„Преди да те видя“ от Емили Хоутън – сгряваща сърцата история

С дебютния си роман британската авторка Емили Хоутън успя да завладее сърцата на почитателите на романтичните истории по цял свят. 

Сега емоционалният и докосващ „Преди да те видя“ се появява и на български език, за да потопи родните читатели в затрогваща история за любовта, надеждата и новото начало. 

Алис и Алфи се намират само на метри един от друг, докато се възстановяват от опасни инциденти в отделението за рехабилитация. Дълбоко травмирана от преживяното, Алис упорито отказва да се вижда или да говори с когото и да било. Саможива по природа, тя винаги е разчитала единствено и само на себе си. Дори най-голямото предизвикателство в живота ѝ няма да я накара да се промени. Докато не чува гласа на Алфи.

Весел и общителен, той се е заел със задачата да поддържа доброто настроение на всички пациенти. Младежът просто не може да стои безучастен, когато някой има нужда от помощ. Затова, когато на леглото до него се появява нова съседка, която никой няма право да вижда, Алфи е по-любопитен от всякога. Неуморните му опити да развесели Алис в крайна сметка се оказват успешни и стъпка по стъпка двамата неусетно започват да се сближават – без да са се виждали дори и за миг. 

Скоро никой не може да разсмее Алис така силно, както Алфи. А той най-после чувства, че е открил някого, на когото може да довери и най-големите си страхове. В среднощните разговори и шегите двамата намират близостта и покрепата, от която толкова се нуждаят. А между тях бавно започва да разцъфтява нещо повече от приятелство.

Дали обаче връзката, която са изградили, може да се пренесе в света навън? Да разкриеш себе си пред другия може да ти донесе повече, отколкото някога си мечтал, но може да донесе и огромно разочарование…

В духа на „Аз преди теб“ и „Вината в нашите звезди“, „Преди да те видя“ е сърдечна история, която ни напомня, че приятелството и обичта могат да бъдат намерени дори и в най-трудните времена. Едновременно хумористичен и нежен, този разказ за триумфа над изпитанията е трогателно тържество на борбата с болката, в която да знаеш как да приемеш помощ е половината от успеха.

Из „Преди да те видя“ от Емили Хоутън

1

Алис

В редките промеждутъци, когато идваше в съзнание, примижаваше от ярката болнична светлина и ѝ се струваше, че усеща миризмата на собствената си обгоряла плът. 

Чу непознат глас да казва:

– Извадила е късмет, че изобщо е жива…

За кого говореха? Кои бяха тези хора? Къде се намираше? 

Дали не сънуваше? Но не – болката беше прекалено силна, раздираща. И тази непоносима, заслепяваща светлина…

– Голям късмет, няма що… Дано и тя да мисли така, когато се погледне в огледалото. Горкичката…

Направи усилие да остане будна и да разбере какво се случва, но пак се унасяше, потъваше в някаква тъмна, лепкава мъгла.

Изведнъж – проблясък. Говореха за нея. „Горкичката“ беше тя. 

Пожарът…

Миризмата на горяща плът.

Тя беше „късметлийката“, останала жива.

Тя беше момичето в огъня.

2

Алфи

– Ето го и него! Алфи Мак, дяволски късмет извади, братле, не знам дали си даваш сметка…

Позна гласа още преди да дръпне завесата на болничното легло.

Можеше ли да не познае гласа на Мати?

– О, да, човече, давам си сметка и още как! Все пак ми отрязаха само единия крак…

– И все пак си жив, братле! Не се давай, горе главата! Между другото, днес минавам съвсем набързо – ще обядваме с родителите на жената, знаеш как е…

Знаеше как е. Повечето му посетители си намираха благовиден предлог да се махнат оттук час по-скоро. И напълно ги разбираше. 

– Няма проблем, важното е, че се отби. И мен ме чакат куп задачи.

– Сериозно?

Да, бе. Готов беше да се обзаложи, че приятелят му го слушаше с половин ухо. В най-добрия случай. 

– Ами да, ти как мислиш? Графикът ни тук е доста натоварен. От мен се очаква например да проследя колко пъти ще отиде до тоалетна многоуважаемият мистър Пи. Нелека задача, уверявам те. Може да са седем или дори повече – особено ако е прекалил с ябълковия сок. 

От другия край на стаята някой изръмжа:

– Подигравай се ти… Като станеш на деветдесет и две, ще те питам. Не бих се учудил, ако започнеш да се напикаваш и в гащите. Само ако можех да ти гледам сеира отнякъде!

– Така е, мистър Пи, виноват, изобщо не исках да ви засегна. Сигурен ли сте, че не сте били писател в някой предишен живот? Изказът ви е толкова експресивен, речникът – убийствено точен.

Старецът в четиринайсето легло се ухили и показа среден пръст на Алфи – явно реши, че жестът е достатъчно „експресивен“. След което преспокойно продължи да си чете вестника.

– Не, сериозно, братле, как я караш? Как ти се отразява физиотерапията? Има ли напредък? Казаха ли кога ще се измъкнеш оттук? 

Сега вече Мати звучеше искрено загрижен, но уви, Алфи не можеше да отговори положително. Въпреки че всички му задаваха все същия въпрос. Той съзнаваше, че от една страна, близките му ще се радват да го видят извън болничните стени, но от друга, тази мисъл ги напрягаше. В болницата Алфи поне беше в сигурни ръце. Какво щеше да се очаква от тях оттук насетне? До каква степен Алфи щеше да може да продължи с живота си? 

– Честно казано, нямам ни най-малка представа. Засега нещата са под контрол. Инфекцията е овладяна. Физиотерапевтите казват, че се справям добре и скоро ще ми вземат мярка за постоянна протеза. Това е в общи линии. И… както казват сестрите тук, „всяка малка стъпка те доближава до края“.

– Брр. Не звучи особено мотивиращо, а по-скоро зловещо.

– Зависи откъде ще го погледнеш, приятелю.

– Ох, така и не свикнах с черния ти хумор… Изобщо не си се променил, да знаеш!

– Да, почти никак…

Наближаваше моментът да си кажат „довиждане“ – схемата вече му беше до болка позната. Идват да те видят, разменяте няколко престорено непринудени реплики, задават дежурните въпроси и става време да тръгват. Алфи не ги винеше – престоят в болница си е изпитание дори когато си само посетител.

И ето, както и очакваше:

– Е, братле, аз ще тръгвам. Мел и хлапетата ти пращат много целувки. Ако имаш нужда от нещо, ще звъннеш, нали? Хайде, доскоро!

– Доскоро! Поздрави на Мел и хлапетата!

– Обичам те, братле…

– И аз теб, Мати.

Тези признания бяха нещо ново, нетипично за него. А сигурно и за Мати. Но приятелят му явно беше осъзнал, че едва не го изгуби, и това промени всичко. 

Когато за пръв път го чу, помисли, че халюцинира.

– Мати, извинявай, добре ли чух?

– Мисля, че да – смутено се усмихна приятелят му. Все още не смееше да срещне погледа му. – Просто… исках да го знаеш.

Алфи се разсмя и го тупна по рамото.

– Стига, братле. Да не ставаме сантиментални…

Но Мати го гледаше право в очите. И не отклони поглед. После наведе глава, но гласът му звучеше твърдо.

– Виж, знам какво казах, и мога да го повторя. Държа да го знаеш. Важно ми е. Приятели сме от сто години и реших, че сега е моментът да го чуеш. Радвам се, че ти го казах.

Алфи усети странно парене в очите.

– Благодаря ти, братле.

Оттогава всеки път си вземаха довиждане така. Разбира се, без да се размекват и без излишен драматизъм, но го изричаха с цялата си искреност.

Вече шест седмици, откакто Алфи беше пациент в болница „Св. Франсис“. Още щом се премести да живее в Хакни преди три години, беше забелязал мрачната, старомодна и неприветлива сграда, която се извисяваше сред обновения квартал като кръпка.

Тогава беше споделил с майка си:

– Ако случайно някога се озова в онази преизподня, моля те, измъкни ме оттам. Заклевам те във всичко!

– О, Алфи, дори не мисли за такива неща! Пък и това е само фасада – чувала съм, че там работят истински професионалисти.

– Хмм… ако една болница изглежда по този начин, изобщо не ми я хвали!

– Виж какво, в тази болница са спасили живота на много хора. Факт. Но що за тема сме подхванали? Да не дърпаме дявола за опашката!

И ето че сега, по ирония на съдбата, животът на Алфи беше в ръцете на хората от „Св. Франсис“. Всъщност когато го докараха, беше на прага на смъртта и само благодарение на усилията им прескочи трапа. Оттогава беше изминал повече от месец, но Алфи все още не можеше да се нарече пълноценен човек. Кой би предположил, че това ще му дойде до главата?

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.