Четем книгата, вдъхновила „Улицата на кошмарите“ на режисьора Гийермо дел Торо 

„Улицата на кошмарите“ от Уилям Линдзи Грешам е забравена американска класика от ерата на Голямата депресия

 

„Улицата на кошмарите“ – трилърът с психологически и ноар елементи от режисьора Гийермо дел Торо с участието на Брадли Купър, Кейт Бланшет, Руни Мара и Уилям Дефо завладява едновременно филмовия екран и книжния пазар. 

Едноименният роман от Уилям Линдзи Грешам, вдъхновил дългоочакваното киносъбитие, e забравена американска класика от ерата на Голямата депресия. Изтъкан от мистика и манипулация, сюжетът ни отвежда на зловещо пътешествие в най-мрачните кътчета на човешкото съзнание, където дебнат неподозирани ужаси.  

Стантън Карлайл изкарва прехраната си като общ работник в пътуващ цирк, където най-различни магьосници, фокусници, екстрасенси и обикновени шарлатани разиграват шантавите си номера пред екзалтираната публика. Eдна от главните атракции на карнавала e Дивака – пропаднал пияница, готов да загърби всичко човешко за следващата бутилка алкохол. Докато наблюдава падението му, младият мъж си обещава никога да не изпада до неговото положение. 

Умен, ловък и амбициозен, Стан бързо овладява тънкостите на цирковия занаят и осъзнава, че най-голямото му предимство е не толкова в бързите ръце, a в чаровната усмивка и умението да запленява вниманието на тълпата, да разпознава и манипулира емоциите им. Скоро гордостта му започва да расте, а с нея и жаждата да бъде нещо повече от поредния карнавален номер. Когато среща Моли, красива, но лабилна жена, Стан вижда възможност да напусне цирка и да осъществи най-голямото си желание – да бъде на върха на шоубизнеса. 

Умението на Стан да омайва публиката със своя чар и харизма бързо му създава репутацията на могъщ медиум, способен да чете умовете на хората, истинска атракция за нощния живот на големия град. Но Стан иска още и още и скоро шоуто се превръща в поредица от все по-големи и сложи измами и схеми за печелене на пари, които се възползват от слабостите на скучаещите богаташи. 

Но колкото и да се опитва, Стан не може да избяга от демоните на миналото си. Изкуството да заблуждаваш хората си има цена и колкото по-добре се справяш, толкова по-висока е тя. 

Грешам вплита мистичното в структурата на романа си, използвайки картите Таро. Всяка глава носи името на някоя от картите в колодата и предвещава неизбежното падение на покварените му персонажи. 

„Улицата на кошмарите“ се спуска до най-порочните дълбини на съзнанието и изследва пропастта, в която хората са готови да скочат, за да оцелеят. Мрачен и кинематографичен, романът разказва за опустошителната сила на съдбата, която раздава своя смъртен жребий без оправдание и без причина.

Из „Улицата на кошмарите“ от Уилям Линдзи Грешам

Карта 1

Глупакът

в премяната на шут и със затворени очи, той извисява се над бездна в края на света.

Стан Карлайл стоеше встрани от входа на шатрата от платнище, огрян от една гола електрическа крушка, и наблюдаваше дивака. 

Този дивак беше слаб мъж, облечен от глава до пети с долни дрехи, боядисани в шоколадовокафяв цвят. Перуката му беше черна, прилична на въжен парцал, а кафявият грим по измършавялото му лице бе напукан и размазан от горещината, налюспен около устните. 

Точно сега дивакът стоеше облегнат на стената на ограждението, а край него няколко, вяло увити на кълба злощастни змии се излежаваха на горещия нощен въздух, угнетено раздразнени от ослепителната светлина. Една тъничка кралска змия се опитваше да пропълзи по стената на ограждението и всеки път се стоварваше обратно на земята. 

Стан харесваше змии; споделяше отвращението им, породено от принудата да стоят затворени с тип като него. Отвън глашатаят, разпален, достигаше кулминацията на своята реч. Стан обърна към входа своята вчесана руса глава. 

– … откъде е дошъл? Един Господ знае. Открили го на безлюден остров, на петстотин мили от бреговете на Флорида. Приятели мои, в това ограждение вие ще видите една от необяснимите загадки на вселената. Човек ли е това, или звяр? Ще имате възможността да го наблюдавате в неговата естествена среда, сред най-отровните влечуги на тази земя. Та той обсипва с ласки тези пълзящи твари, както майка би обсипвала с ласки своето бебе. Той не се храни, той не пие вода, той извлича всичко нужно единствено от атмосферата. А сега ние ще го нахраним още един път! Тази атракция има малка допълнителна такса, но не струва цял долар, нито четвърт – само една простичка, лека монетка от десет цента, две от пет, една десетина от долара. Побързайте, побързайте! 

Стан се приближи до гърба на платненото ограждение. 

Дивакът започна да тършува под един конопен чувал и откри нещо. Дочу се свистене като от издърпана коркова тапа, няколко сподавени гърлени звука и глух стон. 

Нахлуха „жертвите“ – младоци със сламени шапки, преметнали палтата си през ръка, тук-таме някоя дебела жена с изпъкнали очички. Защо такива жени винаги бяха с изпъкнали очички, чудеше се Стан. Изпитата жена с малокръвното момиченце, на което бяха обещали, че ще види всичко в спектакъла. Пияницата. Приличаха на калейдоскоп – неизменно менящи се шарки, неизменно същи частици. 

Клем Хоутли, собственикът на спектакъла „Десет за един“ и негов глашатай, си проправи път през навалицата. Изрови от джоба си плоска манерка с вода, отпи глътка, за да изплакне гърло, и я изплю на земята. След това се покачи на подиума. Внезапно заговори тихо и сговорчиво и сякаш отрезви публиката. 

– Приятели, налага се да ви помоля да не забравяте, че това зрелище се устройва единствено с научна и образователна цел. Създанието, което виждате през вас… 

Една жена сведе поглед и за първи път съзря малката кралска змия, която все така отчаяно опитваше да изпълзи от ограждението. Затаеният ѝ дъх съскащо се процеди през стиснатите ѝ зъби.

– … това създание е било обект на проучванията на най-изтъкнатите учени в Европа и Америка и е обявено за човек. С други думи: то има две ръце, два крака, една глава и тяло точно като човек. Но под косата, която виждате, се крие мозък на звяр. Забележете, то се чувства повече като у дома си сред влечугите от джунглата, отколкото сред човеците. 

Дивакът беше взел в ръка един черен смок, стискаше го близо до главата, за да не може да се извърне рязко към него, и го полюшваше в обятията си като бебе, докато му нашепваше сладко. 

Глашатаят чакаше своя ред, тълпата бе наострила уши. 

– Може би ще попитате как борави с отровните змии, без да му причиняват вреда. Та, приятели мои, тяхната отрова не му влияе по никакъв начин. Но ако той самият впие зъби в моята ръка, нищо на божията земя не би могло да ме спаси. 

Дивакът нададе рев и запримигва безпаметно към светлината на голата електрическа крушка. Стан забеляза в крайчето на устата му да проблясва златен зъб. 

– Но сега, дами и господа, когато ви казах, че това създание е по-скоро звяр, отколкото човек, аз не исках от вас просто да се доверите на моите думи. Стан… – Той се обърна към младежа, чиито яркосини очи не разкриваха нищо. – Стан, ние ще го нахраним още един път единствено за да задоволим тази публика. 

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.