„За ваше собствено добро“ от Саманта Даунинг: Учител раздава правосъдие в елитна гимназия в нов коварен трилър
Aвторката на бестселъра „Моята прекрасна съпруга“ с нов неустоим психологически трилър
Дебютният роман на американската писателка Саманта Даунинг – „Моята прекрасна съпруга“ – разтопи сърцата на любителите на психологическия трилър, а книгата се превърна в истинска сензация в световен мащаб.
Сега е време за нов трилър от авторката – „За ваше собствено добро“ – в който едно престижно частно училище, пълно с пречещи родители и прекалено нетърпеливи възпитаници, ще получи урок, който няма да забрави. За тяхно собствено добро.
Всички уважават Теди Кръчър. Преди шест месеца е получил приза „Учител на годината“ в елитната академия „Белмонт“, която внимателно подбира своите ученици, и е готов да се срещне с всеки притеснен родител и да направи най-доброто за своите ученици. Поне за тези, които заслужават. Богатите лекенца, които плащат на някой друг да им пише домашните, трябва да бъдат наказани.
Естествено, за да станат по-добри. И когато това не може да стане по каналния ред, Теди трябва да намери други начини, за да въздаде справедливост. Все пак в живота си има правила.
И той ще ги наложи.
Цената на съвършенството е висока, а академия „Белмонт“ тепърва ще трябва да я плати…
Мрачен, забавен и ексцентричен, „За ваше собствено добро“ от Саманта Даунинг не отстъпва по нищо на дебютния „Моята прекрасна съпруга“ и ще накара и най-запалените почитатели на жанра да се усъмнят в своята преценка.
Саманта Даунинг прави това, което умее най-добре – да създаде интимна история, която ни поставя в съзнанието на психопата и ни кара да погледнем света през неговите очи. А ако това, което видим ни хареса?
Из „За ваше собствено добро“ от Саманта Даунинг
1.
Арогантността има характерна воня. Остра, лютива. Едва ли не брутална.
Теди я подушва отдалеч.
Вонята нахлува през вратата заедно с Джеймс Уорд. Разнася се от порите на кожата му, просмуква се в костюма му, в лъснатите му обувки, в абсурдно белите му зъби.
– Извинявам се за закъснението – казва Джеймс, като протяга ръка.
– Няма нищо – отговаря Теди. – Не всички можем да бъдем точни.
Усмивката на лицето на Джеймс се стопява.
– Понякога не е възможно.
– Разбира се.
Джеймс сяда на един от чиновете. Обикновено Теди сяда до родителя, но този път сяда зад катедрата си. Столът му е обърнат леко настрани, така че Джеймс ясно да вижда грамотата, окачена на стената. Грамотата на Теди за „Учител на годината“ е там от миналата седмица.
– Казахте, че искате да говорим за Зак – казва Теди.
– Искам да обсъдим съчинението му.
Съчинението на Зак е на катедрата на Теди – „Дейзи Бюканън от „Великият Гетсби“: струваше ли си?“ – заедно с бележките на Теди за оценката. Теди вдига поглед към Джеймс. Изражението му не се променя.
– Интересна тема.
– Писали сте му пет плюс.
– Да, точно така.
Джеймс се усмихва колкото да се каже, че го е направил.
– Теди.
Не „господин Кръчър“, както го наричат всички други, и не „Теодор“. Просто „Теди“, все едно са приятели.
– Нали знаете колко са важни оценките от единайсети клас за университета?
– Да, знам.
– Зак има само шестици.
– Разбирам, че е така.
– Аз прочетох съчинението – казва Джеймс, като се обляга малко по-назад на стола в подготовка за продължителен спор. – Смятам, че е добре написано и демонстрира много творческо мислене. Зак е положил големи усилия, за да измисли тема, по която вече не е писано. Наистина е искал да открие друга гледна точка за една книга, за която е писано ad infinitum*.
Ad infinitum. Думите увисват във въздуха, като се люлеят подобно на махало.
– Съгласен съм с всичко това – казва Теди.
– Но въпреки това сте му писали пет плюс.
– Зак е написал добро съчинение, а добрите съчинения получават петици. Изключителните съчинения получават шестици.
Теди взима бележките си за оценката и ги протяга към Джеймс.
– Можете сам да прочетете аргументацията ми. Граматика, структура, механика… всичко е описано.
На Джеймс му се налага да стане от мястото си, за да вземе бележките, което кара Теди да се усмихне вътрешно. Поглежда Джеймс, с ръце в скута си.
Джеймс започва да чете, но телефонът му избръмчава. Той го изважда и вдига показалец, за да направи знак на Теди да изчака, после става и излиза от класната стая, за да приеме обаждането.
Теди остава сам, за да мисли за времето си, което в момента се похабява.
* Докрай, до безкрайност (лат.). – Бел. ред.7
Джеймс помоли за тази среща. Джеймс уточни, че трябва да се проведе вечер след работно време. С това трябва да се разправя Джеймс, когато се разправя с родителите, и го прави ad infinitum.
Заглежда се в собствения си телефон, като отброява минаващите минути. Пита се какво ли ще направи Джеймс, ако той просто стане от мястото си, мине покрай него и си тръгне.
За съжаление, не може да го направи.
Ако Теди си тръгне, Джеймс ще се обади на директора и ще се оплаче. След това директорът ще извика Теди и ще му напомни, че родителите плащат сметките, включително и за собствената му заплата. „Белмонт“ не е държавно училище.
Все пак няма да го уволнят. Едва преди шест месеца го обявиха за Учител на годината, за бога. Но ще му създадат главоболия, а той няма нужда от това. Не и сега.
Затова остава на мястото си, като отброява минутите. И зяпа стените.
Стаята е подредена. Спартанска. На катедрата на Теди няма нищо друго освен съчинението на Зак, една химикалка и един лаптоп. По стените няма вдъхновяващи плакати или календари. Нищо друго освен грамотата, която получи наскоро Теди.
Академията „Белмонт“ е старо училище с богата история, тъмна ламперия, солидни врати и оригиналния паркет на пода. Единствената съвременна добавка е редицата от кутийки на стената до вратата. Учениците трябва да оставят в тях телефоните си по време на час – идея, за която Теди се бори, докато училищният съвет не я одобри. Сега другите учители му благодарят за нея.
Преди да сложат кутийките, учениците използваха телефоните си по време на целия час. Веднъж, преди няколко години, Теди счупи телефона на един ученик. Това беше скъп урок.
Минали са пет минути, откакто излезе Джеймс. Теди започва да чопли кожичките на ноктите си. Придоби този навик едно време в гимназията, но през годините след това се отърва от него. Миналото лято започна да го прави отново. Мрази се заради това, но явно не може да престане.
Времето продължава да минава.
Ако Теди печелеше по един долар за всяка минута, през която трябва да чака Джеймс и всички други родители, нямаше да бъде учител. Нямаше да има нужда да работи нищо.
Минават единайсет минути, преди Джеймс да влезе обратно в стаята.
– Извинявам се. Очаквах това обаждане.
– Няма нищо – казва Теди. – Някои хора просто не могат да се отделят от работата си.
– Понякога не е възможно.
– Разбира се.
Джеймс сяда обратно зад чина и казва:
– Ще ви попитам направо. Можем ли да направим нещо за съчинението на Зак?
– Като казвате „да направим“, господин Уорд, имате предвид дали ще променя оценката му?
– Ами според мен е за шестица. Може би шест минус, но все пак шест.
– Разбирам. И разбирам, че сте загрижен за Зак и неговото бъдеще – казва Теди. – Но можете ли да си представите какво би станало, ако променя оценката му? Можете ли да разберете колко несправедливо ще бъде това – не само към другите ученици, но и към училището? Ако започнем да поставяме оценки на базата на това, което смятат родителите вместо учителите, как ще бъдем сигурни, че си вършим работата? По този начин няма как да знаем дали нашите ученици овладяват материала и напредват с образованието си. А това, господин Уорд, е самата основа на „Белмонт“.
Теди замълчава за миг, като се наслаждава на смаяното изражение на лицето на Джеймс. Къде отиде арогантността?
– Затова – не, няма да променя оценката на вашия син и да застраша устоите на това училище.
Тишината в класната стая се нарушава единствено от часовника на стената. Стрелката за минутите подскача напред с шумно прещракване.
Джеймс се прокашля.
– Извинявам се. Не исках да кажа нищо подобно.
– Извинението се приема.
Но Джеймс не се предава. Никога не се предават.
– Може би Зак може да свърши някаква допълнителна работа? Дори да трябва да прочете втора книга и да напише още едно съчинение?
Теди обмисля това, докато гледа ръцете си. Кожичката на показалеца му вече изглежда разранена, а още са по средата на срока.
– Може би – казва накрая той. – Нека да помисля.
– Не искам нищо повече. Оценявам го. Зак също.
Зак е самодоволен малък кучи син, който не оценява нищо и никого освен самия себе си. Затова не получи шестица.
Съчинението му беше добро. Адски добро всъщност. Ако Зак беше по-добро човешко същество, щеше да получи по-добра оценка.
Можете да поръчате книгата ТУК.
