Представянето на „Безумие и слава“ от Тим Уайнър в контекста на отношенията между Русия и САЩ днес

Сред официалните гости на събитието бяха президентът Петър Стоянов, бившият министър-председател на България Филип Димитров и политикът и директор на Европейски съвет за външна политика  у нас Весела Чернева

В преломен момент не само за европейската, но и за световната история се появи книгата  „Безумие и слава“ на носителя на „Пулицър“ Тим Уайнър, която проследява детайлно политическaта война в последните десетилетия между двете суперсили  САЩ и СССР/Русия.

Представянето на изданието се състоя на 15 март от 18:30 ч., а домакин на събитието беше Американски център на Столична библиотека. Участие в разговора взеха създателят на поредицата „Власт и отговорност“ Свилен Спасов, проф. Момчил Методиев и главният редактор на издателството Захари Карабашлиев.

В хода на разговора Свилен Спасов подчерта, че „„Безумие и слава“, основана на прецизен фактологичен материал, е блестящ анализ на кардиналните промени в политическото воюване в последните 75 години. И е изключително показателна за изменчивостта на Великите сили спрямо другите държави, но не и към своите непоклатими интереси.“

Проф. Момчил Методиев сподели, че „В прегледа на историята на тези две свръхсили, за който мислим, че завършва с края на Студената война, авторът е достатъчно критичен и за двете страни“ Той подчерта, че в книгата всъщност става дума за информационна война, а „информационната война е съществена част, когато става дума за развитието на реалния конфликт. И само от нейното развитие зависи дали настоящето, в което живеем и на което бяхме свикнали, ще остане същото.“

Сред уважилите събитието бяха президентът Петър Стоянов, бившият министър-председател на България Филип Димитров (1991-1992), политикът и журналист Асен Агов, проф. Вили Лилков, директорът на Европейски съвет за външна политика  у нас Весела Чернева и др. 

Президентът Петър Стоянов каза, че според него  е вярно, „че след Студената война САЩ сякаш губи своята роля на морализатор на световната карта. Но днес аз се притеснявам повече от степента на деморализация на българското общество, от това, че трябва да обясняваме почти 20 години по-късно, че НАТО не е мръсна дума… Но съм убеден, че издаването на книги като тази е верният път към истината.“

Бившият министър-председател на България Филип Димитров сподели, че се връща често към фразата на Уинстън Чърчил: „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“ 

„Когато не е изправена пред предизвикателства, които проверяват нейната надеждност и сила, много често демокрацията затъва в неумелости, в отричане на очевидното. В крайна сметка досега тя се оказва по-силна от предизвикателствата, пред които е изправена. Но на цената на много болка. Очевидно в момента тази цена я плащат украинците. Но цена ще има за всички нас. И ако огромният проблем на България в този момент е каква е цената на олиото, тежко ни.“

А главният редактор на издателство „Сиела“ и писател Захари Карабашлиев изтъкна необходимостта не просто от геополитическо „позициониране“, а от ясна морална позиция.

Захари Карабашлиев Снимки: Антон Кръстев, Creative Vusual Solution

„Безумие и слава“ обхваща различните етапи на политическата война между двете Велики сили –  от „посяването на семената на бъдещото противоборство“, през паравоенните мисии през 50-те години на XX век, годините на Студената война, периода на неоспорима американска доминация, който приключва с атентатите от 11 септември, до новото яростно противопоставяне през XXI век – областта на пропагандата и фалшивите новини се превръща в най-важното бойно поле на планетата. Шпионаж, саботажи, дипломация и фалшиви новини – всички тези оръжия на политическата война се използват от 1945 г. до наши дни, като успехът далеч по-често е на страната на руснаците. Базирайки се на редица източници, Уайнър показва как новият агресивен подход на Путин довежда до пряко вмешателство в изборите в Америка и до успех на удобен за него президент. 

Тим Уайнър е носител на най-престижната награда за журналистика „Пулицър“ и на националната литературна награда на САЩ за книгата „Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ“, издадена и у нас през 2009 г. Като кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ следи дейността на ЦРУ, ФБР и Пентагона във Вашингтон и е военен репортер в Афганистан, Пакистан, Судан и много други държави в продължение на почти 20 години. Преподавател е по история и творческо писане в Принстънския университет и в Колумбийския университет в Ню Йорк.

Из „Безумие и слава“ от Тим Уайнър

Глава 9

ПЪРВИТЕ ПАДНАЛИ В БОЯ

В продължение на едно поколение след възхода на „Солидарност“ глобалната сила на Кремъл ерозира като пясъчен замък, обливан от морските вълни. През пролетта на 2007 г. Владимир Путин започва да се бори за обръщане на тенденцията. 

На 4 юни тайна телеграма от американското посолство в Естония съобщава за епохално събитие с избождащо очите заглавие: „ПЪРВАТА В СВЕТА ВИРТУАЛНА АТАКА СРЕЩУ НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА“ [305]. „Естония стана жертва на първите координирани кибератаки срещу национална държава и нейната политическа и икономическа инфраструктура“, започва докладът. „От повече от месец правителствени, банкови, медийни и други естонски уебсайтове, сървъри и рутери са подложени на залп от кибератаки… Експерти изтъкват вида и сложността на атаките като доказателство, че в тях е замесено руското правителство.“ 

Това е шестият път за последното хилядолетие, в който руснаците атакуват народа на Естония, чиято столица Талин е на 200 мили от родния град на Путин, който вече не се казва Ленинград, а отново е Санкт Петербург, както го кръщава преди три столетия неговият основател Петър Велики. 

Съветското военновременно управление в Естония е белязано от изнасилвания, убийства, военна повинност на мъже и момчета, принудени да работят като роби за Червената армия, и масови депортации в Сибир. Една трета от гражданите са убити или изпратени на заточение. След войната Кремъл нарежда стотици хиляди руснаци да 224 колонизират страната и да консолидират контрола на Кремъл. В края на Студената война руснаците са приблизително една трета от населението на Естония и са държава в държавата; те управляват ключови индустрии, организирани престъпни групи и мрежи за пране на пари; те гледат руска телевизия и се социализират с други руснаци. Налага се Клинтън да окаже натиск върху Елцин да изтегли руските въоръжени сили от страната. Кремъл се съпротивлява в продължение на месеци, докато Конгресът най-накрая не отпуска 50 милиона долара, за да бъде платено за изтеглянето на войските. Те оставят военен мемориал, издигащ се над останките на 12 войници от Червената армия в центъра на Талин – висока шест фута статуя, известна като Бронзовия войник. Последният контингент се отправя на изток през август 1994 година. 

„Само какъв ден беше това“, казва Кийт Смит, шарже д’афер в новото американско посолство [306]. „Спомням си как обикалях из града и питах естонците какво им е мнението за ставащото. Мислех, че няма да бъдат на себе си. Всички, от първия до последния, казаха: „Те ще се върнат“. 

Естонците намират уникален начин да се освободят от руското икономическо, политическо и социално влияние, след като се присъединяват към НАТО през март 2004 година. Те създават работеща демокрация в страна, която никога не е била управлявана от собствения си народ. Към 2006 г. вече дават пример на целия свят какво значи свързаност. Естонски софтуерни инженери създават не само „Скайп“; те помагат за изграждане на ново общество, където единствените ритуали, на които трябва да присъстваш лично и да представиш документ, са брак, развод и когато купуваш имот. Всичко друго е онлайн – правителство, банки, финанси, застраховки, комуникации, радио, телевизия и печатни издания, гласуване на избори. Безжичният интернет е силен, постоянен и общодостъпен. Хората започват да наричат родината си е-Естония. Те създават първата страна, за чиято политическа и социална архитектура е използвана интернет инфраструктура. Това е може би технологично най-усъвършенстваната държава на земята. 

През април 2007 г. властите в Талин решават да преместят Бронзовия войник от неговия пиедестал във военно гробище. Естонски патриоти смятат паметника за обида, руски националисти идват в Естония да се съберат около него и той става гореща точка на конфронтация. Министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров нарича решението „отвратително“ и предупреждава, че ще има сериозни последици за Естония. Гневна тълпа руснаци извършва размирици в столицата. В Москва млади хулигани обсаждат естонското посолство и го принуждават да затвори. А след това Путин подема политическа война по начин, който прави силната страна на Естония нейна слабост. 

Първата вълна от атаки започва на 27 април; нейните мишени включват уебсайтовете на президента, премиера, парламента, външното и правосъдното министерство на Естония. Първоначалният залп е дело на онлайн шайка, която залива със спам и фалшиви новини естонските мрежи по призива на рускоезични чат форуми, където се предлагат софтуерни инструменти за извършване на вандалски прояви в киберпространството. Един хакер публикува подправено писмо от министър-председателя Андрус Ансип на правителствените уебсайтове, в което се извинява, че е наредил отстраняването на Бронзовия войник. Друг публикува войнствено изявление в обществен форум: „Да сринем шибания естонскки нет :)“.

На 30 април кибербунтът прераства във война. Серия от координирани атаки от типа „отказ на услуга“ удрят Естония. Множество зловредни системи наводняват честотните ленти, руски ботнети извършват блицкриг от атаки за отказ на услуга, стотици хиляди компютри са извадени от строя от хакери, действащи под командването на военните и разузнавателни агенции на Кремъл. Яростната атака идва от доставчици на интернет услуги, базирани в 75 страни по света, в това число САЩ, Русия, Канада, Германия, Белгия, Египет, Турция и Виетнам. Интензивността ѝ достига 90 мегабита в секунда (5 мегабита в секунда е достатъчно за гледане на онлайн видеа с висока разделителна способност на домашен компютър). Докато потокът залива компютърните системи на страната, Естония е извадена от строя. Атаките сриват не само правителствените системи, но и тези, обслужващи банките, бизнесите, телекомуникациите и медиите; естонците не могат да използват банкомати, да си плащат сметките или да гледат новините. Русия води и икономическа война, като орязва доставките на петрол и възпрепятства търговията по суша между двете страни. Според някои изчисления това коства на Естония, страна с 1,3 милиона души население, много над половин милиард долара. „Те на практика са поставени на колене заради тези атаки“, казва Хауърд Шмид, който е съветник по киберсигурността на Белия дом, а след това директор по сигурността в „Майкрософт“ [308].

Връхната точка на Първата мрежова война е на 9 май 2007 г., когато Русия чества годишнината от края на Втората световна война. На този ден, след като прави преглед на войските на парада с участието на 7000 руски военни на Червения площад, Путин почти заявява публична подкрепа за атаките: „Тези, които се опитват днес да… опорочат мемориали на военни герои“, са вандали, искащи да „всяват разкол и недоверие между държавите и народите“ [309]. Уроците, които Съединените щати и НАТО научават от тази кибервойна, са ярки, макар и не веднага осъзнати. „Има потенциал за много по-деструктивни способности“, казва заместник-министърът на отбраната Уилям Лин [310]. „Историята ще ви каже, че някой ще ги доведе до крайност.“ Най-големият урок е следният: „Това, което те могат да направят на нас, ние не можем да го направим на тях“, казва Томас Хендрик Илвес, президент на Естония от 2006 до 2016 година [311]. „Либералните демокрации със свободна преса и свободни и честни избори са в асиметрично неизгодно положение… Инструментите на тяхното демократично и свободно слово могат да бъдат използвани срещу тях.“

Това, което Русия научава от атаката, надгражда идеите от началото на дългото управление на Путин. Преди Естония ударите на политическата война на Русия през XXI в. са отбранителни, както подобава на страна, чиито най-дълбоки исторически спомени са нашествията на Наполеон и Хитлер и чийто лидер възприема насърчаването на демокрацията в Русия от страна на Америка през годините на Елцин като коварна подривна дейност. Първата „Доктрина на информационната сигурност“, която Русия одобрява по времето на Путин, изтък-ва нуждата от „противодействие на пропагандистката информация и психологическите операции от потенциален враг“ [312]. Заплахата е широко дефинирана като „духовна“, особено когато идва от „масмедиите, използвани от чуждестранни специални служби“ за разпространение на дезинформация и за подкопаване на руската държава.

След Естония пенсионираният генерал Иван Воробьов, бивш министър на отбраната, 85-годишен уважаван деец на руската военна теория, чиито трудове са четени масово от политическите елити, пише, че е време да се тръгне на глобална офанзива. Той очертава шокова доктрина от три части: заблуждаване на врага, проникване в главата му за изкривяване на мисленето му и атакуване на компютрите му за дезориентиране или осуетяване на способностите му да командва. Воробьов не говори само за въоръжените сили, но и за външната политика и геополитиката: казва, че Русия се нуждае преди всичко да управлява възприятията на чуждестранните лидери и на народите, които те управляват. Подобно на своя духовен предшественик, Клаузевиц, той вижда изцяло политиката като война, а войната – като продължение на политиката с други средства.

Путин казва на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., че Съединените щати искат да създадат „свят, в който има един господар, един суверен“ [313]. Те неуморно проповядват демокрация на Русия и останалата част на света, „но по някаква причина тези, които ни поучават, сами не искат да се научат“. Той продължава: „Днес ставаме свидетели на почти невъзпрепятствана свръхупотреба на сила – военна сила – в международните отношения, сила, която хвърля света в пропастта на постоянните конфликти… САЩ прекрачиха националните си граници по всякакъв начин. Това е видимо в икономическите, политическите, културните и образователните политики, които налагат на други страни. Е, кому харесва това? Кой е доволен от това?“.

През април 2008 г. НАТО се събира в Букурещ и алиансът обявява, че е отворен към приемането на Грузия и Украйна в бъдеще – ход, който Буш напълно подкрепя. Путин е бесен. Тези страни са жизненоважни бивши съветски републики и имат стратегическа и духовна стойност за милиони руснаци. Грузия е родното място на Сталин, а нейните черноморски курорти са средище на богаташи; на юг от нея са Турция, Сирия и Ирак. Още по-важно е, че корените на Руската империя се намират в Украйна от повече от хиляда години. Когато руснаците я контролират, те са суперсила, но Русия без Украйна е просто една обикновена страна. Републиката е житницата на Съветския съюз, Одеса – нейното голямо търговско пристанище; сега това е най-голямата страна в Европа, макар и една от най-бедните. 

„Да се направи опит за вкарване на Грузия и Украйна в НАТО бе действително отвъд възможностите ни“, пише шест години по-късно новият министър на отбраната на Буш, Боб Гейтс [314]. „Дали европейците, или пък още по-малко американците са склонни да изпратят синовете и дъщерите си да бранят Украйна или Грузия? Надали. Така че разширяването на НАТО бе политически акт, а не внимателно обмислен военен ангажимент, което подкопава предназначението на алианса и безразсъдно игнорира това, което руснаците смятат за свои жизненоважни национални интереси.“ Гейтс има добра представа как ще отговори Путин. Той също поглежда в очите на Путин. Казва, че е видял хладнокръвен убиец, мъж, преследван от спомена за една изгубена империя, изгубена слава и изгубена власт. 

По никакъв начин Путин няма да позволи на тези две страни да се съюзят със Запада. Той ще промени цветовете на техните революции. „НАТО е създадена в момент, когато двата блока са в конфронтация помежду си“, казва Путин пред репортери в Букурещ, където НАТО позволява на Русия да участва като външен наблюдател [315]. „Нека не задълбаваме кои са били добрите по онова време. Но е очевидно, че днес няма Съветски съюз, няма Източен блок и няма Варшавски договор.“

Путин продължава:

„Изтеглихме войските си, които бяха разположени в Източна Европа, и изтеглихме почти всички големи и тежки оръжия от европейската част на Русия. И какво стана? База в Румъния, където сме сега, една в България, американска зона за противоракетна отбрана в Полша и Чехия. Всичко това означава придвижване на военна инфраструктура към границите ни. Нека говорим за това директно, честно, прямо и със свалени на масата карти“.

Той започва да разкрива картите си.

Задвижва плановете за нападение срещу Грузия дни след като напуска Букурещ. Още от самото начало има две цели: да изпробва способностите на Русия за информационна война и да предизвика контрареволюция в Грузия, която да спре разширяването на НАТО веднъж и завинаги. Тази пролет и през лятото Ар Ти и други руски медии представят президента на Грузия Саакашвили като откачен войнолюбец и подставено лице на Америка. Путин разполага спецназ, руски военни за специални операции, уж като миротворци в отдавна оспорваните грузински анклави Абхазия и Южна Осетия, където предаността към Русия и съпротивата срещу Саакашвили са силни. Той подписва укази за установяване на политически и икономически връзки с тези сепаратистки региони, сякаш че са независими държави и Кремъл издава руски паспорти на техните жители. 

Неговите телевизионни говорители и интернет тролове бият барабаните на войната, като твърдят, че Москва трябва да се намеси, за да предотврати неминуемо клане. Постоянно пеят песента, че НАТО, под ръководството на САЩ, е истинският агресор в Грузия, защото въоръжава и обучава войските на Саакашвили. Следователно Русия е принудена да защити невинния народ, борещ се с могъщ враг, подкрепян от империалистическия Запад. Путин започва военни маневри на намиращ се наблизо руски терен. Той изпраща военни самолети на хиляда мили южно от Москва, които навлизат във въздушното пространство на Грузия, за да изкарат от нерви правителството. И преди да направи своя ход, изпраща 50 подбрани руски репортери, чиято преданост към Кремъл е неоспорима. 

На 29 юли 2008 г. паравоенните сили в Южна Осетия започват да обстрелват грузински села. В нощта на 7 август правителството изпада в паника. Грузинските въоръжени сили започват артилерийски обстрел по провинциалната столица на анклава. А след това руснаците нанасят своя удар след полунощ. Танковете на Путин поемат на юг и извършват първото руско военно нашествие в суверенна държава от близо 30 години, след Афганистан през 1979 г., Чехословакия през 1968 г. и Унгария през 1956 година. Историята съвсем за кратко се появява по първите страници и след това изчезва – поредната не особено значима трагедия на място, което малцина американци могат да намерят на картата. Но това е вододел в историята на войните. 

Грузия е поразена от масивна координирана кибератака в първите минути на войната. Тя незабавно удря 54 уебсайта в столицата Тбилиси, заличавайки новини и информация. За няколко часа една трета от компютърните мрежи в страната са изкарани от строя, в това число официалните сайтове на Саакашвили, неговото правителство, министерствата на отбраната и външните работи. Руснаците се втурват в информационния вакуум с ужасяващи истории за военни престъпления, извършени от грузинските войници в Южна Осетия – убийства на бременни жени и деца, довършване на ранени с байонети, клане на невинни. Руските телевизии раздуват действителните бройки на загиналите цивилни и бежанците от Южна Осетия с хиляди. 

„Путин обвинява Грузия в геноцид“, гласят заглавията в Ар Ти на втория ден от войната [316]. Той долита от Олимпиадата в Пекин до границата на военната зона, за да проведе инсцениран разговор в телевизионен ефир с две жени, които играят ролята на тероризирани бежанки:

Първа жена: Изгориха момичетата ни още докато бяха живи! [317]

Путин: Живи?

Първа жена: Да, млади момичета! Отведоха ги като добитък в една къща и ги изгориха…

Втора жена: Намушкаха с нож бебе, беше на годинка и половина. Намушкаха го в едно мазе…

Путин: Дори не мога да слушам това.

Втора жена: Стара жена с две малки деца – те бягаха и ги прегази танк.

Путин: Тези трябва да са луди. Това е геноцид. 

Правителствата по света намират тези информации за толкова смущаващи, че започват да изпитват съмнение дали е разумно да се оказва дипломатическа подкрепа за Грузия. Правозащитни организации започват да разследват сведенията за безмилостни зверства. Това са фалшиви новини, но отнема време да се докаже тяхната неверност и докато експертите по проверка на факти опитват да опровергаят една история, Кремъл пуска нови две. Русия доказва, че може да използва телевизията и интернета като оръжия, като бълва дезинформация и като демонизира. Тя цели, по думите на един анализатор, „да отхвърли критиката, да изкриви фактите, да отклони вниманието от главния проблем и да смае аудиторията“. Войната на Русия в Грузия възражда един стар виц сред блогърите в Москва. Хитлер се връща от отвъдното и отива на годишния парад по случай Деня на победата на 9 май на руски танкове и ракети. Тънка усмивка се очертава на устните му. Руски генерал се навежда към него и казва: „Обзалагам се, че ако имахте тези оръжия, нямаше да загубите войната“. Найн, казва Хитлер: „Просто си мислех, че ако имах вестник като „Правда“, никой нямаше никога да разбере какво съм сторил!“ [319]. 

През XX в., когато Кремъл нахлува в суверенна държава, Западът реагира с ужас и възмущение. Сега има израз на загриженост, последван от мълчание. Военната кампания приключва за пет дни и макар и руската армия да не се отличава в битка, нейните войници разцепват Грузия на две, като превземат магистралата, свързваща източната със западната част на страната. До ден днешен руските сили окупират една пета от страната, двеста хиляди души, прогонени от домовете си, така и не се завръщат, а Грузия остава ранена държава със замразен конфликт, разединена и изолирана. Целта на Путин не е завоевание. Тя е да покаже на света, че той може да приложи ответна сила срещу Запада, да възпре разпространението на неговата власт и да контролира неговите възприятия. 

Информационната война е по-важна от същинската. Путин дава ново значение на старата поговорка, че първата жертва на войната е истината. Истината сега е основният неприятел. Путин предприема „нова форма на водене на война“, в която основният фронт е човешкият ум, заключава десетилетие по-късно пространно изследване на Института за модерна война в Уест Пойнт [320]. Използвайки дезинформация и заблуда, „Русия осигури време и пространство да оформи световния наратив в критичните първи дни на конфликта“. Изследването на Уест Пойнт вижда четири основни елемента на руската информационна война, демонстрирани в Грузия и след това: „Първо и най-безобидно, тя цели да изкриви колкото може повече обикновените новини; второ, настройва населението с фалшива информация, за да подготви бойното поле; трето, използва дезинформация или създава достатъчно двойственост, за да обърка хората на бойното поле; и четвърто – сипе откровени лъжи“. Всеобхватната руска стратегия е „да наруши доверието в институциите по света“. Както пише Михаил Зигар, бившият главен редактор на телевизия „Дожд“, единствения независим руски национален телевизионен канал: „Руската телевизия не внушава, че руските лидери са по-добри или по-малко корумпирани, или пък по-честни и справедливи от западните лидери. По-скоро тя казва, че всичко навсякъде е едно и също. Всички световни политици са корумпирани… Всички избори са фалшифицирани. Демокрацията не съществува никъде, така че откажете се“ [321].

Американците не влагат много размисли в малка война в далечна земя, когато новините за нея проблясват на екраните им това лято. Съединените щати се олюляват на ръба на катастрофална рецесия, предизвикана от измама и алчност, а сенаторите Барак Хусейн Обама и Джон Маккейн се съревновават на президентски избори. Останалата част от света изглежда незначителна в сравнение със спасяването на американската икономика от катастрофа. Но Обама гледа отвъд границите на Съединените щати по начин, който приковава вниманието на света. Четиридесет и седем годишният сенатор първи мандат с много неудобно име печели номинацията през юни, като побеждава категорично Хилари Клинтън на първичните избори. През юли 2008 г., преди конгреса на Демократическата партия, той заминава за Афганистан, Кувейт, Ирак, Израел, Западния бряг, Великобритания, Франция и Германия. По времето, когато пристига в Берлин, за да говори пред множество от 200 000 души, събрали се при Колоната на победата в централния градски парк „Тиргартен“, той вече е кандидат за вакантния пост на лидер на свободния свят. 

Той напомня за Берлинския въздушен мост от 1948 г., когато американски самолети с храна пробиват съветската блокада на разделения и отчаян град: 

„В най-тъмните часове хората в Берлин запазиха пламъка на надеждата да гори… Стотици хиляди берлинчани дойдоха тук в „Тиргартен“ и чуха кмета на Берлин да моли… „Народи на света, погледнете към Берлин!“.

Народи на света, погледнете към Берлин!

Погледнете към Берлин, където германци и американци се научиха да работят заедно и да си имат доверие по-малко от три години след като бяха противници на бойното поле.

Погледнете към Берлин, където решимостта на един народ се срещна с щедростта на плана „Маршал“ и създаде германско чудо; където победата над тиранията доведе до възхода на НАТО, най-великия алианс, създаван някога, за да брани нашата обща сигурност…

Когато вие, германският народ, съборихте стената – стена, която разделяше Изтока и Запада; свободата и тиранията; страха и надеждата, – паднаха и стените по целия свят…

Народе на Берлин – народе на света, – това е нашият момент. Това е нашето време… Ние сме наследници на борба за свобода. Ние сме народ на невероятна надежда. С поглед към бъдещето, с решителност в нашите сърца, нека си спомним тази история, нека изпълним съдбата си и да претворим света отново“.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.