Опашка за автографи на премиерата на романа „Опашката” от Захари Карабашлиев

Носителят на „Икар“ за главна мъжка роля за 2022 г. Владимир Карамазов, актрисата Бориса Сарафова и журналистът Георги Милков представиха най-смелата творба на автора на „18% сиво“ и „Хавра“

Сред кадифето от червени завеси, приглушена светлина и тиха музика голямата сцена на Младежки театър „Николай Бинев“ приветства един от най-знаковите романи на 2021 г.  – „Опашката” от Захари Карабашлиев.

Премиерата на изданието се състоя на 11 април 2022 г. – почти година след появата му на пазара. Въпреки това стотици читатели уважиха събитието, сред които писатели и автори като Теодора Димова, Здравка Ефтимова, Момчил Николов, Пламен Дойнов, Амелия Личева, Дария Карапеткова Mирела Иванова, Марияна Мелнишка, Асен Агов, проф. Вили Лилков, рекламиста Радослав Бимбалов, новия директор на Народен театър „Иван Вазов“ Васил Василев, студенти и др. 

Минути след 19:00 ч. великолепните актьори Владимир Карамазов и Бориса Сарафова откриха вечерта като потопиха многобройната публика в атмосферата на едноименната пиеса на Явор Гърдев, която донесе на Владимир Карамазов „Икар“ за главна мъжка роля. 

Модераторът на събитието  журналистът Георги Милков сподели, че за него: „Всеки, който прочете книгата, ще види, че опашката не е просто един рудиментарен орган. Това е една много сложна концепция, в която се включват нашите страхове, комплекси, това, което искаме да махнем от нас, но всъщност то е  някъде дълбоко в нас и стои като рудиментарен орган, като апендикс, само че понякога се вижда“.

На въпроса на Георги Милков какво е провокирало писателя да създаде историята, Захари Карабашлиев отговори, че идеята се е появила една вечер, докато се прибират от театър със съпругата си Вера. По думите му след вълнуващото представление двамата говорят дълго и в един момент се появява въпросът „Какво, ако тя има опашка?“:

„Генезисът на този роман е наистина драматургичен. Той е тръгнал от сцената – по някакъв начин беше заченат в театър и изключително много се радвам, че намери своята реализация на сцената“, каза писателят. 

В пророческия роман, който Карабашлиев започва преди 9 години, през страната и света преминава вълна от безредици, всеобщото недоволство изглежда е достигнало критична точка, а с наближаването на президентските избори напрежението между власт и гражданско общество нараства. А пандемията, пред която човешката цивилизация беше изправена през 2020-ра, насочи разговора в друга насока – как тази извънредна ситуация – може да бъде използвана от хората, домогващи се до механизмите на властта. И как информационната война се превръща в решаващ фактор за изборите, които правим.

На въпроса от публиката къде се размива границата между добро и зло, писателят отвърна, че този избор е „дестилиран през мисленото и моралните категории на всеки човек, зависи от неговия морален компас.“

„И все пак промяната е дълбоко лично дело. Тя няма как да се случи отвън. И зависи от усилията, които сам полагаш за това“.

С тези думи и дълбока благодарност към хората, работили по романа – отговорния редактор Мирослав Александров, редактора Веселина Седларска, коректора Мария Венедикова, художника Дамян Дамянов, както и към целия екип на издателство „Сиела“ завърши официалната част на вечерта, а опашката за автографи продължи да се извива още час. 

„Опашката” е разтърсващ роман —  едновременно нежен, провокативен, забавен, тревожен и безмилостен. Интимен и откровен разговор за измамната красота на илюзиите и пътешествие към най-дълбоките кътчета на човешката душа.

През страната и света преминава вълна от безредици, всеобщото недоволство изглежда е достигнало критична точка, а с наближаването на президентските избори напрежението между власт и гражданско общество нараства. Настъпило е времето за действие, но някой трябва да направи решителна крачка и да поведе страната към един нов ред. 

Павел Панов, писател и драматург, намерил любовта на живота си в лицето на красивата и интелигентна Невена, получава изненадващо предложение да се включи в политическата надпревара като независим кандидат. Изглежда, съдбата на държавата зависи от него, но пък това залага на карта и отношенията с любимата му.

Случва се и нещо изумително –  в нощта, в която той ѝ предлага брак, става ясно, че докато годеницата му е била в командировка, необяснимо как се е сдобила с опашка. Съвсем истинска опашка, за която тя отказва да говори, но която разтърсва из основи света му.

Как и дали тази опашка променя идеалната жена, докъде е готов да стигне Павел в надпреварата към властта и може ли доброто  да се самосъхрани сред отломките на разпадащия се свят?

Роман, който ще промени дишането ви и ще ви накара да се замислите. Защото пътят към покварата най-често е осеян с добри намерения.

Из „Опашката“ от Захари Карабашлиев  

Снимки: Антон Кръстев/Creative Visual Solution

На по-малко от четири чàса от дома ни с кола, на западния бряг на Ситония, на една скала, надвесена над морето, има малка къща сред маслинови дървета. От двора се спуска стръмна тясна пътечка, която води към миниатюрно плажче, невидимо и недостъпно отникъде другаде по суша, грижовно загърнато от скалите. Над пясъка е простряло клони голямо, криво, иглолистно дърво, което пази влажна сянка докъм следобед. Когато слънцето превали, сянката се прибира към ствола, после неусетно плъзва нагоре по скалите и се удължа- ва към къщата, като че търси хладни чаршафи, под които да се сгуши. 

Но между чаршафите сме ние с Невена. 

Открихме това място случайно през първото ни лято заедно, когато решихме да тръгнем на импровизирано пътешествие из Гърция. Просто бяхме взели кола под наем и отпра- шили, бяхме поели безцелно по средния ръкав на Халкидики, беше обяд и огладнявахме. И тогава вниманието ни привлече издигната край пътя гигантска фигура на едноок пират, който безмълвно, но настойчиво, със сабя в ръка, приканваше туристите да опитат морска храна. 

Беше малко, крайпътно заведение с няколко дървени маси; дойде да ни обслужи възрастна жена със стар тефтер и молив в ръка. Докато предлагаше храна на смесица между немски, английски и руски, попитах дали наоколо някой не дава стаи под наем. Попитах я просто за да се ориентираме за цените, а не с намерение да останем там – все пак бяхме решили да търсим нещо добро и едва ли щяхме да го намерим в първата срещната кръчма. 

Жената кимна настрани към възрастен, брадясал мъж, който седеше пред чаша узо в ъгъла на кръчмата, отиде до него и го попита нещо, но той поклати глава и тя се върна да ни информира, че имал имот, но жена му починала наскоро и още не искал да го дава. Благодарихме ѝ, а тя сви рамене и се отдалечи. Помня и сега напуканите ѝ пети над джапанките. 

В края на вкусния обяд, докато плащахме сметката, мъжът я повика по име и тя отиде при него. Размислил бил, каза ни тя, като се върна, размислил, докато ни гледал. Щял да ни покаже къщата, ако искаме, пък ако ни хареса, ще се разберем за цената – съвсем наблизо била. Отидохме по-скоро от учтивост, отколкото от интерес – та ние дори не бяхме готови да се установим някъде, искахме да обикаляме, да търсим, да откриваме… 

Гърция сигурно има безброй плажове, които предлагат много по-добри условия, по-вълнуващи гледки, по-наситени преживявания. Но мястото, до което старият грък ни заведе, остава завинаги наше откритие и пристан. 

Сутринта се обаждам на Костас, че тръгваме, спираме само на границата за проверка и едно зареждане на електростанция, а ето го сега познатия завой, ето, чакълът захрущява под гумите на колата, а ето и спираме под сянката на маслините. 

Шумът на цикадите, мирисът на морето, синьото небе и жежкият въздух – всичко е такова, каквото беше от първия ден, когато стъпихме тук, а и от времето на Аристотел, роден някъде недалеч оттук. 

Болният свят остава отвъд хълмовете. 

Докато разтоварвам багажа от колата, Костас се появява – бос и брадясал, носи връзката ключове в ръка. 

Невена се разкършва, усмихва се и тръгва към него. Има една особена привързаност между тях двамата, но пък колко е трудно човек да се привърже към Невена? Костас е живял трийсет години в Австралия, но английският му е оскъден, затова говорим малко и само най-необходимото. Беше се върнал с жена си след Първата пандемия. Нямат деца. Това място тук, тази къща е наследство от нейните родители и тя била много привързана към нея. Когато я диагностицирали, не искала да се лекува в болница, отказала да остане в Сидни – пожелала час по-скоро да се върне тук. И тук починала. 

Воднистосините му очи се пълнеха със сълзи, когато се наложеше да я спомене, той се смущаваше от слабостта си, буца засядаше в гърлото му, беше болезнено да си в такава близост с тъгата му. Но Невена успяваше да намери начин да го разсее с дума или протегната ръка. 

И днес, както и друг път, Костас ни раздава чаршафите, разменяме някоя приказка за световните въпроси, той тръгва по пътя нагоре към другата си къща, прегърбен и сам. 

Постиламе заедно леглото, любим се, заспиваме, събуждаме се и в късния следобед слизаме до плажа. Единственото, което раздвижва повърхността на морето, са иглички, които падат от време на време от дървото над нас. 

Събличаме се, влизаме и дълго плуваме един до друг навътре в топлата пазва на залива. А после, докато я гледам как излиза от морето като богиня, как водата се стича по красивото ѝ тяло, мисля, че няма нищо по-невинно от голотата на жена ми. 

Следващите три дни изкарваме голи почти през цялото време. 

Лежим на пясъка, плуваме, четем, говорим за всичко, за което не сме успявали в последните месеци; говорим за нея, за мен, за нас, за бъдещата ни рожба, за това, което ни предстои заедно. 

На няколко пъти понечвам да ѝ разкажа всичко, което се случва с мен в последните седмици – злополучните ми срещи, напълно необяснимата за самия мен изневяра, дори коварния план за отвличане, за отстраняване на опашката, цялата тази лудост… Всичко, абсолютно всичко това обаче, изречено на глас, би звучало като трескав сън, като смразяващ кошмар, който се разпада на светло. Може би ако бях по-млад, все пак щях да го направя. С годините обаче съм разбрал, че има неща, които не бива да напускат лабиринта на сърцето, има създания на ума, които не бива да се изпускат на свобода, има чудовища, които сме длъжни да убием сами. В живота на всеки има случки, които просто трябва да останат измълчани. 

Само привечер се обличаме, за да се разходим до заведението на хълма, хапваме каквото морето е дало, аз пия узо, тя – чаша розе, и се връщаме след залез. Последната вечер не правим дори и това. Сутринта купувам току-що уловен лефер от рибарите, отивам до Никити, за да напазарувам продукти и бял хляб, изстудявам мискет, който предвидливо съм донесъл от София и скътал в багажника заедно с две бутилки червено. Надвечер след плажа запалвам скарата. 

Изкарваме проста дървена масичка досами ръба на скалата. 

И докато пека рибата и импровизирам салата, гледам как Невена я застила с бяла покривка, подрежда прибори, нарязала е хляб и сирене и дори успява да аранжира букетче с полски цветя. 

Най-романтичната ни вечеря някога. 

С чаши в ръце изпращаме залеза над неподвижното море, докато погледът ми се опива от бакърения простор, а сърцето ми прелива от красота, аз посягам към ръката на Невена и се чувствам едновременно приземен и издигнат. 

Бях взел окончателното решение да прекъсна онова, към което се бях запътил, онова, което така неусетно ме беше отклонило от самия мен. 

След тези няколко дни тук мисълта за политика ме отблъскваше, нещо повече – самата дума ме караше да потръпвам от отвращение. 

Какво се беше впило в сърцето ми, боже мой? И колко трудно се оказа да бъде изтръгнато. 

Но там, на скалата над кроткото море, аз се почувствах излекуван. 

Изпитах отново онова усещане за свобода. И не бях сам.
Не бяхме вече дори само двама. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.