„Магистрала номер две“ на Даниел Калабрезе – истински триумф на поезията
На книжния пазар вече е двуезичната поетична книга „Магистрала номер две“ от аржентинския поет Даниел Калабрезе в „Световна поетична лира“, пресътворена от Радина Димитрова. Тя излиза с логото на „Ерго“.
Даниел Калабрезе (1962) е аржентински поет, роден в град Долорес, провинция Буенос Айрес. Понастоящем живее в Сантяго де Чиле. Първата му книга „Странстващото лице“ е отличена с наградата Alfonsina Storni. Следват „Бъдеща пепел“, „Писание върху тухла“, „Еднодневни пътешествия“ и „Ръждиварий“. Последната печели една от наградите на Националния фонд за изкуства на Аржентина. Стихосбирката му „Магистрала номер две“ е удостоена с премията Revista de Libros [Списание за книги] в Чили и е публикувана в Испания с пролог от Раул Зурита в престижната колекция „Поетичен визьор“. Италианската версия е номинирана за Premio Camaiore Internazionale сред петте най-добри чуждестранни творби. Най-новата книга на Даниел Калабрезе е Compás de espera [Празни тактове] (Кордоба, 2022). Антологии с негови стихотворения са публикувани в няколко испаноговорящи страни. Творчеството му е частично преведено на английски, италиански, френски, китайски, японски, португалски и български език. Даниел Калабрезе е основател и директор на „Аереа“ – испаноамериканско списание за поезия.
Чисти, ранени и често майсторски, разгърнати в един от най-забележителните цикли в съвременната поезия, стихотворенията от „Магистрала номер две“ на Даниел Калабрезе са истински триумф на поезията, разбирана като изкуство не на думите, а на онова, което думите никога не са били в състояние да ни кажат.
Тази стихосбирка чертае маршрут, който е едновременно географски и мисловен, биографичен и метафизичен, и който в крайна сметка се възвишава като всеобхватна метафора за живота, за пътуването, а оттам и за изгубването.
Вдъхновението за нея идва от един конкретен пейзаж, затова е проникната от странна религиозност, от носталгия по някакво несъществуващо място, по едно време, към което човек никога няма да се върне, така както никога не влиза два пъти в една и съща река. Тази радикална невъзможност се таи в общото начало на утопията, мечтата и злощастието, пише за книгата Раул Зурита.
По-долу четете откъс от стихосбирката на Даниел Калабрезе „Магистрала номер две“
Надбягване с Платон
Преди да заговори, той вдигаше ръка
и притискаше с нея гръдта си,
с риск жестът да добие трагичен маниер.
Довършваше цигарата със седем дръпвания.
В онзи следобед той запали двигателя
на своя стар автомобил
и легна на тревата, за да го слуша
отново и отново.
Една жица съвпадаше с хоризонта,
където бяха накацали огромни птици
и земята извиваше своята нишка.
Когато внезапно литваха, жицата
отскачаше нагоре-надолу, между небето и земята,
в тъй наречения диалектически развой.
Никой не е способен да го следва.
Седем свирепи дръпвания: още една цигара.
Двигателят говореше нагъсто за тишината,
сякаш най-тъмния дял от битието
би запалил с контактен ключ.
Един стар автомобил, спрян от движение
в самия разцвет на силите му.
Разликите между баща ми и Керуак
Баща ми е роден година по-късно,
далеч, почти на брега на магистралата.
Керуак, от своя страна, не е имал баща.
Роден е в открито море, като дядо ми.
Че за какво му е на баща ми да пише поезия.
А Керуак, между католик и будист,
преминаваше всякакви граници.
Татко имаше червено колело: това се казва пътуване!
Уф, и двамата мразеха комунизма.
Вярвам, че ако някоя мистериозна случайност
ги беше събрала на маса в някой бар,
щяха добре да се посмеят.
Но баща ми, заклет перонист, се напи
само веднъж в целия си живот.
Прошка
Никога преди на тази земя не бях виждал
разпятие.
Случи се в един от онези мигове на просветление,
когато умът съвпада с тялото в реално време.
Това, което мнозина изобразяваха
посредством светлина, една обикновена сфера
върху невинно лице
или обетът на звездите
зад вледенения силует.
Птицата беше неподвижна,
закована на един стълб край магистралата.
Посрещаше бриза, който нямаше начало,
нито край,
гледаше иззад очите си,
сякаш молейки за извинение.
Моят спътник се опита да я свали,
протегна ръка, но веднага я отдръпна.
Прилича на хищна птица – ми каза.
Отдалечихме се, продължихме по пътя си,
но след около трийсет крачки се обърнах.
Не видях оръжия под крилата ѝ.
Не ми приличаше на хищна птица.
Превод от испански Радина Димитрова
Можете да поръчате книгата ТУК.
