше от говедовъдство и други фермерски дела.

– Между другото, Бърбанк – каза изведнъж той и отиде да спусне щорите срещу яростното калифорнийско слънце. – Какво му има на брат ви? Най-вече в английския език.

– Имате предвид какво го мъчи ли?

– Не се справя.

– Как така не се справя? – попита Фил, уж изненадан.

– Сякаш не го схваща този език. Дали не бихте могли да му помогнете малко?

– Не мисля, че е подготвен за това.

Но все пак поговори с Джордж.

– Няма да крия, стари друже, голям срам брах. Деканът искаше да му обясня как е възможно единият син в семейството да е отличник, а другият двойкаджия. Какво ти става, братко?

Джордж почервеня като рак.

– Съжалявам, Фил – каза.

– И как това „съжалявам“ ще оправи нещата? Я си налягай парцалите и я включвай тая глава да поработи, че иначе ще те изключат и ще трябва да се обясняваш пред Стария господин. А ти е ясно какво мисли той по въпроса с провалите.

– Ясно ми е – потвърди Джордж.

– Да ти кажа – допълни Фил, – ако бях на твое място, щях да прекъсна в края на годината. Просто приеми, че не си подготвен да се справиш с това тъй наречено висше образование. Няма смисъл да си удряш тиквата в стената, малкият.

И независимо от положените усилия в края на годината Джордж наистина бе изхвърлен от университета. Фил още помнеше гледката на брат му, впил очи в отражението си в огледалото. Самият Фил се дипломира с отличие. Джордж щеше да е опазил поне частица от честта си, ако се бе вслушал в съвета на брат си.

Седнал на магарето в ковачницата, Джордж и сега нямаше вид на уверен в себе си човек и Фил го изгледа как протяга ръка в ръкавица надолу и взима шепа от уханния талаш, паднал от една наскоро рендосана от Фил дъска. Джордж погледна пресните стърготини, вплели се една в друга като мише гнездо.

– Малко ми е трудно да изрека това – промърмори той, – което ще ти кажа.

– Давай направо.

– Става дума за негово височайшество губернатора – уточни Джордж.

Ето какво било. Значи Фил е бил прав.

– За негово височайшество, викаш?

– Не толкова за негово височайшество, колкото за съпругата му.

– Продължавай.

Краищата на устата на Фил замръзнаха в усмивка, след което той започна да дъвче.

– Мислех си, че за негово височайшество едва ли ще е проблем, но за госпожата ще е.

– Кое ще е проблем, за Бога?

– Ще е проблем да седнеш на масата, без да си се спретнал малко.

Фил почти изпусна ритъма на духалото. Не откъсна очи от Джордж, докато брат му не захвърли плъховото гнездо от стърготини и не излезе в студения сив следобед навън.

–––––––

*Томас Удроу Уилсън, президент на САЩ от 1913 до 1921 г. – Б. пр.

**Изопачено от Уилсън. – Б. р.