Четем „Народът на мъглата“ от автора на „Рудниците на цар Соломон“ Х. Райдър Хагард

„Народът на мъглата“ от Х. Райдър Хагард е най-новото заглавие на издателство „Изток-Запад“ в Колекция „Magica“.

Странно чернокожо джудже, което плува като видра и се бие като тигър. Смел англичанин, чийто стремеж към скъпоценни камъни го отвежда в африканските пущинаци. Отмъстителна старица, която знае, че може да ги спаси или унищожи. И една красавица, представяща се за богиня. Свързани заедно с клетви за любов и омраза, те прекосяват континент с безброй опасности, за да намерят изгубена раса с чудовищен бог и съкровище, което ще изкове съдбите им.

Хенри Райдър Хагард (1856–1925) е британски автор на популярни приключенски романи, много от които екранизирани или превърнати в комикси. Книгите му са оказали силно влияние върху писатели като Едгар Бъроуз, Робърт Хауърд, Филип Фармър, Ръдиард Киплинг, Дж. Р. Р. Толкин и Греъм Грийн и продължават да вълнуват читателите и до днес.

Той е автор на „Дъщерята на Монтесума“, „Пръстенът на Савската царица“ и поредицата за Алън Куотърмейн, която включва култовата „Рудниците на цар Соломон“.

По-долу четете откъс от книгата:

Посвещение

Посвещавам този продукт на „първично и първобитно въображение“, този разказ за дръзко и опасно приключение, на моите внуци, с надеждата, че ще открият в него приятно забавление.

Дичингам, 1894 г.

Глава 1

Греховете на бащите ще застигнат децата

Януарският следобед преля в нощ, въздухът бешe студен и неподвижен, така неподвижен, че нито една вейка по голите букове не помръдваше; по тревата на моравите имаше тънък бял слой – нещо средно между слана и сняг; елите се издигаха черни на фона на стоманеното небе и над най-високите беше увиснала една звезда. Покрай тези ели минаваше път и в тази вечер, с която започва нашата история, на него стоеше млад мъж, който се оглеждаше несигурно.

Вдясно от него бяха величавите железни, изковани във фантастични форми порти с каменни колони, които бяха увенчани с грифони от черен мрамор, прегърнали гербове и флагове с мотото: „Per ardua ad astra.“ Зад тези порти започваше широка алея за карети, опасана от двойни редици дъбове, каквито само Англия може да създаде заради подходящата си почва и грижите на хората в продължение на три или четири века.

В началото на тази алея, вероятно на половин миля от пътя, макар да изглеждаше по-близо, защото се издигаше на възвишение, имаше имение, което в обявленията на търговете бяха описали като „аристократично“. Общият му облик беше елизабетински, но някога някой забравен вече Аутрам го беше преустроил. И все пак голяма част от тъканта му беше много по-древна от Тюдорите и се говореше, че е още от времето на крал Джон. Тъй като ние не сме аукционери, не е нужно да описваме красотите му; всъщност аукционерите наскоро бяха пуснали в ход своето дар слово по отношение на прелестите му, защото за първи път от шест века домът „Аутрам Хол“ беше обявен на търг.

Достатъчно е да кажем, че, подобно на дъбовете покрай алеята, „Аутрам“ беше къща, каквато може да се види само в Англия; не просто тухли и хоросан, а нещо, което се е сдобило със собствен живот и индивидуалност. Или, ако това е твърде прекалено и поетично, поне можем да кажем, че този достолепен дом носеше отпечатъка и следите от живота и характера на хора от много поколения, свързани по кръв и по дух.

Младежът на пътя се взира дълго в имението, което му се мръщеше от билото на хълма. Изражението му говореше за агония, която един млад човек би изпитал при голяма и необратима загуба. Лицето му беше красиво, но сега чарът на младостта беше избледнял. Мургаво и силно лице, което вероятно с годините щеше да стане строго. Младежът беше атлетичен и макар да не бе много висок, изглеждаше силен и имаше осанката на джентълмен, който не вярва, че древната кръв може да компенсира всички съвременни недостатъци на ума и възпитанието. Такъв беше Ленард Аутрам на двайсет и три години.

Докато той се колебаеше на пътя и явно не можеше да се реши да влезе през железните порти, по алеята започнаха да идват двуколки и карети.

– Изглежда, търгът е приключил – промърмори Ленард. – Е, важното е, че се свърши, като при смъртта.

Обърна се да си тръгне, но чу хрущене на колела и отстъпи в сянката на една от колоните на портата, за да не го познаят хората в каретата. Тя се приближи и точно когато стигна до портата, нещо се откачи от хамута и лакеят слезе от капрата, за да го оправи. Ленард виждаше хората вътре – съпругата и дъщерята на съседния земевладелец, и дочу разговора им. Познаваше ги добре; всъщност младата дама беше една от любимите му партньорки по баловете.

– Колко евтино беше всичко, Айда! Представи си само, купихме онзи стар дъбов бюфет за десет паунда, и то с герба на Аутрам! Той е ценен като исторически документ и със сигурност струва поне петдесет паунда. Ще продам нашия и ще го сложа в трапезарията. Мечтая си за този бюфет от години.

Дъщерята въздъхна и отговори малко рязко:

– Толкова ми е жал за семейство Аутрам, че не ме е грижа за бюфета, дори да си го взела за два пенса. Какъв ужасен удар! Само като си помисля, че това старо имение ще бъде купено от евреин! Том и Ленард са напълно разорени, не им е останала и пукната пара. Едва не се разплаках, когато видях как онзи човек продаваше пушките на Ленард.

– Да, наистина много тъжно – отвърна разсеяно майка ѝ. – Но какво значение има, че е евреин? Има титла и казват, че е страшно богат. Сигурно в „Аутрам“ скоро ще се случат много неща. Между другото, скъпа Айда, би ли се отървала от навика да наричаш младите мъже с малките им имена – не че има значение за тези двамата, защото няма да ги видим отново.

– Аз се надявам да ги видим – каза непокорно Айда, – и тогава ще ги наричам на малко име както винаги. Преди да се разорят, ти не възразяваше, а аз ги обичам и двамата! Защо ме доведе на този ужасен търг? Знаеш, че не исках да идвам. Сега ще се измъчвам цяла седмица… – И каретата отмина.

Ленард се появи от сенките на портата и прекоси бързо пътя. Спря от другата страна, погледна след отдалечаващата се карета и каза:

– Бог да те благослови за доброто сърце, Айда Хадърли. Желая ти късмет! 

Стотина ярда надолу по пътя имаше друга порта, която не беше така внушителна като портата на „Аутрам Хол“. Ленард мина през нея и стигна до вратата на четвъртита къща от червени тухли, непретенциозна и уютна. Това беше домът на свещеника, в който понастоящем живееше преподобният и почитаем Джеймс Бийч. Той бе получил къщата като подарък преди много години от бащата на Ленард – негов стар приятел от колежа.

Ленард дръпна въженцето и когато чу далечния звън в къщата, се запита със страх как ли ще го посрещнат тук. Досега посрещането винаги бе така сърдечно, че никога не бе очаквал друго, но обстоятелствата се бяха променили. Той вече не беше по-малкият син на сър Томас Аутрам от „Аутрам Хол“. Той беше просяк, изгнаник, скиталец, син на разорен измамник и самоубиец. Равнодушните думи на жената от каретата му помогнаха да види онова, което не беше видял досега. Спомни си една поговорка, която често беше чувал, но едва сега разбра напълно: „Приятел в нужда се познава.“ Спомни си и една сентенция, която често споменаваха в църквата и чийто произход я правеше несъмнено вярна: „Защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има.“

Макар и вече просяк, Ленард още имаше нещо, което можеше да му бъде отнето, и то беше най-голямото богатство, което провидението може да даде на един млад мъж – любовта на жената, която обича. Преподобният и почитаем Джеймс Бийч бе благословен с дъщеря на име Джейн. Тя се славеше като най-красивото и най-мило момиче в областта. Той тъмен, а тя светла, израснали заедно от деца, Ленард и Джейн, както може да се очаква по силата на природните закони, изпитваха все по-голямо привличане един към друг още откакто станаха достатъчно големи, за да разбират какво е бракът. Това взаимно привличане доведе до сблъсък на характерите, който също не беше лишен от чар; или да го кажем направо: Ленард предложи брак на Джейн и тя прие поруменяла, със сълзи и целувки.

Това беше обикновена любовна история, но като всичко, свързано с младостта и любовта, не бе лишена от красота. Красотата на първата любов. Кой не пази спомена за първата си любов, за първия си стих? Как изглеждат те след двайсет години!

Сега вратата на къщата се отвори и Ленард влезе. И в този миг му хрумна, че не знае точно защо е дошъл. Всъщност знаеше – за да види Джейн и да се разбере с баща ѝ. Трябва да кажем, че годежът му с младата дама не беше оповестен официално. Нейните родители искаха да го направят, защото, макар да беше по-малкият син, Ленард щеше да наследи богатството на майка си, което възлизаше на петдесет хиляди паунда. Освен това съдбата бе отредила на по-големия му брат Томас деликатно здраве. Но сър Томас Аутрам, техният баща, беше амбициозен човек, който искаше да ожени синовете си добре, а този брак не беше много успешен от гледна точка на семейния адвокат.

Поради това, когато научиха за предложението му за брак, родителите на Джейн решиха да не показват гордостта и радостта си, поне на първо време, докато Ленард не получи своето положение в обществото. И колко често в годините след това те се поздравяваха заради тази си предпазливост. Все пак смятаха Ленард за годеник на дъщеря си, което не беше тайна за никого, освен вероятно за самия сър Томас. Ленард не се опитваше да го крие дори от него, но те рядко се виждаха и отчуждението им бе така голямо, че той не виждаше смисъл да говори с баща си за този така близък до сърцето му въпрос, докато не стане наложително.

Преподобният Джеймс Бийч беше едър, любезен и симпатичен човек. И тази вечер изглеждаше по-едър, по-любезен и по-симпатичен от всякога. Той стоеше пред огъня в салона и държеше голям сребърен бокал с две ръце, сякаш тъкмо е пресушил съдържанието му. Всъщност се взираше в бокала, за да открие знака на дъното му, и разказваше на съпругата и децата си – Джейн имаше брат – за стойността и красотата му. Още щом влезе, Ленард зърна сребърното сияние и осъзна, че този бокал е част от семейното му наследство.

Неговата внезапна и неочаквана поява предизвика най-различни чувства. Пред огъня се бяха събрали четирима души – свещеникът, съпругата му, синът му и дъщеря му. Господин Бийч свали леко бокала и погледна госта си над него така, сякаш бе насочил към гърдите му сребърно дуло. Съпругата му, жизнена дребна жена, се обърна, сякаш движена с конци, и възкликна: „Господи, кой би предположил?“, а синът им, едър млад мъж на възрастта на Ленард и негов приятел от колежа, каза:

– Здравей, стари приятелю, не очаквах да те видя тук днес! – Колкото и естествени да бяха тези думи, те не успяха да накарат госта да се отпусне.

Джейн, висока и красива, със светлокестенява коса, седеше на столче пред огъня и не обръщаше внимание на лекцията на баща си за антични чаши и чинии. Сега обаче се изправи бързо, устните ѝ се разтвориха и красивото ѝ лице поруменя. 

Тя тръгна към Ленард и възкликна:

– О, Ленард, скъпи Ленард!

Господин Бийч обърна сребърното дуло към дъщеря си и изстреля един, но много ефикасен куршум.

– Джейн! – каза той с тон, в който се сливаха бащинският укор и приятелското предупреждение.

Тя спря насред крачка, сякаш спомнила си забравен урок. Господин Бийч остави бокала и се приближи към Ленард с подобаваща съчувствена усмивка и протегната ръка.

– Как си, скъпо момче, как си? – попита той. – Не очаквахме…

– Да ме видите тук при тези обстоятелства – довърши горчиво Ленард. – И нямаше да ме видите, но с Том мислехме, че търгът ще продължи само три дни. 

– Така е, Ленард. Отначало го обявиха за три дни, но аукционерът не можа да свърши навреме. В такова старо имение като „Аутрам Хол“ има безброй неща. – И той описа широк жест с ръка.

– Да – каза Ленард.

– Хм! – Господин Бийч помълча, после продължи смутено: – Все пак трябва да си доволен, че всички вещи се продадоха. Невинаги става така, невинаги. Понякога, колкото и да са интересни и ценни предметите, които едно семейство притежава, те не могат да се продадат добре на търг. Да, продадоха се доста добре, благодарение най-вече на големите покупки на новия собственик. Този бокал например, който аз купих… хм… е просто спомен за семейството ти и ми струва десет шилинга на унция.

– Нима – отвърна студено Ленард. – Винаги съм мислил, че струва петдесет.

Настъпи мълчание, по време на което останалите едновременно напуснаха стаята. Джейн го направи последна и когато мина покрай Ленард, в очите ѝ имаше сълзи.

– Джейн – каза баща ѝ многозначително, когато тя беше почти до вратата, – нали ще се облечеш навреме за вечеря, скъпа? Не забравяй, че господин Коен ще идва и искам някой да го посрещне.

Джейн отговори на това със затръшване на вратата. Явно не се радваше особено на очаквания гост.

– Е, Ленард – каза господин Бийч, когато останаха сами. Тонът му трябваше да е съчувствен, но прозвуча ужасно дразнещ в ушите на Ленард. – Тъжна история, много тъжна. Но защо не седнеш?

– Защото никой не ме е поканил – каза Ленард и седна.

– Хм! – продължи господин Бийч. – Между другото, мис­ля, че господин Коен ти е приятел, нали? 

– Познат, не приятел – каза Ленард.

– Мислех, че сте учили в един колеж.

– Да, но не го харесвам.

– Е, това са предразсъдъци, момчето ми, предразсъдъци. Не е голям грях, но трябва да се бориш с него. То си е разбираемо, че няма да ти е приятен човек, който ще притежава „Аутрам“. Ех! Както казах, много е тъжно, но сигурно за теб е голяма утеха мисълта, че когато всичко вече е уредено, ще можете да изплатите дълговете на нещастния ти баща. Мога ли да сторя нещо за теб или за брат ти?

Ленард си мислеше, че каквито и да са прегрешенията на баща му, а те бяха много и големи, едва ли преподобният Джеймс Бийч може да говори за тях, след като всичко, което притежаваше на тоя свят, бе благодарение на неговата добрина. Не можеше да защити паметта на баща си, тя беше незащитима, но сега трябваше да отстоява себе си.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *