„Неделният продавач на книги“ – изящна история за живота и литературата, за математиката и любовта, разказана от Даниел Вълчев

Преди няколко години Даниел Вълчев (когото познаваме повече от неговите публични изяви като министър на образованието и като декан на Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”) се престраши да опита силите си и в литературата. След като имахме удоволствието да се потопим в неговите сборници с разкази „Осем и половина“ и „Разкази“, в книжарниците вече може да бъде открит и първия му роман.

„Неделният продавач на книги“ е книга, която трудно може да се представи с няколко изречения. По някакъв начин, това е книга за книгите, за онова, което прочетеното оставя у нас, и така участва в създаването и подреждането на нашата вътрешна лична библиотека.

По своя жанр „Неделният продавач на книги“ е роман. Фабулата е внимателно изградена около постепенното разкриване на една загадка – изчезването на брата на героя-разказвач. Липсващите книги от домашната библиотека се появяват една по една, събуждат различни спомени и водят героя през извивките на повествованието. 

Образите са интересни, грижливо представени и развиващи се до самия край – приказлива съседка и нейната внучка тийнейджър, възрастен учител по математика, млада полицайка и малката й дъщеря, дете с аутизъм, православен свещеник, жена с необикновени способности в алианско село. И всичко това, пропито от тайнственото присъствие на безлик продавач на книги, който се появява само в неделите.

В книгата е забъркана една възбуждаща въображението смес от литература, наука, философия и случки от ежедневието – от Лермонтовия Печорин до уравненията на Курт Гьодел, от Умберто Еко до принципа на Хайзенберг и от Малкият принц до котката на Шрьодингер. Възвишеното и всекидневното, сериозното и ироничното, суровото и лиричното по един естествен начин се свързват в една точка – уважението към вечния обречен стремеж на човека да се съизмерва със своя Създател.

Тези, които са чели разказите на Даниел Вълчев, едва ли ще се учудят, че книгата се чете на един дъх. И, както може да се очаква, оставя елегантен и красив послевкус, който не бърза да те напусне.

Из „Неделният продавач на книги“

„Неделният продавач на книги“

II

Два дена по-късно чакам на опашката пред изхода, за да се кача на самолета за Варна. Оказва се, че от миналата година един път седмично има пряк полет и кой знае защо, приемам това за добър знак. Очертава се да излетим почти навреме, нещо, което не се подразбира на „Шарл де Гол“ – едно от най-сложно организираните летища в света. След няколко минути вече седя в самолета, а самият самолет бавно се придвижва към пистата и се нарежда на опашката за излитане. Пред нас има три други самолета, единият от които прилича на изрисуван от деца. Не успявам да разчета името на авиокомпанията и се връщам към вестника, който ми предложиха при качване на борда. Докато се информирам за позицията на Франция по въпроса за бъдещите общоевропейски сили за отбрана, е дошъл нашият ред. Двигателите увеличават рязко оборотите си и започват да вият, а самолетът леко се разтриса. Свалям вестника, за да се насладя на ускорението. Много обичам момента, в който колелата се отлепят от пистата и парчето метал, натъпкано с хора, излита напук на земното притегляне. Единственото нещо, което ми харесва повече, е онзи сън, в който самият аз летя. В него не съм птица, а съм си човек, но когато разперя ръце и замахна с тях, се отлепям от земята и политам. Сънувам го много рядко, но никога не забравям усещането.

Вероятно е време да разкажа кой съм, накъде съм тръгнал и какво се случи в сряда, когато отговорих на обаждането от българския номер. Първите два въпроса са философски и аз нямам претенции да знам отговорите (така се измъквам понякога от някой въпрос на студентите, по който не ми се мисли или говори). Затова ще се заема с третия, а първите два засега ще засегна бегло. Дано накрая се разбере кой съм и накъде съм тръгнал. Трябва да уточня, че това е само донякъде опит за самоирония. А и към иронията аз по правило се отнасям сериозно.

Живея в Париж. Отдавна. Всъщност тук съм живял през по-голямата част от съзнателния си живот. Преди доста години дойдох за шест месеца с една стипендия за млади учени, запознах се с Катрин и така се случи, че останах. Тук работя, преподавам на френски, пиша на френски, ожених се за французойка. Синът ми знае само няколко изречения на български. Имам френски номер на социална осигуровка и френска шофьорска книжка. Имам дори френски паспорт. Дали се чувствам българин? Знам, че е редно да кажа „да“, но истината е, че не съм сигурен. Аз дори сънувам на френски, макар че сюжетите понякога са български.

Докато родителите ми бяха живи, се прибирах до България поне веднъж годишно. Отидоха си преди няколко години. И двамата в рамките на месец. Първо почина майка ми. Не можех да си представя как баща ми ще живее без нея. Без той да ѝ мърмори сутрин, докато пият кафе. Без тя да му направи забележка, че е забравил да купи нещо от магазина. Без да застанат следобед на прозореца и да гледат как хората отиват към Морската градина и да обсъждат кой е остарял и какво е станало с децата му. Наистина не можех да си представя баща ми без всичко това. Изглежда, и той не е можел да си го представи, защото само двайсетина дена след погребението на майка ми една сутрин не се събудил. Сигурен съм, че я е сънувал и просто не е имал сили да се събуди.

След погребението на баща ми останах с брат ми няколко дни в къщата на нашите. Говорехме малко и сякаш с неудобство. Месеци наред нито баща ми, нито майка ми ми бяха казали за нейната болест. Мисля, че баща ми не е искал да я видя грохнала и с треперещи от паркинсон ръце. Искал е да я запомня изправена, усмихната и закачливо суетна. Или пък се е страхувал, че ще прочета в очите му, че се е отказал да продължи. Не знам, сигурно е имал различни причини да не ми каже. Но и брат ми не ми каза нищо – нито дума, нито ред. Обади ми се едва в деня, когато тя почина.

Смъртта на хората около нас винаги променя нашия свят. И колкото по-близки са ни били, толкова повече празнотата, която оставят, изкривява света ни. Те сякаш влизат неканени, за да се сбогуват, и взимат по нещо, без да имат право да го правят и без да ни питат. Това е някакво прощално упражняване на власт от страна на умрелия, който сякаш казва: „Мъчно ли ти е, а? Мъчно ти е за мен, но и за теб самия, нали? Не си мисли, че животът ти ще продължи, все едно че нищо не се е случило“. Знанието за тази власт вероятно ни е вродено, защото от нея се възползват и децата. Кой от нас в детството си не е пожелавал смъртта си, само за да накаже така близките си?

Та през онези няколко дни след погребението на баща ми говорехме малко. Брат ми излизаше на работа, а аз оставах да се излежавам до късно, после бавно пиех кафе и си препичах филийки изсъхнал хляб, които стръвно мажех с масло. Ровех се в библиотеката ни, разхождах се в Морската градина, дори заведох брат ми на театър. Мислех си за това как се чувства брат ми. Дали по същия начин като мен, след като той ги е виждал всяка седмица, а аз – веднъж годишно. И колко близки може да сме с родителите си, които вече почти не виждаме? Не знам. Знам обаче, че самият факт, че ги има, прави света да изглежда по-спокоен и подреден. А след това нещата се объркват и трябва време, за да се подредят отново.

Всъщност аз също не бях наясно как точно се чувствам. Мъката идваше на приливи, а после с дни не чувствах нищо. Хаотично се мяркаха спомени. Чувството за вина, че не съм намерил време или не съм имал сили да им обърна внимание и да им кажа добра дума, се бореше със сковаващото усещане за необратимото. И през всичко това се прокрадваше подличкото гласче, което напомняше, че щом родителите ми вече ги няма, значи идва моят ред.

Оттогава минаха седем години. Почти неусетно, както поначало минават годините след една определена възраст. През тези години не съм се връщал нито веднъж в България. Не че съм взимал решение да не се връщам. Напротив, в началото бях решил да си идвам всяка година, както дотогава. Но когато датата на първото ми планувано пътуване наближи, усетих, че си търся повод да не тръгвам. Така го отлагах на два пъти и после си признах, че не ми се ходи. Изглежда, че тънката нишка, която ме свързваше със страната ми, с града, в който съм израснал, с къщата, в която години подред всеки ден съм се прибирал, се беше скъсала.

С брат ми също се поотчуждихме. Първите години след смъртта на нашите разменяхме по някой имейл и се чувахме поне веднъж месечно. После все по-рядко. В един момент се запитах защо все аз да му се обаждам и реших да изчакам той да даде знак. Не знам дали и той си е мислел така, но в един момент спряхме да се търсим и сведохме контактите си до пожелания за Коледа и за рождените дни.

Брат ми остана да живее във Варна в къщата на нашите, на малката уличка до Морската градина. Той е роден само година и половина по-рано от мен и на практика отдавна сме забравили кой е по-големият. Брат ми е математик. Мисля, че не е просто математик, а е гениален математик. Аз съм юрист и при това негов брат – достатъчно основания, за да бъде преценката ми спорна. Но мисля, че съм надарен да позная гения, когато го срещна. Катрин също ме насърчаваше да вярвам, че имам такава дарба и понякога я изтъкваше пред приятели. Когато с престорена скромност отричах, разказваше как преди няколко години останах поразен от един млад художник, който излагаше в малка галерия на левия бряг, в една от пресечките на „Сен Жермен“, и как с парите, които носех, купих две негови картини, които днес струват колкото половината от двустайния ми апартамент в Шести арондисман. Та с моето вродено самочувствие, подсилено от тази случка, мога с увереност да кажа, че брат ми е гений. Освен това мисля, че и брат ми знае, че е гений. Това обаче по никакъв начин не му пречи да работи като учител в Математическата гимназия във Варна. И винаги е показвал, че изпитва наслада от работата си там. В останалото време се занимава с какво ли не. По едно време пишеше поезия, после започна да снима с някакъв стар фотоапарат и направи изложба с черно-бели градски фотографии, след това изостави изкуството и полудя по нещо, което нарича генна статистика. По време на последния ни кратък разговор по повод на рождения му ден разбрах, че ходи на църква и бил към края на работата си върху някакво много важно уравнение. Дали е успял да намери Бог, или да реши уравнението, не знам. Защото преди няколко седмици е изчезнал.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.