„Седмицата на Триокия“: Четем новата книга от поредицата на Борис Акунин за историята на руската държава
„Моята цел е да предизвикам интерес към историята. Не да преподавам история, дори не да я разказвам, просто да предизвикам интерес към нея.”
Борис Акунин
Изключително популярната поредица на Борис Акунин за историята на руската държава се сдобива с поредната впечатляваща глава. В „Седмицата на Триокия“ се запознаваме с поредния потомък от рода на белязаните с петънце на челото – Маркел Маркелов.
Неговият живот е представен като една необикновена седмица – от тежкия понеделник, когато още хлапак губи единствения си близък човек, до тиха и спокойна неделя към края на дните му. В книгата е включена и пиесата „Да убиец змийче“, разказваща за събития преди възкачването на престола на цар Петър Велики, с която завършва цикълът за 17 век.
Маркел Маркелов е като събрат на прочутия детектив Ераст Фандорин и може да бъде определен като средновековен Шерлок Холмс. Белегът на челото му, наподобяващ трето око, сякаш му помага да вижда повече от останалите, оттам и необичайното му прозвище – Триокия. Маркел оцелява в смутните времена, оставили тежък белег в историята на Русия, благодарение на своя остър ум, съобразителността си и феноменалната си памет. А такива качества няма как да останат незабелязани от властимащите в една страна, разтърсвана от войни, бунтове и злодеяния на дръзки престъпници.
Именно последните нямат никакъв шанс, когато по следите им поеме Маркел Триокия. Той разследва убийства, корупция, политически интриги, изпълнява тайни мисии, а понякога му се налага да разреши някои куриозни и забавни загадки. Маркел разкрива с лекота всякакви престъпления и така си спечелва доверието на най-знатните хора в държавата, дори и на царя.
Старовремският детектив обаче не се главозамайва, за него е важно да изпълни всяко поръчение и никой злодей да не остане ненаказан. Той е истински човек на честта и действа винаги в името на държавата – нещо, което далеч не може да се каже за много от видните личности в Русия през онези години, все още възстановяваща се от жестокото управление на Иван Грозни и Смутното време.
Приключенията на Маркел са безкрайно интригуващи, в тях ще има жестоки сблъсъци със свирепи злодеи и една невъзможна любов. Борис Акунин създава автентична картина на онези смутни времена. Той се опитва да представи своята гледна точка за превратностите в историята на Русия, които в крайна сметка ни отвеждат до ситуацията в наши дни. Както винаги, книгата съдържа прозрения за бита на руснаците и техните начини на оцеляване, в които не е настъпила голяма промяна толкова векове по-късно.
Своеобразно продължение на „Седмицата на Триокия“ е пиесата „Да убиеш змийче“, в която се срещаме със сина на Маркел – Аникей. Той спасява живота на княз Василий Голицин, който е любовник на царица София и всъщност управлява държавата. Амбициите на Голицин за нещо голямо обаче рухват за една нощ с възкачването на престола на невръстния царевич Петър Алексеевич, останал в историята с прозвището Велики. За добро ли е било това или не – преценете сами…
Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работил като заместник главен редактор на списание „Иностранная литература”, главен редактор на двайсеттомната „Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”, през 1998 година Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов “Приключенията на Ераст Фандорин”, чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман.
За кратко време поредицата, от която са продадени над осем милиона книги, прави Акунин един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност. Негови произведения се екранизират (”Азазел”, „Статски съветник”, „Турски гамбит”). Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците „Приключенията на Ераст Фандорин”, „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата „Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.
По-долу четете откъс от книгата:
Покрай многото работа Триокия обикновено се придвижваше из града бързо, в тръс, потънал в неотложни мисли, а сега просто вървеше, оглеждаше се наоколо и сякаш виждаше Москва по друг начин. Как беше погрозняла, как бе обедняла, майчицата. По краищата на улицата, където е мястото за ходене, дъските не бяха поправяни от години, целите на дупки. Куполите на църквите матови, отдавна непозлатявани. Денят още не беше започнал, а вече бяха наизпълзяли доста просяци! Половината млади и сакати – без ръце, без крака, слепи. Все стрелци и войници, осакатени на бойното поле.
Страната воюва осма година и не му се вижда краят. Къде ти! Сякаш каляската е затънала в калта, кочияшът шиба крантите с камшика, те се напъват, покрити с пяна, по хилавите гърбове тече кръв, а колелата затъват все по-дълбоко и по-дълбоко.
А как започна всичко! Едва ли не всяка седмица празнично биеха камбани, на народа изнасяха угощение от царя, по площадите крещяха гръмогласно глашатаи. Украйна е наша! Смоленск е наш! Минск! Цялата Бяла Рус! Цяло Вилно!
Сега не е така.
Вилно е оставено. Минск е загубен, Бялата Рус също. В Украйна стана неясно какво: нашият хетман Яким Сомко воюва с изменника хетман Юрий Хмелницки. И гонят, гонят на юг, на запад все нови и нови полкове, прибират коне и каруци, измислят небивали данъци. Хорицата и без това всички са опърпани, но не – сега е повелено да им се вземе една пета от имуществото, за защита на вярата и отечеството. И никой не обяснява: как така – настъпвахме, настъпвахме, а сега трябва да се отбраняваме?
На пазара под Китайската стена беше многолюдно, но сега вече и търговията не вървеше по старому. Продаваха и купуваха малко, повече разменяха едно за друго: пуд брашно за три фунта говеждо, ботуши за зипун, лисича шапка за седло. Така стана, защото с парите работата беше мътна. Имаше указ навсякъде да се приемат новоизсечените медни монети наравно със сребърните, копейка за копейка, рубла за рубла, ама никой не искаше. А и откъде служещият човек да вземе сребро, когато заплатата я дават в мед?
Триокия се спря край Лоскутний ряд, където отново крещяха и се биеха – дали да не се намеси? Обичайна работа: взели сребърен гривеник, а рестото пробутват с медни копейки. Човекът връща стоката, иска си гривеника обратно – не му го дават. Миналата седмица така един търговец го убиха заради медно ресто. Маркел с въздишка понечи да тръгне да разтървава побойниците. Ако се случи нещо лошо – това ще бъде негова, на дяка, грижа, но разблъсквайки народа, към тях вече тичаха пазарните пазачи. Те са свикнали, ще ги разтърват. Купувачът, който не е искал да вземе рестото в медни пари, ще бъде наказан. За неуважение към царския герб. Десет удара с камшик, в най-добрия случай.
Триокия продължи по пътя си, клатейки глава. Забъркаха я там горе тая каша с медните пари, сега не знаят как да я оправят. Първо хората ги вземаха, не се оплакваха. Но сребърните монети ставаха все по-малко, а медните – все повече. Хазната ги сечеше ли, сечеше, нали медта е евтина. А след това всякакви тарикати се досетиха: това и ние го можем. Топиш мед, изработваш си клеймото и сам си ставаш монетен двор. И започнаха мъките! Първо, за да вземат една медна рубла искаха доплащане от пет копейки, след това двадесет, после полтинник. А сега среброто върви вече само едно към пет. Купуваш кокошка за сребро – един алтън, за мед – вече пет алтъна.
Какво му е на Триокия – той си има имения, а людете от прикàза се вайкат със заплата в медни монети. Онези, на които преди им бе съвестно да вземат много от ходатайстващите, сега са принудени да си просят, ама и посетителите обедняха, стискат се. Пъшка Москва, шепне си, негодува. И има защо. Ох, няма да свърши добре тая работа. Дано не стане като преди четиринадесет години заради солта. А като народът се разбунтува, кой ще е виновен? Кой отговаря за реда в града? Именно…
Дворът на прикàза още бе празен. В охранителния дом, който оглавяваше Триокия, също нямаше никого.
Вътре стояха дълги маси с разхвърляни книжа, по пода имаше черупки от яйца, трохи хляб, счупени пера, всякакви боклуци. Когато в четири следобед завършва присъствието им, подячите и писарите се разбягват на пожар. В четири и една минута там вече е празно. А чистачите идват на сутринта, затова е и мръсно.
Триокия си помисли: някой ден всички човеци ще измрат, Господ ще ни прибере от лицето на Земята, уморен от нашата глупост, и какво ще остане след нас, докато Божиите чистачи не изчистят? Боклук, ненужни хартии и криви градове.
Можете да поръчате книгата ТУК.
