Шедьовърът „Смъртта е занимание самотно“ на Рей Бредбъри с ново издание с велика корица от Дамян Дамянов

Емблематичната творба на американския писател е въздействаща мистерия в духа на творбите на Реймънд Чандлър

С безсмъртните „Вино от глухарчета“, „Марсиански хроники“, „451 градуса по Фаренхайт“ и „Смъртта е занимание самотно“ Рей Бредбъри заслужено заема своето място на майстор на спекулативната проза и един от най-ярките гласове на американската литература от XX век, а неговите творби се превръщат във вдъхновение за редица съвременни автори. 

Близо 40 години след публикуването си на български език се завръща именно  „Смъртта е занимание самотно“ – брилянтното обяснение в любов към човека и литературата, а новото издание се появява с корицата на Дамян Дамянов и в познатия и обичан превод на Жени Божилова.

Смъртта е занимание самотно от Рей Бредбъри

Мъгливата Венеция в щата Калифорния е особено примамлива за хора, влюбени в тъгата. Тук времето тече по различен начин. Тук влакчето от лунапарка прилича на заспал динозавър, червен трамвай искри на завоите, петролните сонди стенат на брега. Тук мъртвец е открит в потопена клетка, приютявала някога лъвове.

А млад и емоционален писател ще трябва да го открие и да тръгне по следите на извършителя. Момчето, което целият град нарича Щурия, ще стане част от собствения си роман, в който  „Смъртта е занимание самотно“. А рамо до рамо с него в тази съдбовна сюита ще застане прозорлив детектив, който крие много повече изненади, отколкото човек може да предположи.

Някой винаги чака пред вратата. Един по един изчезват хора, но никой не вярва, че сериен убиец броди из улиците.

Жертвите на мистериозния извършител са винаги самотници и особняци, отдавна превърнали се в невидима и чудата част от пейзажа на Венеция. Докато и последният Самотник не трябва да срещне съдбата си…

Рей Бредбъри се плъзга по релефа на реалността, за да създаде нестандартен и увлекателен детективски роман, чието безсмъртно послание превръща творбата в истинско литературно постижение.

Вдъхновена от творбите на Реймънд Чандлър, Дашъл Хамет, Джеймс М. Кейн и Рос Макдоналд,  „Смъртта е занимание самотно“ е темпераментен, шарен и смешно-тъжен портрет на съвременното човечество, в което самотата е все по-чест спътник по време на пътуването „живот“.

Из „Смъртта е занимание самотно“ от Рей Бредбъри

В ония дни град Венеция, щата Калифорния, беше особено примамлив за хора, влюбени в тъгата. Мъгла се стелеше там почти всяка нощ и край брега стенеха петролните сонди, тъмна вода припляскваше в каналите и пясък съскаше в прозорците на домовете, щом вятърът се втурнеше и подхванеше песента си в откритите пространства и пустите алеи.

Това бяха дните, когато кеят на Венеция бе изоставен на разрухата и гинеше в морето, а скелетът на гигантски динозавър, влакчето от лунапарка, се губеше отдолу под вълните.

В края на един дълъг канал, изтърколени и тикнати вътре, се виждаха стари циркови фургони, а в клетките в среднощ, ако се вгледаш, се забелязваше живот; риби и раци прихождаха с прилива и сякаш цирковете от всички времена загиваха и чезнеха в ръжда.

Имаше я и гръмовитата лавина на един голям червен трамвай, който на всеки половин час се втурваше към морето, а в полунощ свиваше по завоя, хвърляше искри от високите жици и продължаваше нататък с такива стонове, сякаш мъртъвците се обръщаха в гроба, сякаш и самотните полюшващи се ватмани знаеха, че след година вече няма да ги има; че релсите ще са залени с цимент и асфалт, а високите тънки жици, навити на рула, ще са изчезнали безследно.

По това време, в една от ония самотни години, когато мъглите не свършваха и ветровете ридаеха нестихващо, като пътувах в стария червен трамвай, тази щръкнала гръмотевица, една нощ, без да осъзная, срещнах другаря на Смъртта.

Нощта беше дъждовна, четях книга в средата на стария, раздрънкай, громолящ трамвай, запътил се от една празна, осеяна с билетни конфети спирка към следващата. Бяхме сами – аз, просторният разсъхнат дървен вагон и отпред ватманът, който превключваше месинговите ръчки, отпущаше спирачките и ускоряваше, когато трябва. И оня човек отзад на пътечката, вмъкнал се някак, без да забележа.

Накрая го усетих, понеже залиташе насам-натам, залиташе зад мен дълго време, обзет сякаш от колебание – имаше четиридесет празни места, а късно нощем при толкова празнота как да решиш кое точно да избереш? Най-сетне го чух да сяда и разбрах, че е наблизо, защото от него се понесе смрад – както от бряг след отлив над полята. Дрехите му воняха, а лъхаше и на много алкохол, изпит за кратко време.

Не се извърнах. Отдавна съм научил, че погледите само поощряват.

Затворих очи и не помръдвах. Напразно.

– Ох! – простена човекът.

Почувствах как се навежда напред. Горещ дъх опари шията ми. С ръце на коленете, аз се дръпнах встрани.

– Ох! – простена той по-силно. Сякаш политаше в пропаст и зовеше за помощ или плуваше в бурно море и чакаше да бъде забелязан.

– Ах!

Вече валеше из ведро, големият червен трамвай залиташе през тъмните крайпътни ливади, а пороят шибаше по стъклата и скриваше от погледа околния простор. Преплувахме край Кълвър сити*, без да видим филмовите студиа, и продължихме, грамадният вагон пъхтеше, дъските на пода скимтяха, скърцаха празните седалки, свирката пищеше пронизително.

Ужасна смрад лъхна зад мен, когато невидимият изкрещя:

– Смъртта!

Свирката заглуши думите му и той пак подхвана:

– Смъртта…

Ново изсвирване.

– Смъртта – изрече гласът зад гърба ми – е занимание самотно!

Стори ми се, че ще се разплаче. Взирах се напред в поройния дъжд, който се втурваше да ни посрещне. Трамваят забави ход. Човекът се надигна разгневено, готов сякаш да ме напердаши, ако не го изслушам и не погледна най-сетне към него. Искаше да бъде видян. Искаше да ме удави в тая своя нужда. Усетих ръцете му да се протягат, но като юмруци ли или като остри нокти – за да ме одере или да ме удари, това не разбрах. Вкопчих се в облегалката пред мен. Гласът му избухна:

– О, смъртта!

Трамваят спря.

Давай, казах си, довърши го!

– Е занимание самотно! – изрече той със зловещ шепот и слезе на спирката.

Чух задната врата да се отваря. Най-сетне се извърнах.

Вагонът беше празен. Човекът си беше отишъл заедно със своите тревоги. Чакълът на пътечката край трамвая скърцаше.

Невиденият мърмореше нещо, когато вратите прищракаха плътно. Гласът му долиташе през стъклото. Нещо за гроба. Нещо за гроба. Нещо за самотниците.

Трамваят отскочи напред и хукна през високата трева и бурята.

Отворих прозореца и се взрях навън в мократа тъма.

Възможно бе отзад да имаше и град, и хора или пък някой, смазан от тежка скръб – не ги виждах, не ги и чувах.

Трамваят се носеше към океана.

Изпитвах ужасното чувство, че ще нахълта в него.

Смъкнах рязко прозореца и седнах разтреперан.

До края на пътуването неспирно си повтарях: ти си едва на двадесет и седем. Не пиеш. Но…

И все пак изгълтах едно питие.

Тук, в тоя затънтен край на континента, докъдето заселническите фургони бяха докретали заедно с хората в тях, открих един отворен бар, в който нямаше жива душа освен съдържателя, поклонник на късното предаване „Давай с мен, Касиди“ по телевизията. 

– Една двойна водка, моля.

Гласът ми ме стресна. Защо исках да пия? За да се осмеля да звънна на моята любима Пег, на две хиляди мили оттук в град Мексико? За да я успокоя, че съм добре? Но какво толкова ме беше сполетяло?

Нищо освен едно пътуване с трамвай в студения дъжд и един ужасяващ глас зад мен, издухващ облаци от страх. Ала нямах смелост да легна в самотното си легло, празно като хладилник, изоставен от окитата* по пътя им към западните щати.

По-празна от леглото беше само сметката ми в „Банка на видните американски белетристи“, разположена в сграда като крайморски римски храм, готова да бъде отмита от вълните на следващата финансова рецесия. Сутрин касиерите чакаха отпред в гребни лодки, а директорът давеше мъката си в близкия бар. Виждах ги рядко. Тъй малко фантастични разкази успявах да продам на някое и друго безлично списание, че нямаше какво да вложа в банката. Та…

Отпих от водката. Потръпнах отвратено.

– Господи – възкликна барманът, – сякаш не си близвал алкохол.

– Наистина не съм.

– Изглеждаш ужасно.

Усещам се ужасно. Разбирате ли какво е да чувстваш, че нещо страшно ще се случи, без да знаеш какво е то?

– На това му викат „тръпки на смъртта“.

Пийнах пак и изтръпнах.

– Не, не. Нещо наистина страшно, което се сключва около теб, това и казвам.

Барманът надникна зад рамото ми, сякаш виждаше там призрака на оня от трамвая.

– С него ли дойде?

– Не.

– Тогава го няма.

– Да – отвърнах, – но му чух гласа. Живата Фурия*!

Фурия ли?

– Не му видях лицето. О, господи, сега ми е още по-зле. Лека нощ.

– И да зарежеш алкохола, ей!

Но аз вече бях вън пред вратата и се озъртах, за да спипам онова, което ме причакваше. По кой път да се прибера, за да избегна мрака? Реших.

И макар да знаех, че съм сбъркал, хукнах край тъмния бряг на канала, към потъналите циркови фургони.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.