Георги Господинов: Никоя война не може да бъде спечелена

Георги Господинов, Дойче Веле

Дотук ли стигнахме… Да тръгва война в Европа, да върнем бомбоубежищата в употреба, бомбоубежищата… Да напълним отново с кръв онова, което мислехме за история и литература.

Занимавах се дълго с дискретното чудовище на миналото и 1939-а в последния си роман „Времеубежище“. Той свършва с една сцена на детайлна възстановка на началото на Втората световна война, войските са струпани на границата и чакат. И изведнъж от възстановката се произвежда реален изстрел и…

Никоя война не може да бъде спечелена

От този опит на пишещия искам да кажа пак: никоя война с миналото и за миналото не е спечелена. Никоя война изобщо не може да бъде спечелена. Войната е срив в човешкото време, срив в човешкото изобщо. Зачертаване на пластове култура от Сократ, Платон, Аристотел през Шекспир и Гьоте до Чехов и Бродски…

Путин поиска да върне Европа първо преди 1997-а, после преди разпада на СССР през 1991-а, а всъщност е искал да стигне до 1939-а. Винаги ли ще сме в навечерието на 1939-а? Дори часът на атаката е същият като на тогавашния 1 септември.

Кога наистина едно всекидневие става (пак) история? И защо – след всичко, което вече е било? Някъде не разказахме добре. Бяхме сигурни, че това повече не може да се случи, не и в Европа, преживяла двете войни. Въпреки всички книги и филми, въпреки всички архиви и разговори – оказа се, че не сме разбрали. Или сме забравили. Изпаднали сме в тежък социален алцхаймер.

Тази война избухва в момент, когато носителите на жива памет за Втората световна вече ги няма. Ние сме точно на онзи поколенчески ръб, когато последните участници, които държаха тази памет жива, последните лагерници, последните от окопите си отиват. А много хора тук още харесват диктатори.

Светът от вчера, за който пишеше Стефан Цвайг в навечерието на Втората световна война, сега рязко се превърна в света от онзи ден. Има дни, които прещракват нещо в механизма на историята и днешният за съжаление е такъв. Всеки ще помни къде е бил, какво е правил. Както на 1 септември, както на 11 септември, както днес…

В репортажите показват как хората търсят бомбоубежища. По дяволите, мислех думата „бомбоубежище“ за нещо, което вече трябва да се обяснява под линия за младите читатели. В романа си настоявах, че ще търсим все повече времеубежища. И това трябваше да звучи като дистопия, като предупреждение за бъдещето – бях заложил годината 2039, точно сто години след Втората световна война.

Путин превърта часовника назад

Когато дистопичните романи започнат да се превръщат в документални, нещата са тръгнали неспасяемо назад. Моята дистопия все пак беше демократична. Страните в Европа избираха с референдуми в коя година от 20 век да се върнат. Референдуми за минало. Днес Путин превърта часовника назад без право на избор. Връща 21 век в 20 век с война. И го решава не само за своята страна, а и за съседна държава, за цяла Европа, може би за целия свят. Не можеш да връщаш никого насила в карцера на едно минало. Нито отделния човек, още по-малко цели народи.

И какво да кажа на дъщеря си довечера, след като всяка вечер ѝ обещавах, че война няма да има? Какво да кажем на децата си? Как да обясним, че детската стая на света не е готова за тях?

Трябва да почистим мазето, каза жена ми. Добре, че има чешма долу. Може да се изкара дълго.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.